Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Шестнайсета глава

Прекарах една приятна вечер в Линкълн, разхождайки се по стръмните старовремски улици преди и след вечеря, разгледах с възхищение огромната, тумбеста, мрачна катедрала и двете й готически кули и с нетърпение очаквах да я видя на сутринта. Линкълн ми харесва отчасти, защото е очарователен и добре запазен, но най-вече защото е достатъчно усамотен. В своята книга „В търсене на Англия“ Х. В. Мортън го оприличава на хълма „Сейнт Майкъл“[1], само че разположен във вътрешността на страната и издигащ се над обширното пространство на Линкълнширските полета, и е точно така. Ако погледнете картата, ще видите, че се намира съвсем близо до Нотингам и Шефилд, но когато попаднете там, имате чувството, че е много далеч и забравен от всички. Наистина ми харесва много.

Точно по време на моето посещение във вестник „Индипендънт“ публикуваха интересна статия за един отдавнашен спор между ръководителя на управителното тяло на катедралата в Линкълн и нейния ковчежник. Очевидно, шест години преди това, ковчежникът заедно със съпругата си, дъщеря си и един приятел на семейството отнесли от катедралата ценното копие на Магна Харта[2] на шестмесечно турне за набиране на средства из Австралия. Съгласно „Индипендънт“ австралийските посетители на изложбата платили грандиозната по размери сума от 938 лири за малко повече от шест месеца, което предполага, че или австралийците са изключително стиснати, или „Индипендънт“ не е отразил вярно фактите. Във всеки случай това, което е извън всякакво съмнение, е, че турнето било пълен финансов провал. Загубили над 500 000 лири — една доста голяма сума, ако се замислите по въпроса, за четирима души и парче пергамент. Австралийското правителство милостиво възстановило по-голямата част от сумата, но катедралата продължавала да бъде на загуба с 56 000 лири. Резултатът бил, че ръководителят на управителното тяло на катедралата предал историята на пресата, предизвиквайки необуздани изблици сред членовете на съвета; епископът на Линкълн провел разследване, по време на което заповядал на членовете на съвета да си подадат оставката; те отказали и в момента всички бяха скарани с всички останали. Това продължаваше вече шеста година.

Така че, когато на следващата сутрин пристъпих в прелестната, огромна, кънтяща от ехо катедрала на Линкълн, скришом се надявах около мен да прелитат книги с псалми и да стана свидетел на противната, но вълнуваща гледка как духовни лица се боричкат в напречния кораб, но за мое разочарование в катедралата бе напълно спокойно. От друга страна, бе чудесно, че се намирам в грандиозно църковно здание, така необезпокоявано от тълпи суетящи се туристи. Когато се замислите за тълпите, които се насъбират в Солсбъри, Йорк, Кентърбъри, Бат и толкова много други великолепни църкви на Англия, сравнителната неизвестност на Линкълн е едно малко чудо. Трудно е човек, да се сети за друго здание така величествено в архитектурно отношение, което да е по-малко познато на чужденците — може би катедралата в Дърам.

Целият неф бе изпълнен с редове метални столове с възглавнички. Никога не съм бил в състояние да разбера подобно нещо. Защо по такива места не поставят дървени църковни пейки? Всички английски катедрали, в които съм бил, са такива, с полуразпръснати редове столове, които могат да бъдат подредени или прибрани някъде. Защо? Да не би да разчистват столовете, за да може да се танцува или нещо подобно? Каквато и да е причината, столовете винаги изглеждат евтини и напълно не съответстват на заобикалящото ги великолепие от извисяващи се сводове, оцветени стъкла и ажурна готическа украса. Колко тъжно е понякога да се живее в епоха на подобно доведено до крайност монетарно съзнание. Все пак трябва да се отбележи, че неканените нововъведения наистина ви помагат да оцените доколко разточително са били използвани уменията на средновековните зидари, стъклари и дърворезбари и колко щедра е била употребата на материали.

Искаше ми се да поостана, но трябваше да отида на една среща от жизненоважно значение. Трябваше да стигна до Брадфорд до ранния следобед, за да присъствам на едно, по мое мнение, от най-вълнуващите визуални събития в цял свят. Виждате ли, в първата събота на всеки месец киното „Пикчървил“, част от големия и популярен Музей на фотографията, филмите и някои други неща, прожектираше оригиналната, пълна версия на „Това е Синерама“[3]. „Пикчървил“ в момента е единственото място в света, където можете да видите тази чудесна кинематична история, а днес бе първата събота на месеца.

