Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Дванайсета глава

Човек трябва да бъде британец или поне по-възрастен от мен, а за предпочитане и двете, за да оцени по достойнство някои неща: мечето Суути; комедийният актьор от 50-те години Тони Хенкок; куклените герои от детската телевизионна поредица „Бил и Бен: мъжете в саксии“; изкуственият бульонов екстракт; музиката на самодейни групи; откъсът от шоуто на Моркам и Уайз, в която Анджела Рипон разкрива краката си, като танцува; Грсйси Фийлдс, когато пее „Сали“; популярният актьор Джордж Формби, каквото и да прави той; сериалът „Диксън от Док Грийн“; сосът „НР“; солници с една голяма дупка по средата; пътуващите панаири; правенето на сандвичи от хляб, който сте си нарязали сами; чай с много мляко; парцелите общинска земя, раздавана за обработване; идеята, че домашните електрически инсталации са интересна тема за разговор; парните влакове; препечените филийки, приготвени на газов грил; мисълта, че да отидете да търсите тапети с някой приятел е един добър план за деня; вино, направено не от грозде, а от нещо друго; незатоплените спални и бани; твърдите като камък бонбони; издигането на прегради срещу вятъра по плажовете (защо въобще сте на плажа, ако ви се налага да използвате преграда срещу вятъра) и интересът към допълнителните избори. Може да има и едно-две други неща, за които не се сещам в момента.

Не казвам, че тези неща са лоши, скучни или зле преценени, а просто, че цялостната им стойност и притегателна сила все още ми убягват.

Изпитвам огромно уважение към университетските институции и осемстотинте години неуморен интелектуален труд, но трябва да си призная, че не съм наясно защо продължават да съществуват, при положение че Великобритания вече не се нуждае от колониални администратори, които да правят духовити забележки на латински. Това, което имам предвид, е, че виждате всички тези професори и учени, които се разхождат наоколо с широки крачки, погълнати от дискусии относно противоречието между Лайбниц и Кларк или естетиката след Кант и си мислите: Изключително впечатляващо, но може би прекалено много си угаждат, при положение че в страната има три милиона безработни, а последното голямо откритие са били „котешките очи“[1]. Едва предната вечер по „Новините в десет“ водещият, светнал от радост, обяви, че „Самсунг“ строят нова фабрика в Тайнсайд, която ще осигури работа на осемстотин души, стига те да са съгласни да носят оранжеви комбинезони и да тренират тай-чи по половин час всяка сутрин. Ако искате, ме наречете непоправим простак, но ми се струва (изказвам това наблюдение в напълно приятелски дух), че когато икономическата мощ на една страна е намаляла дотолкова, че разчита на корейски фирми, за да осигури икономическата си сигурност, може би е време да е направи преоценка на приоритетите в образованието и да се помисли какво би осигурило прехраната на хората през 2010 година.

Помня, че веднъж преди години гледах специално международно издание на „Университетски предизвикателства“ между екипи от британски и американски учени. Британците спечелиха с такава убедителна преднина, че самите те, водещият и публиката в студиото бяха дълбоко сконфузени. Наистина беше една заслепителна проява на интелектуално превъзходство. Окончателният резултат беше нещо от рода на 12 000: 2 в полза на британците. Но именно в това е въпросът. Абсолютно съм убеден, в мен няма и капка съмнение, че ако откриете състезателите днес, за да видите какво са направили с живота си, ще откриете, че всеки от американците нрави по 350 000 долара годишно от търговия с акции и управляване на корпорации, докато британците изучават тоналните характеристики на хоровата музика на долна Силезия през шестнайсети век и носят пуловери с дупки.

Но не се тревожете. Оксфорд е водещ университет още от Средновековието и съм убеден, че ще остане такъв, дълго след като е бил преименуван в Оксфордски Университет (филиал на „Сони“. Великобритания) ООД. Трябва да се отбележи, че университетът днес повече от всякога се ръководи от комерсиални мотиви. По време на моето посещение точно приключваше успешната петгодишна кампания за набиране на средства, в която бяха събрани 340 милиона лири, което бе наистина впечатляващо, а също така бяха осъзнали колко ценно е спонсорството на големите корпорации. Ако прегледате проспекта, ще видите, че е осеян с бележки от типа „Чистоновата-надробена-пшенична-(без добавена захар и сол) Катедра по източна философия“ и „Килимите-на-Хари-защо-да-плащате-хиляди-долари-под формата-на-акции-в-повече-при-ниски-ежедневни-цени Школа по бизнес мениджмънт“.

