Бил Брайсън
Записки от един малък остров (14)

Тринайсета глава

Отстъпих от принципите си и наех кола за три дни. Е, налагаше ми се. Исках да видя Котсуолдс^[1], а не е нужно много време, за да прецени човек, че за тази цел се нуждае от собствен превоз. Още през 1933 година Джон Б. Пристли^[2] отбелязва в „Английска разходка“, че дори и тогава, в онези златни години преди да започне залесяването с букове, през Котсуолдс е преминавала само една железопътна линия. В наши дни няма дори и това, с изключение на линията, която го опасва и е напълно безполезна.

Така че наех кола в Оксфорд и потеглих, изпълнен с онова шеметно чувство, че пред мен стоят неограничени възможности, което ме обзема винаги, когато ми бъдат поверени два тона непознат метал. Опитът ме учи, че като цяло колите под наем няма да ви позволят да напуснете града, преди да са се сбогували с по-голямата част от него. Моят автомобил ме преведе през Ботли и Хинкли, зави носталгично покрай завода на „Ровър“ в Каули и излезе през Блекбърд Лийс, преди да ме прекара на два пъти през околовръстното и след това да ме изхвърли като космически кораб в планетарна орбита обратно към града. Не бях в състояние да сторя каквото и да било по въпроса, предимно поради факта че вниманието ми бе заето с опити да изключа чистачката на задното стъкло, която като че ли оживяваше сама и от мисли как да премахна непрогледния облак от пенлив препарат за почистване на предното стъкло, който бликаше на големи замъгляващи струи, независимо кое копче натисках или кой лост завъртах.

Това поне ми даде възможност да видя малко известната, но интересна сграда на Комисията по картофен маркетинг в Каули, на чийто паркинг се отбих, за да обърна, когато разбрах, че съм се изгубил напълно. Зданието представляваше внушителна конструкция, построена през шестдесетте години, на четири етажа и според мен достатъчно голяма, за да може да побере 400 или 500 служители. Успях да изтрия предното стъкло със страници, откъснати от ръководството за ползване, което намерих в жабката, но скоро отклоних поглед към внушителното великолепие на главната квартира на Комисията по маркетинг на картофи. Размерите на сградата бяха поразителни. За Бога, колко души са необходими, за да се пласират картофи на пазара? Вътре сигурно имаше врати с надписи: Ведомство на сорт „крал Едуард“ и „Отдел по необичайни заливки“, хора облечени с бели ризи, седнали около дълги маси и някакъв човек с диаграма в ръце, който им разказва за вълнуващите планове за есенната кампания на ирландските фермери. Колко ли ограничен е светът, в който живеят. Представете си да отдадете целия си живот на годни за храна грудки, да страдате от безсъние заради това, че някой друг е бил повишен като заместник на отдел „Чипс и пюрета на прах“ или защото съгласно графиката на Марис Пайпър предстои спадане на печалбите. Представете си коктейлните им тържества. Мисълта за това е направо непоносима.

Обърнах се отново към колата и изкарах известно време, пробвайки контролните лостове, като си мислех колко мразя такива неща. Някои хора са създадени за автомобили, а други не. Мразя да карам коли, да мисля за коли и да говоря за коли. Най-вече ненавиждам момента, в който си купувам нова кола и отивам в местната кръчма, защото някой винаги започва да ме разпитва за нея, от което се ужасявам, тъй като дори не мога да разбера въпросите.

— Значи, имаш нова кола, а? — ще каже някой. — Как вози?

Знаете ли, в този момент аз съм вече объркан.

— Ами, като кола. Защо, не сте ли се качвали на кола?

След това започват да ви обсипват с въпроси.

— Колко навърташ? Колко харчи? Какъв е усукващият момент? С два ролера или двуцилиндров генератор-карбуратор с пълна бариера и двойна сглобка?

Да ме убиеш, не мога да разбера защо хората се интересуват от толкова много неща в една машина. Те не проявяват подобен интерес към нищо друго. Винаги ми се иска да им кажа:

— Ей, чух, че си си купил нов хладилник. Колко галона^[3] фреон съдържа това бебче? Колко е по ска̀лата на Британската термална единица? Как изстудява?