Не мога да ви опиша с какво нетърпение очаквах това събитие. През цялото време се измъчвах, че ще изпусна връзката за Донкастър, а след това, че ще пропусна тази за Лийдс, но всъщност стигнах до Брадфорд съвсем навреме — всъщност почти три часа по-рано, от което се разтреперих леко, тъй като какво можеше да прави човек в Брадфорд в продължение на три часа?

Ролята на Брадфорд в този живот е да служи като фон за сравнение, на който всяко друго място на света да изглежда за предпочитане пред него и той се справя с тази задача завидно добре. По време на цялото това пътуване нямаше да видя друг град, който да изглежда така осезаемо изоставен. Никъде нямаше да премина покрай по-празни магазини, с прозорци, покрити със сапунена пяна или разкъсани плакати за поп концерти в други по-жизнени общности като Хъдърсфилд и Пъдси, или покрай повече офиссгради, украсени с надписа „Дава се под наем“. Поне един на всеки три магазина в центъра беше празен, а по-голяма част от останалите очевидно едва държаха фронта. Скоро след това мое посещение главният универсален магазин „Ракъмс“ обяви, че затваря врати. Това, което бе останало като обществен живот, се бе преместило в комплекс без никаква индивидуалност на име „Арндейл Сентър“. (И между другото, защо всички търговски центрове, построени през шейсетте години, винаги се казват „Арндейл Сентър“?) Но като цяло Брадфорд изглеждаше навлязъл в период на стремителен и необратим упадък.

Някога тук се е намирала една от най-големите групи сгради във викториански стил, но днес едва ли бихте разбрали това. Множество прекрасни здания биват разрушени, за да отстъпят място на широки нови пътища и ъглови офиси с прибавки от боядисан шперплат под всеки прозорец. Почти всичко в града страда от добронамерената, но зле преценена намеса на проектантите. Много от по-оживените улици притежават онзи тип пешеходни пътеки, през които преминавате на етапи — един етап, за да стигнете до острова в средата на движението, след това втори, в който чакате непознатите пред вас да притичат за четири секунди до отсрещната страна, което превръща дори и най-простите задачи в отегчително занимание, особено ако искате да пресечете по диагонал, а ви се налага да изчакате четири различни светофара, за да преминете едно разстояние от 30 ярда. По протежение на Хол Ингс и Принсес Уей е още по-зле, тъй като пешеходците са принудени да навлязат в поредица от мрачни и заплашителни подлези, които се срещат в центъра на големи подземни окръжности, от които небето се вижда, но те самите са винаги в сянка, а канализационната им система е в такова лошо състояние, че някога в един от тях по време на пороен дъжд се удавил човек — или поне така съм чувал.

Няма да се изненадате, ако ви кажа, че навремето много се чудех на тази проектантска лудост, но после си купих една книга на издателство „Скиптън Лайбръри“ на име „Брадфорд — скица на утрешния ден“ или нещо подобно. Беше писана в края на петдесетте или началото на шестдесетте години и беше пълна с черно-бели архитектурни проекти за блестящи пешеходни зони, населени с благосъстоятелни, самоуверено крачещи, сковани фигури и офиси от типа на тези, които в момента се извисяваха над мен и изведнъж осъзнах, по един смайващо ясен начин, какво се опитват да направят. Искам да кажа, че те наистина са мислели, че строят един нов свят — една Великобритания, в която мрачните, опушени сгради и тесни улици ще бъдат разрушени и заменени със слънчеви площади, блестящи офиси, библиотеки, училища и болници всички свързани с подземни пасажи, облицовани с плочки в ярки цветове, където пешеходците ще бъдат разделени от минаващото движение в името на тяхната собствена безопасност. Всичко в книгата изглеждаше ведро, чисто и забавно. Имаше дори и рисунки на жени, бутащи детски колички, които спираха в откритите подземни окръжности, за да си побъбрят. А това, което получихме в замяна, бе един град с празни, олющени офиссгради, обезсърчаващи пътища, пешеходни канавки и икономическа пустош. Може би това е щяло да се случи така или иначе, но поне щяхме да разполагаме с един град с рушащи се стари здания вместо рушащи се нови.