Тая работа с корпоративното спонсорство изглежда е навлязла незабелязано в британския живот през последните няколко години без някой да й обърне особено внимание. Днес съществуват „Лигата на Канон“, „Купата на Кока-Кола“, „Дерби Евър-Реди“, „Шампионат по снукър Ембаси Уърлд“. Едва ли е далеч денят, в който ще се появят събития от типа: „Конкурс на Келогс за най-добра поп Кралица-майка“, „Корпорацията Мицубиши е горда да ви представи Риджънтс Парк“, „Самсунг Сити (познат преди под името Нюкасъл)“.

Но аз се отклонявам от темата. Счепкването ми с жителите на Оксфорд няма нищо общо с набирането на средства или начина, по който обучават учените си. Пререканията ми с тях се дължат на факта, че в по-голямата си част градът е толкова грозен. Спуснете се с мен по „Мертън Стрийт“ и ще ви покажа какво имам предвид. Отбележете, докато се разхождаме покрай задната стена на колежа „Крайст Чърч“, изисканото спокойствие на „Корпус Кристи“, мекото златисто сияние на „Мертън“, че сме попаднали в една архитектурна съкровищница, в една от най-гъстите групи от исторически здания в света и че „Мертън Стрийт“ ни представя една несъмнено хармонична панорама от островърхи сгради, изкусно изработени порти от ковано желязо и елегантни градски къщи от седемнайсети и осемнайсети век. Някои от сградите са били леко загрозени от небрежното прокарване на електрически жици по фасадите им (нещо, което други нации, не дотам заети с интелектуални занимания, биха поставили отвътре на сградите), но това е без значение. Лесно е те да бъдат пренебрегнати. Но каква е онази натрапваща се притурка към долния етаж на зданието пред нас? Дали е електрическа подцентрала? Междуселски хан, построен от затворници? Не, това е квартирата, в която се помещава управителят на колежа „Мертън“, една малка щриха от безумието на шестдесетте години; петно, лепнато на една иначе безупречна улица.

Сега нека се върнем заедно до „Кибалд Стрийт“, една забравена улица, изгубена сред множеството живописни уединени улички между „Мертън Стрийт“ и главната улица. В източния си край „Кибалд Стрийт“ завършва с миниатюрен площад, който определено се нуждае от малък фонтан и няколко пейки. Вместо това откриваме неразбория от паркирани в две, даже в три редици автомобили. Оттам продължаваме към „Ориел Скуеър“: посреща ни дори по-хаотична безредица от изоставени превозни средства. После се изкачваме към „Корнмаркет“ (отвърнете поглед, тук е наистина ужасно), покрай „Броуд Стрийт“ и „Сейнт Джайлс“ (още автомобилен хаос) и нека накрая спрем, изтощени и обезкуражени пред безотговорно изградената бетонна грозотия, която представлява самият Университет, намиращ се на площад с абсурдното название „Уелингтън“. Не, нека да не спираме. Нека се спуснем обратно надолу покрай „Корнмаркет“, през чудовищната, зле осветена, нискосводеста сивота на търговския център „Кларендън“, а оттам по „Куийн Стрийт“, покрай също толкова грозния търговски център „Уестгейт“ и централната библиотека с нейните студени, крещящи прозорци и се спрем пред несъразмерния израстък, който представлява главният офис на Общинския съвет на графство Оксфордшър. Можем да продължим през „Сейнт Ебе“, покрай грубия комплекс от мирови съдилища, по отблъскващото протежение на „Окспенс Роуд“, със сервизите си за ауспуси и гуми и покъртително оголената изкуствена ледена пързалка и паркингите около нея, а оттам се впуснем в натрапчивата мизерия на „Парк Енд Стрийт“, но мисля, че можем да спрем и дотук, край Общинския съвет на Оксфорд и да дадем почивка на изморените си крака.

