Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Седемнайсета глава

Преди малко забравих да включа ресторантите за къри в краткия списък на великолепните неща в Брадфорд. Брадфорд може и да е загубил търговията с вълна, но се е сдобил с хиляди отлични индийски ресторанти, което лично аз считам за една сносна замяна, тъй като нуждата ми от големи количества растителни влакна е строго ограничена, но затова пък мога да поема толкова индийска храна, с колкото сте готови да ме натъпчете.

Казаха ми, че най-старият къри ресторант в Брадфорд и със сигурност един от най-добрите и най-евтините е „Кашмир“, който се намира малко по-нагоре от театър „Алхамбра“. На втория етаж е самият ресторант с бели покривки, лъснати до блясък прибори и стоящи нащрек, отзивчиви сервитьори, но истинските познавачи слизат в мазето, където седят заедно с напълно непознати хора на дълги маси, покрити с пластмаса. Тук хората дотолкова се съсредоточават върху храната, че дори не ползват прибори. Вместо това обират яденето със залъци нан[1] и мазни пръсти. За три лири се насладих на един малък пир, толкова великолепен, вкусен и лютив, че вътрешностите ми започнаха да цвърчат.

После, подут, сит и със стомах, който къркореше като сгорещена колба във филм за някой луд учен, излязох обратно на улиците на Брадфорд и се зачудих какво бих могъл да направя след ресторанта. Беше едва шест и нещо в събота вечер, но градът беше напълно безжизнен. Чувствах с особена сила и неудобство, че домът и милото ми семейство се намират зад близките хълмове. По някаква причина усещах, че ще бъде нечестно да се върна вкъщи сега, когато бях едва по средата на пътешествието си, но след това си помислих: „Да го вземат дяволите. Студено ми е, изморен съм и няма да прекарам вечерта в хотел на двайсет мили от дома си.“ Така че отидох до гарата „Фостър Скуеър“, взех един потракващ, празен влак до Скиптън и такси до градчето в малката долина, където живеех, като помолих шофьора да ме остави по-надолу по пътя, за да мога да стигна до вкъщи пеша.

Каква радост е човек да се прибере по тъмно в един уютен дом, от чиито прозорци се излъчва приветлива светлина и за която знаете, че е ваша, а вътре ви чака семейството ви. Минах по алеята за паркиране и погледнах през прозореца на къщата, а всички те бяха скупчени около кухненската маса и играеха на „Монополи“, Господ да ги благослови. Гледах ги много дълго време, изпълнен с чувство на привързаност и възхищение и усещайки се като Джими Стюарт[2] от „Животът е прекрасен“, в сцената, в която му се удава да наблюдава отстрани собствения си живот. След това влязох.

Не бих могъл да опиша подобна семейна среща, без тя да ви прозвучи като епизод от сапунена опера, така че това, което ще сторя, е да отвлека вниманието ви за момент от тази оживена и сърдечна сцена в Йоркшир и ще ви разкажа една истинска и неуместна история.

В началото на осемдесетте години бях независим журналист и пишех предимно за списанията на големите авиолинии. Хрумна ми идеята да напиша статия на тема забележителни съвпадения и изпратих писмо до едно от тези издания с въпрос биха ли я приели; те проявиха сериозен интерес и обещаха да ми платят 500 долара, ако бъде публикувана — сума, която в този момент щеше да ми дойде много добре. Но когато настъпи време да напиша самата статия, осъзнах, че макар и да имах предостатъчно информация относно научните изследвания в областта на вероятността да се случат съвпадения, не разполагах с достатъчно действителни съвпадения, за да бъде статията ми достатъчно убедителна или за да запълня предоставеното ми място от 1500 думи. Така че написах на списанието, че няма да имам възможност да изпълня поръчката и оставих писмото върху пишещата си машина с намерение да го пусна по пощата на следващия ден. След което се облякох прилично и отидох на работа в „Таймс“.