В наши дни, правейки един, колкото ироничен, толкова и жалък жест, властите отчаяно се опитват да опазят нищожното количество стари сгради. В скромна купчина от тесни улички на един скат, достатъчно отдалечен от центъра на града, за да избегне булдозерите, все още стоят около три дузини големи и внушителни складове, построени между 1860 и 1874 в самоуверен неокласически стил, който ги кара да приличат по-скоро на търговски банки, отколкото на навеси за вълна. Кварталът е известен под името Малка Германия. Някога е имало много райони като този; всъщност чак до петдесетте години центърът на Брадфорд се е състоял изключително от складове, фабрики, банки и офиси, целенасочено посветени на вълнената промишленост. Но след това — само Господ знае как — вълнената индустрия запада. Предполагам, ставало с дума за обичайната смесица от прекадена самоувереност и липса на инвестиции, последвана от паника и изтегляне. Във всеки случай, фабриките изчезнали, офисите потъмнели, някога оживената Борса за вълна се превърнала в едно прашно нищо, а в наши дни никога не бихте разбрали, че и Брадфорд някога е имал своя апогей.

От всички някога процъфтяващи райони на вълнената промишленост — Бърмондси, Чийпсайд, Манър Роу. Сънбридж Роуд — са оцелели само няколко опушени сгради в Малка Германия, но дори и този обещаващ квартал изглежда мрачен и безперспективен. По време на моето посещение две трети от зданията бяха подпрени със скелета, а по останалата една трета имаше надписи „Дава се под наем“. Тези, които вече бяха обновени, изглеждаха елегантно и добре завършени, но също така и постоянно празни и към тяхната блестяща, добре запазена празнота щяха да се прибавят и останалите две трети, които ремонтираха в момента.

Каква чудесна идея би било, помислих си аз, ако правителството разпоредеше евакуацията на Милтън Кийнс и принудеше всички застрахователни компании и други фирми да се преместят на места като Брадфорд, за да влеят наново живот в истинските градове. Тогава Милтън Кийнс можеше да заприлича на това, което представляваше Малка Германия в момента — празно място, из което хората ще се разхождат и ще се оглеждат в почуда. Но това, разбира се, никога няма да се случи. Очевидно е, че правителството никога няма да заповяда подобно нещо, а то няма да се получи и по естествен икономически път, тъй като компаниите искат големи модерни сгради с множество места за паркиране, а и никой не желае да живее в Брадфорд. Пък и кой ли би могъл да ги вини? А дори ако като по чудо успеят да намерят наематели за тези чудесни стари реликви, те никога няма да се превърнат в нещо повече от един малък добре запазен анклав в сърцето на умиращия град.

Въпреки всичко Брадфорд притежава някои обаятелни черти. Театърът „Алхамбра“, построен през 1914 година във вълнуващо възторжен стил с минарета и кули, е разкошно и умело обновен и продължава да бъде най-прекрасното място за пантомимни спектакли (може би, с изключение на „Хакни Емпайър“). (Нещо, което между другото обожавам. Само няколко седмици след това посещение гледах Били Пиър[4] в „Аладин“. Дали е смешно? Аз лично се подмокрих.) Музеят на филма, фотографията, кино „Имакс“ и други подобни (никога не мога да запомня точното наименование) е дал на една част от града искрица живот, за чието развлечение преди са разчитали на най-отвратителната в света покрита ледена пързалка, а има и няколко добри кръчми. Влязох в една от тях сега — „Манвил Армс“, изпих една бира и хапнах малко чили. „Манвил Армс“ е прочута в Брадфорд с факта, че тук се е заседявал Изкормвачът от Йоркшир[5], въпреки че би трябвало да е известна заради чилито си, което беше отлично.