Това не би ме притеснявало особено, ако абсолютно всички, с които разговарях, не мислеха, че Оксфорд е един от най-красивите градове на света, като освен красота в случая се подразбира и внимателното запазване на града, както и една като цяло приятна за живот атмосфера. Известно ми е, че в Оксфорд има неописуемо красиви места. Крайст Чърч Медоу, Радклиф Скуер, четириъгълните вътрешни дворове на колежите, Катий Стрийт и Търл Стрийт, Куинс Лейн и голяма част от главната улица, ботаническата градина, Порт Медоу, Юнивърсити Паркс, Кларендън Хаус, целият северен Оксфорд — всички те са прелестни. Оксфорд може да се похвали с най-добрите книжарници в света, някои от най-чудесните кръчми и великолепни музеи за град с неговите размери. Има страхотен покрит пазар. Тук се намират Бодлианската библиотека[2] и Шелдонианският театър[3]. В Оксфорд има гледки, от които сърцето ви се разтапя.

Но има и толкова много неща, които не са наред. Как се е случило всичко? Това е един сериозен въпрос. Какъв е този пристъп на лудост, обзел градските проектанти, архитекти и ръководствата на колежите през шестдесетте и седемдесетте години на нашия век? Знаехте ли, че навремето е имало съвсем сериозно предложение да разрушат „Джерико“ — квартал с елегантни занаятчийски къщи — и да прекарат околовръстен канал през Крайст Чърч Медоу? Тези идеи са не само зле преценени, те са плод на нечий престъпно разстроен ум. И въпреки всичко, именно това е подходът, възприет в по-малък мащаб из целия град. Само погледнете квартирата на управителя на колежа „Мертън“, а това дори не е най-грозната сграда в града. Какъв забележителен брой от невероятни съвпадения е бил нужен, за да бъде изградена тя. Първо е трябвало да бъде проектирана от някой архитект, който се е скитал из улиците на един град с осемстотингодишна архитектурна традиция и след много усърдие в главата му се е родила идеята за здание, което прилича на тостер с прозорци. След което, някакъв комитет от високообразовани личности в „Мертън“ е трябвало да пренебрегне с възможно най-голямо безразличие отговорността си пред бъдещите поколения и да каже: „Знаете ли, строим красиви сгради от 1264 година, хайде за разнообразие да построим една грозна.“ А после се е наложило проектантските власти да отговорят: „Защо пък не? В Базилдън има много по-грозни здания от това“. След което е трябвало целият град — студентите, служителите, членовете на „Попечителския фонд за опазване на Оксфорд“ да се съгласят и да не вдигат много шум. Умножете това по 200, 300 и дори 400 пъти и ще получите Оксфорд в настоящото му състояние. И все още смеете да твърдите, че това е един от най-красивите и най-запазени градове в света? Страхувам се, че не е така. Оксфорд е един красив град, който прекадено дълго е бил третиран с престъпно безразличие и достойна за съжаление некомпетентност и всеки жител на града би трябвало да се срамува от това.

Боже мой! Какъв изблик! Нека да разведрим атмосферата и да разгледаме някои от красотите на града. Например музеят „Ашмолеън“. Каква прекрасна институция, най-старият национален музей на планетата Земя и със сигурност един от най-елегантните. Защо ли е винаги така празен? Изкарах там една дълга сутрин, разглеждайки антиките и през цялото време бях сам, с изключение на група ученици, които зървах от време на време докато те препускаха от зала в зала, преследвани от изтормозената си учителка, след което се разходих до музея „Пит-Ривърс“ и „Университетския музей“, които са също много приятни по един чудат „добре дошли в седемдесетте години на деветнайсети век“ начин. Пуснах корени в „Блекуел'… с“[4] и „Дилън'… с“, надникнах в „Балиол“ и „Крайст Чърч“, шлях се из „Юнивърсити Паркс“ и „Крайст Чърч Медоу“, бродих из „Джерико“ и солидните, представителни жилищни кооперации в северен Оксфорд.