Моята кола притежаваше обичайната поредица от ключове и щифтове, като всеки от тях беше изобразен с помощта на символи, чиято единствена цел бе да ме объркат. Наистина, какво би трябвало да си помисли човек за символа (0)? Как може да очаквате някой да се досети, че правоъгълникът, който прилича на телевизор, на който се вижда лошо, представлява радиаторът на задния прозорец. В средата на моето табло имаше два кръгли циферблата с еднакви размери. Единият от тях със сигурност отчиташе скоростта, но другият остана за мен пълна загадка. Имаше две стрелки — едната, от които се движеше много бавно, а другата сякаш въобще не мърдаше. Гледах ги с часове, докато накрая загрях — и това е истина, — че вторият циферблат е часовник.

Когато най-накрая стигнах до Уудсток на десет мили от Оксфорд, бях вече изтощен и се почувствах щастлив, когато най-сетне успях да застопоря в бордюра и да зарежа щайгата за няколко часа. Трябва да кажа, че Уудсток много ми харесва. Чувал съм, че през лятото тук е истински кошмар, но аз съм идвал само извън сезона и винаги съм прекарвал отлично. Къщите в джорджиански стил излъчват самоувереност, дори царственост; кръчмите са уютни и многобройни, магазините интересни и разнообразни, а фасадите на всички са недокоснати. В целия град няма нито един месингов елемент, който да не е лъснат до блясък. На пощата може да се види старомодният надпис в черно и сребристо, който е далеч по-елегантен и стилен от новото лого в червено и жълто, което използват в наши дни. Дори и филиалът на банка „Барклис“ беше устоял на изкушението да покрие фасадата си с пластмаса в морскосиньо.

Главната улица беше пълна с маневриращи автомобили „Волво“ и купувачи, облечени в дрехи от туид и с преметнати през ръка кошници от лико. Шлях се между магазините, спирайки от време на време, за да разгледам витрините и покрай грандиозните къщи, докато изведнъж се оказах пред входа на двореца с парк „Бленхайм“. Под внушителната, богато украсена арка имаше гише за билети и надпис, който гласеше, че входът за възрастни е 6.90 лири, въпреки че когато се вгледах по-отблизо, забелязах, че това включваше и посещения на самия дворец, пеперудената къща, миниатюрния влак, приключенския лунапарк и изобилие от други културни занимания. Малко по-надолу в надписа се казваше, че входът само за парка е 90 пенса. Лесно е да бъда заблуден, но никой не може да вземе от мен 90 пенса, без да ми представи основателна причина за това. Имах надеждна топографска карта и можех да видя, че гражданите имат право на преминаване, така че прекрачих входа с подигравателна усмивка и ръка на портфейла си, а човекът зад гишето разумно реши да не се закача с мен.

Когато преминете през портала, заобикалящата ви обстановка се преобразява моментално и поразително. От едната страна се намирате в оживено градче, а от другата внезапно попадате сред идиличен, пасторален пейзаж, който би изглеждал непълен, ако наоколо не се разхождат няколко души, излезли като че ли от картина на Гейнсбъро^[4]. Пред мен се простираха 2 000 акра внимателно композиран пейзаж — здрави лески и грациозни явори, морави, подобни на маси за билярд, декоративно езеро, разсечено от внушителен мост, а в центъра се намира внушителният бароков дворец „Бленхайм“. Беше великолепно.