След това, тъй като имах да убия около час, вървях до Музея на телевизията, фотографията и каквото и да е там, на който се възхищавам, отчасти защото входът е безплатен и отчасти защото мисля, че е похвално такива институции да се строят в провинцията. Разгледах различните галерии и видях с известно учудване как цели тълпи хора доброволно се разделяха със солидна сума пари, за да видят прожекцията в два часа в кино „Имакс“. Присъствал съм на такива прожекции преди и честно казано, не разбирам какво им харесват. Зная, че екранът е огромен, а визуалната репродукция зашеметяваща, но филмите са винаги така отегчителни, с техните сериозни, мудни коментари за това как Човекът е покорил това и е изпълнил предопределената си съдба да направи онова; а и най-новото предложение, за което се стичаха тълпите, всъщност се казваше „Съдба в космоса“ и това, при положение че всеки глупак би могъл да види, че всъщност на всички им се искаше да отидат на влакче в някой увеселителен парк и да преживеят едно пикиране, съпроводено с неочаквано завръщане на току-що погълнатия обяд.

Служителите на корпорацията „Синерама“ бяха осъзнали това още преди около четиридесет години и бяха съсредоточили рекламната си кампания върху едно предизвикващо смъртта влакче. Първият и последен път, когато гледах „Това е Синерама“ бе през 1956 година по време на едно семейно пътешествие до Чикаго. Филмът беше пуснат още през 1952, но популярността му в големите градове бе така голяма, а и бе толкова невъзможно да се види на места като Айова, че го прожектираха в продължение на години. Спомените ми от филма са бегли — през 1956 бях едва на четири години, — но изпълнени с нежност и не можех да дочакам да го видя отново.

Нетърпението ми беше такова, че излязох набързо от Музея на какво ли не, включително и целулоид, и се запътих към близкия вход на киното „Пикчървил“, където пристигнах половин час по-рано и стоях петнайсет минути сам в ледения дъжд, докато киното разтвори врати. Купих си билет в центъра на залата с достатъчно място за повръщане и отидох да седна. Киното беше чудесно, с плюшени седалки и голям извит екран, скрит зад кадифени завеси. В началото изглеждаше, че ще бъда напълно сам, но след това започнаха да влизат и други хора и две минути преди прожекцията да започне, киното беше почти пълно.

Точно в два затъмниха залата и завесите се разтвориха с около 15 фута — една минимална част от общата дължина, а на скромната разкрита част от екрана се появиха уводни кадри с Лоуел Томас[6] (американската версия от петдесетте години на Дейвид Атънбъроу[7], но изглеждащ като Джордж Оруел), който седеше в един очевидно изкуствен кабинет, пълен с предмети от цял свят, за да ни подготви за чудото, което щяхме да съзрем. Всичко това трябва да бъде разгледано в историческия му контекст. „Синерама“ е създадена като един отчаян опит да се отговори на предизвикателството на телевизията, която през петдесетте години заплашва да измести напълно Холивуд от бизнеса. Ето затова бяха тези встъпителни кадри, заснети в черно-бяло и представени в скромния по размери правоъгълник с формата на телевизор. Целта им бе да внушат нещо, което подсъзнателно да ни напомня, че това бе типът екран, който бяхме свикнали да гледаме в онези дни. След кратък, но не безинтересен преглед на историята на киноизкуството, Томас ни каза да се отпуснем и да се насладим на най-великолепния визуален спектакъл, който светът е виждал някога. След което изчезна, а отвсякъде започна да звучи великолепна оркестрова музика, завесите се дръпнаха малко, после още малко и още малко, за да разкрият един величествен извит като дъга екран и изведнъж се оказахме в един окъпан в цветове свят на влакче в увеселителния парк на Лос Анджслис и, Господи, не беше ли наистина прекрасно.

Бях на седмото небе. Триизмерният ефект бе много по-добър от това, което бихте могли да очаквате с такава проста и стара прожекционна система. Сякаш в действителност се намирахме на влакче, но имаше и една несравнима разлика: това беше влакче от 1951, което се издигаше високо над паркинги, пълни с отлични автомобили марка „Стъдебейкър“ и „Де Сото“ и прогърмяваше ужасяващо покрай тълпи хора с широки панталони и шарени ризи. Това не беше филм, а пътуване обратно във времето.