Може би съдя бедния стар Оксфорд прекалено строго. В края на краищата той е наистина един прекрасен град, със задимените си кръчми, книжарниците и академичната си атмосфера, стига да задържите погледа си само върху приятните за окото неща и да стоите настрана от „Корнмаркет“ и „Джордж Стрийт“. Особено ми харесва вечер, когато движението по улиците намалее дотолкова, че вече нямате нужда от кислородна маска, а главната улица се изпълва с онези, неизвестно защо, толкова популярни каравани за дюнер кебап, които не могат да ме изкушат (как може някой да яде нещо, което толкова обезпокоително прилича на парче месо, отрязано от крака на труп?), но наистина излъчват съблазнителния отблясък на идващата отдолу светлина. Приятна ми е тъмнината на уединените улици, които криволичат между високите стени, където човек почти очаква да бъде набучен на шиш и нарязан на парчета от Джак Изкормвача или от някой продавач на дюнери. Харесва ми да се изкачвам до „Сейнт Джайлс“, за да се потопя в оживената и сърдечна атмосфера на ресторанта „Браунс“ — прекрасно, приветливо място, което може би е единственото във Великобритания, където ще ви поднесат отлична салата „Цезар“ и бургер с бекон и сирене, без да е необходимо да седите и да слушате оглушително силна музика и да гледате множество фалшиви пътни знаци „Руут 66“[5]. Най-вече обичам да пийвам в кръчмите, където може да седнете с някоя книга, без да гледат на вас като на някакъв долен човек, да сте в компанията на развеселени, оживени млади хора и да потънете в спомени за това как сте се чувствали, когато и вие сте имали подобна енергия, плосък корем и сте гледали на секса като на нещо повече от добре дошла възможност да полегнете.

Бях направил необмисленото изказване, че ще остана три нощи, когато резервирах стая в хотела и на сутринта на третия ден вече не можех да си намеря място, така че реших да се разходя до Сътън Кортни без някаква особена причина, освен че Джордж Оруел[6] е погребан там, а и мястото се намираше на подходящото разстояние. Излязох от града през една поляна, простираща се до северен Хинкси, а оттам продължих към Борс Хил през местност, кръстена с необичайна нерешителност „Долината студен кладенец или долината на щастието“. През нощта беше валяло и тежката глинена почва залепваше по обувките ми, карайки ме да се придвижвам с усилие. Скоро насъбрах такова количество кал, че размерът на ходилата ми се удвои. Малко по-нататък пътеката беше покрита със стърготини, които по принцип трябваше да улеснят прехода ми, но вместо това залепнаха по обувките ми и започнах да изглеждам така, сякаш вървя с две големи стафидени кифли на краката си. Спрях на върха на Борс Хил, за да се насладя на гледката; именно тази гледка е накарала Матю Арнолдс[7] да издекламира онази претрупана с детайли безсмислица за „мечтателните островърхи кули“, а самият пейзаж е разсипан от редуващите се като на парад електрически стълбове, които, доколкото ми е известно, са повече на брой в Оксфордшър, отколкото, в което и да било друго графство. Другата причина да спра бе, за да почистя обувките си от калта с помощта на една пръчка.

В Борс Хил имаше няколко приятни големи къщи, но не мисля, че бих могъл да се установя там. Забелязах три улици, на които имаше знаци „Не обръщай!“. Кажете ми, колко дребнав трябва да е човек, какво абсурдно чувство за собственост трябва да притежава върху малкото си парченце торф, за да постави такъв знак? Каква е вредата от това някой човек, който се е изгубил или е получил погрешни упътвания, да обърне колата си в крайчеца на вашата улица? Винаги обръщам демонстративно в такива улици, независимо дали ми се налага или не, и настойчиво ви моля да правите като мен. Винаги е добре да натиснете клаксона два-три пъти, за да сте сигурни, че собственикът ви е видял. Също така, докато сме на тази вълна, бих ли могъл да ви помоля да скъсвате излишната поща, особено, когато в нея ви подканват да вземете още заеми и да я връщате на подателя в приложения плик с платени марки. Би имало далеч по-голямо въздействие, ако го правеха много повече хора.

Стигнах до Абингдън по един обходен път през Сънингуел. В Абингдън се намират едни от най-запазените общински жилища, които съм виждал някога — огромни пространства с морави и спретнати къщи и красивата сграда на Общинския съвет, построена върху отвесни греди, сякаш в очакване на четиридесетдневно наводнение, но това е всичко, което съм готов да споделя с вас относно Абингдън. В него се намира и най-отвратителната търговска зона, която, както открих впоследствие, е била изградена след срутването на незначително количество средновековни къщи, а покрайнините на града бяха построени с упоритото намерение да бъдат възможно най-грозни.