Продължих по криволичещата през парка алея, покрай двореца и оживения паркинг за посетители и продължих към периферията на „Градините на удоволствието“. Щях да се върна да ги разгледам, но в този момент се насочих през парка към изхода откъм „Блейдън Роуд“. Блейдън е незабележително място, потреперващо под тежестта на транспортния трафик, но в центъра му се намира църковният двор, в който е погребан Уинстън Чърчил. Беше започнало да вали и тъй като ми предстоеше леко изкачване, се зачудих дали си струва усилието, но когато стигнах дотам, се зарадвах, че съм го направил. Църковният двор беше прелестен и уединен, а гробът на Чърчил толкова скромен, че ми отне известно време да го открия сред прекатурените надгробни камъни. Бях единственият посетител. Чърчил и Клеми^[5] си поделяха обикновен и на пръв поглед забравен парцел, което ми се стори едновременно трогателно и впечатляващо. Идвайки от страна, където се строят мемориални библиотеки в памет на дори и най-неизвестните и некадърни президенти, когато те ритнат камбаната (има такова място в памет дори и на Хърбърт Хувър^[6]; намира се някъде в Айова и прилича на дирекция на Световната търговска организация), бе забележително, че за възпоминание на най-големия държавник на Великобритания през двайсети век служат единствено скромната статуя на „Парламент Скуеър“ и този обикновен гроб. Бях впечатлен от подобна похвална демонстрация на умереност.

Върнах се по стъпките си в „Бленхайм“ и се разходих наслуки из „Градините на удоволствието“ и други атракции на открито. „Градини на удоволствието“ изглежда бе съкращение на „За нас е удоволствие да вземем парите ви“, тъй като явно съществуваха с единствената цел да помогнат на посетителите да се разделят с още известна сума в сувенирния магазин и чайната или като купят градински врати, пейки и други подобни предмети, произведени в дъскорезницата на имението „Бленхайм“. Наоколо щастливо се размотаваха множество хора, които на външен вид не изглеждаха притеснени от факта, че са платили 6.90 лири за привилегията да разгледат предмети, които биха могли да видят напълно безплатно във всеки център за продажба на градински мебели. След като напуснах градините и се върнах към двореца, използвах възможността да разгледам миниатюрния влак. Той се движеше по един определено къс релсов участък през единия край на парка. Видът на петдесетте англичани, които се бяха свили в миниатюрния влак в този студен и сив ден, докато навън ръмеше и очакваха да се повозят 200 ярда, мислейки си, че това е забавно, бе гледка, която едва ли ще се изличи от паметта ми в близко бъдеще.

Продължих по една павирана алея към предната част на двореца и преминах през величествения мост на Ванбруг^[7], за да стигна до могъщата, абсурдно егоцентрична колона, която първият херцог на Марлборо^[8] издигнал на хълма, който се извисява над замъка и езерото. Това е един наистина забележителен паметник, не само защото е грандиозен и внушителен, но и поради факта че заема по-голямата част от изгледа на двореца. Зачудих се какъв човек би изградил стофутова колона в своя собствена чест в собствения си парк. Колко рязък бе контрастът със скромния гроб на добрия стар Уини.

Може и да съм малко прост, но винаги ми се е струвало, че мащабът на двореца „Бленхайм“ не съответства напълно на постиженията; на Марлборо. Бих могъл да разбера как в пристъп на умопомрачено ликуване благодарната нация го награждава, да кажем, с двуседмична ежегодна почивка на Канарските острови до края на живота му и може би със сервиз прибори за маса или елегантен, скъп сервиз за чай, но, честна дума, не мога да разбера как нищожното количество триумфални победи на неизвестни места като Уденард и Мачплаке са били счетени за достатъчно основание да възнаградят стария подъл пръдльо с едно от най-грандиозните имения в Европа и титлата херцог. Това, което намирам за още по-необикновено, е, че триста години по-късно на наследниците на херцога е позволено да замърсяват парка с миниатюрни влакове и надуваеми замъци, да искат пари за вход и да се радват на незаслужени сан и привилегии, просто защото един техен далечен праотец случайно е притежавал преходния талант да печели битки. Подобно споразумение ми се вижда изключително странно.

Помня, че веднъж прочетох някъде, че десетият херцог на Марлборо, по време на посещение в къщата на една от дъщерите си вцепенен от ужас обявил от върха на стълбището, че четката му за зъби не се пени както трябва. Оказало се, че личният му прислужник винаги слагал паста за зъби на четката вместо него и като резултат херцогът не бил наясно, че зъбните уреди не се пенят от само себе си. Приключвам пледоарията си.