Говоря напълно сериозно. С помощта на триизмерното вълшебство, стереофоничния звук и отчетливата яснота на образите наистина бяхме прехвърлени магически четиридесет години назад във времето. Почувствах това с особена сила, тъй като през лятото на 1951 година, когато са били заснети тези кадри, аз съм бил свит в утробата на майка си и съм качвал килограми със скорост, която щях да достигна отново едва тридесет и пет години по-късно, когато отказах цигарите. Това бе светът, в който щях да се родя, а той изглеждаше така забавен, щастлив и обещаващ.

Не мисля, че някога съм изживявал три по-щастливи часа от тези. Обиколихме целия свят, защото „Това е Синерама“ не беше филм в традиционния смисъл на думата, а сказка — пътешествие, създадено, за да ни покаже това чудо на своята епоха в най-добрата му светлина. Плавахме с гондоли из Венеция, докато от кейовете ни гледаха хора с широки панталони и шарени ризи; слушахме момчешкия хор на Виена пред двореца в Шьобрун; наблюдавахме вечерната заря в замъка в Единбърг; гледахме част от „Аида“, изпълнена в Ла Скала (това беше малко отегчително) и завършихме с дълъг самолетен полет над цяла Америка. Издигнахме се над Ниагарския водопад, който бях посетил предното лято, но мястото от филма нямаше нищо общо с претъпкания с туристи кошмар, с гори от наблюдателни кули и международни хотели, на който бях станал свидетел. На фона на този Ниагарски водопад имаше дървета, ниски здания и полупразни паркинги. Посетихме Сайпръс Гардънс[8] във Флорида, прелетяхме ниско над вълнистите ниви в средната част на САЩ и се приземихме вълнуващо на летището в Канзас Сити. Почти докоснахме върховете на Скалистите планини, спуснахме се в главозамайващите дълбини на Големия каньон и прелетяхме през ужасяващите, криволичещи клисури на националния парк Сион, докато накрая самолетът зави рязко покрай едни обезпокоително оголени скали и Лоуел Томас обяви, че подобен кинематичен подвиг не е бил постиган никога преди. Всичко това протече на фона на засилващата се стереофонична преработка на „Бог да благослови Америка“ в изпълнение на „Мормон Табернакъл Куайър“, което започна с мелодично глухо пеене и прерасна в кресчендо, изпълнено с цяло гърло, сякаш, за да кажат: „Дайте да им свием сармите на тия плюскачи на кисело зеле“[9]. Очите ми се насълзиха от радост и гордост и едвам се сдържах да не се кача на седалката и да извикам: „Дами и господа, това е моята страна“.

И така, филмът свърши, а ние се затътрихме в дъждовната, смрачаваща се пустота наречена Брадфорд, което ни подейства като истински шок, повярвайте ми. Застанах край бронзова статуя на Дж. Б. Пристли, изобразен с вдигнати поли на фрака, което го караше да изглежда така, сякаш току-що беше пуснал една ужасно силна пръдня, вгледах се в мрачния, безнадежден град, простиращ се пред мен и си помислих: „Да, готов съм да се прибера у дома“.

„Но преди това — бе следващата ми мисъл — ще хапна едно къри“.

Бележки

[1] Възвишение в Пензънс, Корнуол. — Б.р.

[2] Magna Carta — Харта на свободите, подписана от крал Джон през 1215 г. под заплаха от гражданска война. — Б.р.

[3] Демонстрационен филм за постиженията на кинематографията — използвайки най-съвършените за епохата кинематографични средства, филмът създава усещането за триизмерност на образа, без да се налага използването на специални очила. — Б.р.

[4] Били Пиърс — комедиен актьор и мим, по произход от Йоркшир. — Б.р.

[5] От 1975 до 1981 г., когато го арестуват, Питър Сътклиф, Йоркширският изкормвач, убива тринадесет жени, други седем случайно оцеляват, защото убиецът ги оставял полуживи, смятайки, че са мъртви. — Б.р.

[6] Лоуел Томас — американски радиокоментатор, журналист, един от първите телевизионни водещи, автор на множество пътеписи. — Б.р.

[7] Сър Дейвид Атънбъроу — най-известният водещ на документални филми за дивите животни. Автор на много документални филми и книги. — Б.р.

[8] Тропически резерват с ботаническа градина и увеселителен парк. — Б.р.

[9] Kraut (нем.) — зеле; подигравателно прозвище на германците по време на Втората световна война заради слабостта им към киселото зеле. — Б.р.