Сътън Кортни се оказа доста по-далеч, отколкото изглеждаше на картата, но разходката из него беше приятна — с множество изгледи към река Темза. Мястото е очарователно; има няколко елегантни къщи, три приятни на вид кръчми и малка зелена площ с паметник от войната, край който се намира дворът на църквата, където е погребан не само Джордж Оруел, но също и Х. Х. Аскуит[8]. Може и да ме сметнете за селянин от Айова, чийто манталитет не подлежи на промяна, но винаги съм бил впечатлен от това колко претъпкан със знаменити личности е този малък остров. Не е ли забележително, че само в църковния двор на едно малко селце, можете да откриете гробовете на двама мъже от световна величина. В Айова бихме се гордели с когото и да било от тях двамата; всъщност, бихме се гордели дори и с Коня чудо Тригър или с човека, измислил пътните сигнални конуси, или с почти всеки, стига да е направил нещо в живота си.

Влязох в гробището и намерих гроба на Оруел. На него растяха три пълзящи розови храста; имаше и някакви изкуствени цветя, сложени в стъклен съд. Надгробният камък беше семпъл с необичайно кратък текст:

 

Тук лежи Ерик Артър Блеър

Роден на 25 юни 1903

Починал на 21 януари 1950

 

Никаква особена проява на чувства, нали? Наблизо бе гробът на Х. Х. Аскуит. Беше една от онези гробници, наподобяващи изящни кутии за чай и пропадаше в земята с обезпокоителна бързина. И неговият надгробен надпис бе загадъчно кратък. На него се четеше само:

 

Граф на Оксфорд и Аскуит

Премиер на Англия

От април 1908 до декември 1916

Роден на 12 септември 1852

Починал на 15 февруари 1928

 

Забелязахте ли нещо странно? Обзалагам се, че сте, ако сте от Шотландия или Уелс. Мястото е малко странно. Това, което имам предвид, е, че стоях пред гроба на известен автор, дотолкова анонимен, сякаш в него бе погребан някой просяк и пред паметната плоча на друг човек, чиито потомци явно бяха забравили на какво точно е бил премиер и която изглеждаше сериозно застрашена от това да бъде погълната от земята. До Аскуит лежеше някой си Рубен Лавридж, който „заспал на 29 април 1950“, а в близост до него се намираше гроб, поделен от двама души: „Самюел Люис 1881-1930“ и „Алън Слейтър 1924-1993“. Каква странна малка общност, където погребваха хората по двама или ако заспят.

Като се позамисля, ми се струва, че ние в Айова с удоволствие бихме ви оставили Оруел и Аскуит, стига да можехме да се похвалим с онзи, който е бил погребан жив.

Бележки

[1] cat'… s eyes (англ.) — рефлектори по пътя, които ръководят движението нощем. — Б.р.

[2] Централната университетска библиотека в Оксфорд, основана в началото на XV в., която носи името на сър Томас Бодли, който я възстановява и открива повторно през 1602 г. — Б.р.

[3] Шелдонианският театър е дарен на Оксфордския университет от епископ Шелдон. Сградата е проектирана от сър Кристофър Рен през 1662 г. в нея се провеждат университетските церемонии. — Б.р.

[4] Първата книжарница „Блекуел'… с“ е основана от Бенджамин Блекуел през 1879 г. Веригата книжарници, носеща същото име, е специализирана в продажбата на академична и професионална литература. — Б.р.

[5] Магистралата, която свързва източния и западния бряг на САЩ. Превърнала се в култов символ — Б.р.

[6] Джордж Оруел (1903-1950) — псевдоним на Ерик Артър Блеър, английски писател и критик, роден в Индия, чиито най-прочути произведения са „Животинска ферма“ и „1984“. — Б.р.

[7] Матю Арнолдс (1822-1888) — английски поет и литературен критик от викторианската епоха. Става дума за много популярен цитат от негово стихотворение за Оксфорд. — Б.р.

[8] Хърбърт Хенри Аскуит (1852-1928) — премиер-министър на Великобритания от 1908 до 1916 г. По негово време е приет закон, с който се ограничават правомощията на Камарата на лордовете. — Б.р.