Докато стоях там, наслаждавайки се на гледката и размишлявайки каква любопитна практика е наследяването на титли и имоти само от първородния син, една наконтена млада жена на червеникавокафяв кон премина много близо до мен. Нямах представа коя е, но изглеждаше богата и привилегирована. Усмихнах й се неуверено, така както човек се усмихва на непознати, когато се засекат на открито, но тя ме изгледа, без да покаже какъвто и да било интерес, сякаш не бях достатъчно важен, за да ми се усмихне. Така че я застрелях. След това се върнах в колата и продължих.

Шофирах из Котсуолдс в продължение на два дни и въобще не ми хареса, не защото в Котсуолдс не беше прекрасно, а защото колата ми бе неприятна. В моторно превозно средство се чувствате така изолиран от света, а и скоростта въобще не е подходяща. Бях свикнал да се движа със скоростна на пешеходец или поне с тази на „Бритиш Рейл“, което в повечето случаи е едно и също. Така че си отдъхнах, когато най-сетне след цял ден шофиране през разни градчета от рода на Чинингс, Слотърс и Туийнес-ъпон-уотърс зарязах колата на един паркинг в Бродуей и тръгнах пеша.

Последния път, когато видях Бродуей в един августовски следобед преди няколко години, той представляваше истински кошмар със склеротичен трафик и стада щъкащи туристи, но сега, извън сезона, изглеждаше спокоен и забравен, а главната улица беше почти безлюдна. Бродуей е едно почти абсурдно красиво място с невероятно наклонени покриви, прозорци с колони, разделящи вертикално крилата, изобилие от фронтони и спретнати малки градини. Златистият Котсуолдски камък сякаш притежава странното качество да поглъща слънчевата светлина и след това да я разпръсква обратно, така че дори и в най-мрачните дни градчета като Бродуей излъчват едно постоянно сияние. Всъщност днес беше един слънчев, великолепен ден, с едва осезаем лъх на есенна свежест, който придаваше на света чудесното усещане за чистота, сякаш току-що е бил измит. По средата на главната улица съзрях надпис „Котсуолд Уей“ и се спуснах по алеята между старите здания. Следвах пътеката през една слънчева ливада и по стръмно нанагорнище до Бродуей Тауър — несъразмерна, скъпа и безполезна сграда, издигаща се високо над градчето. Изгледът от върха към широката долина Ившам бе, както винаги от такива места, грандиозна — леко вълнисти парцели земеделска земя, преливащи се в мъглата от далечни гористи хълмове. Във Великобритания все още има повече пейзажи, които приличат на илюстрации от детски книжки, отколкото в която и да било друга страна, в която съм бил. Това е забележително постижение за един доста гъсто населен малък остров с така силен индустриален дух. И все пак не можех да не си помисля, че пейзажът вероятно е изглеждал по-пасторален и приятен за окото преди десет или даже двайсет години.

На фона на един толкова очарователен, и сякаш извън времето пейзаж, така дружески свързан с древното минало, е лесно да се забрави колко е лесно да бъде загубен. Панорамата пред мен включваше електрически пилони, разпръснати жилищни комплекси и далечните, слънчеви отблясъци на складове със стоки на по-ниски цени. Още по-лошото бе, че гъстата, внимателно навързана мрежа от живи плетове проявяваше явни симптоми на разреждане и накъсване, подобно на шарките на бродиран юрган, който е бил оръфан от незаети с друга работа ръце. Тук-там се виждаха заглушени от бурени участъци жив плет, самотни и изоставени сред един иначе еднообразен пейзаж.

Знаехте ли, че между 1945 и 1985 Англия е загубила 96 000 мили жив плет — достатъчно да опашем земята четири пъти? Правителствената политика по отношение на провинцията е в такъв безпорядък, че в продължение на двайсет и четири години фермерите са можели едновременно да получават средства както за засяването на нов жив плет, така и за неговото изкореняване. Между 1984 и 1990, независимо от спирането на държавните субсидии за изкореняването на живи плетове, биват изгубени още 53 000 мили. Вероятно често чувате (аз поне го чух със сигурност, тъй като присъствах на тридневен симпозиум на тема живи плетове — това е едно от нещата, които правя, за да мога да продължа да купувам на децата си маратонки „Рийбок“), че живият плет е фактически една преходна черта на пейзажа, реликва от времето на ограждането на общинска земя и опитите да бъде спасен само нарушават естествената еволюция на селата. И наистина, все по-често можете да чуете изказвания от типа, че всякакъв вид опазване на околната среда е просто вдигане на много шум за нищо, назадничаво и пречка за естествения напредък. Докато пиша тези редове пред мен е цитатът на лорд Палъмбо, който твърди, че смътната представа за това що е историческо наследство „носи в себе си бремето на носталгията по една измислена златна епоха, която ако бе съществувала в действителност, вероятно би се оказала смъртоносна за новаторския дух“, забележка дотолкова плиткоумна, че от нея ми се къса сърцето.

Освен заключението, че трябва да разрушите Стоунхендж и Лондонската кула, до което ще стигнете ако следвате подобна логика, истината е, че голяма част от живите плетове съществуват от много, много дълго време. Виждал съм един необикновено красив жив плет в Кембриджшър на име „Плетът на Джуди“, който е по-стар от катедралата в Солсбъри, от манастирската църква в Йорк, по-стар в действителност от почти всички сгради във Великобритания, но въпреки това, не съществува никаква наредба, която да го предпази от унищожение. Ако се наложи да се разшири пътят или пък собствениците решат, че предпочитат имотът им да е заграден с огради и телени мрежи, ще са необходими не повече от два часа, за да бъдат разрушени с булдозер 900 години жива история. Това е лудост. Поне половината от живите плетове във Великобритания предшестват процеса на ограждане на общинска земя, а около една пета са от саксонския период. Но причината те да бъдат спасени е не, че съществуват от веки веков, а защото явно и несъмнено подчертават красотата на пейзажа. Те са съществена част от онова, което прави от Англия, Англия. Без тях тя не би се различавала от Индиана по нищо, освен по островърхите си камбанарии.

Такива неща понякога ме карат да побеснявам. В тази страна хората разполагат с най-угледния, разкошен като парк, безупречно композиран пейзаж, който светът познава, продукт на векове неуморни, инстинктивни подобрения, а са на половин поколение път да разрушат голяма част от него завинаги. Тук не става дума за „носталгия по една измислена златна епоха“. Говорим за една несравнимо красива природа, изпълнена със зеленина и живот. Така че, ако още някой ми каже: „Знаете ли, живите плетове не са естествена черта на пейзажа“, най-вероятно ще го прасна по тиквата. Винаги съм вярвал във великата максима на Волтер: „Господине, може и да не съм съгласен с Вас, но ще защитавам до последна капка кръв правото ви да бъдете пълен простак“, но винаги идва един момент, в който на това трябва да се постави точка.

Отправих се по една гориста, закътана алея към Сноусхил на три мили оттук. Златистите листа прошумоляваха, а небето беше огромно, синьо и празно, с изключение на някое и друго бавно прелитащо ято мигриращи птици. Беше чудесен ден да си на път — ден, в който сърцето ви се разтупква и започвате да си пеете „Зипито-ду-да“ с гласа на Пол Робсън. Сноусхил дремеше на слънце — купчина къщурки, сбрани около зеления хълм. Купих си билет за вход в имението „Сноусхил“, в наши дни притежание на „Националния тръст“, но между 1919 и 1956 дом на един ексцентричен субект на име Чарлз Уейд, който отдал живота си на колекционирането на огромен и неопределен асортимент от вещи, някои от тях със стойност, а други пълен боклук — клавикорди, микроскопи, фламандски гоблени, кутии за енфие и тютюн, карти и секстанти, самурайски брони, колела, от които се изсипват пенита и каквото друго ви дойде на ум, докато накрая препълнил къщата си така, че не останало място за него. Прекарал последните години от живота си, живеейки щастливо в една пристройка, която, както и самата къща, е запазена така, както в деня, в който е починал. Доста се забавлявах, а след това, когато слънцето се спусна на запад, а светът се изпълни с дълги, причудливи сенки и леко доловимата, опияняваща миризма на дим, се изкачих обратно до колата в щастливо настроение.

Прекарах нощта в Кайрънчестър, а на следващия ден, след като разгледах с удоволствие музея „Кориниум“ и отличната му, но малко известна колекция от римски мозайки, монети и други археологически предмети, продължих с колата към Уинчкоум, за да видя мястото в истинското му положение. Виждате ли, на един хълм над Уинчкоум се намира малко известно място, толкова изключително и прекрасно, че винаги се поколебавам дали въобще да го спомена. По-голяма част от сравнително малкото на брой посетители, които нарушават спокойствието на този тих кът на Котсуолдс, като цяло се задоволяват с оглед на замъка Съдли или поход до далечната гърбина на известната надгробна могила Белас Нап^[9]. Но аз се запътих направо към една обрасла с трева пътека по ската на хълма, наречена „Солният път“, поради факта че през Средновековието оттук са прекарвали солта. Беше една пленителна разходка през открита местност с изгледи към ясно очертаните долини, които сякаш никога не бяха виждали кола или чували звука на електрически трион.

В една местност на име Коулс Хил пътеката навлизаше рязко в гъсто обрасла гора, тъмна и девствена и почти непроходима от къпини. Знаех, че някъде тук се намира моята цел — забележителност, отбелязана на картата под името „Римска вила (останки)“. Може би около половин час си проправях път с бастуна си през растителността, докато най-сетне пред мен се изправиха основите на древна стена. На пръв поглед не беше нищо особено, приличаше на останки от стара кочина, но на няколко фута по-нататък имаше още ниски стени, почти скрити от дивия бръшлян — цяла редица от двете страни на пътеката. Под килима от влажни листа самата пътека беше покрита с плочи. Разбрах, че това е вилата. В един от овдовелите покои подът беше внимателно покрит с найлонови торби за тор, затиснати с камъни във всеки ъгъл. Именно за това бях дошъл. За мястото ми бе споменал един приятел, но аз не му бях повярвал. Защото под найлоновите торби се намираше почти недокосната римска мозайка, голяма около пет квадратни фута, с изящни краски и безупречно запазена, с изключение на няколко малки натрошавания по краищата.

Не мога да ви опиша колко странно се почувствах, стоейки в една забравена гора на място, което някога, в едно необозримо далечно минало, е било домът на римско семейство, гледайки мозайка, подредена преди поне хиляда и шестстотин години, когато местността е била открита и слънчева, а древната гора още не е била израснала около нея. Едно е да се видят такива неща в музей, а съвсем друго случайно да попаднеш на тях на мястото, където са били подредени. Нямам представа защо не е била извадена и пренесена на някое място като музея „Кориниум“. Предполагам, че е било просто ужасен пропуск, но съм благодарен, че имах възможността да я видя. Дълго седях на един камък, прикован на мястото си от почуда и възхищение. Не зная кое ми подейства по-силно — мисълта, че хора, облечени с тоги, са стояли някога тук и са разговорили на народен латински, или че мозайката беше все още тук, безупречна и недокосната сред заплетената растителност.

Може да ви прозвучи глупаво, но за първи път осъзнах, по един дълбоко смислен начин, че всички тези римски антики, които бях разглеждал през изминалите години, не са били създадени с мисълта някой ден да свършат в музей. Понеже мозайката се намираше на първоначалното си място и защото не беше оградена с въжета и поставена в някоя съвременна сграда, тя все още представляваше, съвсем ясно и недвусмислено, истински под, а не някакъв забавен археологически предмет. Бе предназначена за ходене и ежедневно ползване и несъмнено бе усетила шляпането на римски сандали. От нея се излъчваше странно обаяние, което ме накара да изпитам трескава възбуда.

След доста време се изправих и внимателно поставих найлоновите торби на мястото им, като ги затиснах с камъните. Вдигнах бастуна си, огледах още веднъж мястото, за да се уверя, че всичко бе наред и започнах да си проправям отново път към онова странно и равнодушно място, наречено двайсети век.