По онова време Филип Хауърд, любезният литературен редактор (разбира се, казвам това, имайки предвид длъжността, която заемаше, но това в действителност бе истина: той беше истински джентълмен), организираше разпродажба на книги за служителите два пъти годишно, обикновено когато офисът му така се препълнеше с книги, за които трябваше да се напише отзив, че бюрото му просто се изгубваше под тях. Събитието беше винаги вълнуващо, тъй като човек можеше да се сдобие с цели лавици книги за една наистина смешна сума. Искаше ни по 25 пенса за сериозната литература и по 10 пенса за евтините романи, а след това предаваше събраните средства на фондацията „Борба с цирозата“ или някоя друга благотворителна организация, скъпа на всички журналисти. Точно в този ден, когато пристигнах на работа, открих съобщение до асансьорите, че ще се състои подобна разпродажба в четири часа. Беше 3:55, така че зарязах палтото си на бюрото и нетърпеливо се насочих към неговия офис. Помещението беше вече пълно с тълпа от хора. Проправих си път сред мелето и първата книга, върху която попадна погледът ми, бе „Забележителни истински съвпадения“. Какво ще кажете за едно такова забележително истинско съвпадение? Но най-необичайното в случая бе, че книгата не само предлагаше целия материал, от който бих могъл да имам нужда, но и първото съвпадение, което описваха авторите, се отнасяше за човек на име Брайсън.

Разказвам тази история из кръчмите вече няколко години и всеки път, когато приключа, хората, на които съм я разказал, кимат замислено известно време, след което се обръщат един към друг и казват: „Знаеш ли, хрумна ми, че има друг път, по който може да се стигне до Хамбарево, без въобще да има нужда да ползваш М62. Знаеш ли околовръстното Щастливият плюскач край село Маскировъчно? Е, ако там отбиеш на втората пряка…“

 

 

Както и да е, прекарах три дни у дома, потопен в хаоса на домашния живот и щастлив като малко кученце — лудувах с малките, раздавах чувствата си безразборно, следвах съпругата си от стая в стая, правех топченца от парче вестник в ъгъла на кухнята. Почистих раницата си, прегледах пощата, разходих се със собственически вид из градината, насладих се на блаженството всяка сутрин да се събуждам в собственото си легло.

Не можех да приема мисълта да замина отново толкова скоро, така че реших да поостана още малко и да направя две еднодневни пътувания. И така, на третата сутрин отидох да взема моя добър приятел и съсед, художникът Дейвид Кук и отидохме на разходка из Солтер и Бингли — негова лична територия. Беше ужасно хубаво най-сетне някой да ми прави компания и да погледна този малък; край от Йоркшир през очите на някой, който бе израснал там.

Преди не бях разглеждал Солтер, както трябва и той се оказа една отлична изненада. Солтер, в случай че не сте чували за него, е идеалната промишлена общност, построена от Тит Солт между 1851 и 1876. Трудно е да се прецени що за човек е бил старият Тит.

От една страна той е принадлежал към онази непривлекателна порода на праведни и богобоязливи индустриалци-въздържатели, които се появяват в изобилие през деветнайсети век и които не искат просто да наемат работниците си, а да ги притежават. От работниците в неговата фабрика се очаквало да живеят в неговите къщи, да се молят в неговата църква и безпрекословно да следват неговите напътствия. Не позволил в селцето да се построи кръчма и натоварил местния парк с толкова много строги ограничения по отношение на шума, пушенето, игрите и други неблагоприлични дейности, че в него изобщо не било забавно. На работниците било позволено да изкарват лодки в реката, но само ако, незнайно защо, във водата нямало повече от четири лодки по едно и също време. Накратко, независимо дали им се харесвало или не, работниците трябвало да бъдат трезви, трудолюбиви и кротки.

От друга страна, Солт показал рядка степен на просветеност в областта на социалното дело и не подлежи на съмнение, че неговите работници са се радвали на много по-чисти, здравословни и удобни условия на живот, отколкото почти всички промишлени работници по света по онова време.

Въпреки че понастоящем е погълнат от огромното, разрастващо се пространство на Лийдс-Брадфорд, някога Солтер е бил изграден на открито в чистата провинция, което представлявало огромна разлика в сравнение с нездравословната помия в централен Брадфорд, където през петдесетте години на миналия век имало повече публични домове, отколкото църкви и нито един ярд канализационна система. Работниците на Солт били преместени от мрачни, разположени нагъсто съборетини в проветрени, просторни къщички, всяка със своя собствена градина, газова инсталация и поне две спални. Сигурно им е изглеждало като рай.

На хълма с изглед към реката Еъри и Лийдс чак до Лийдс Канал Солт построил огромна фабрика, известна като Двореца на промишлеността — по това време най-голямата фабрика в Европа, която се простирала на площ от девет акра и я украсил с поразителна камбанария в италиански стил, издигната по подобие на „Санта Мария Глориоза“ във Венеция. Освен това построил парк, църква, институт за „общуване, почивка и образование“, болница, училище и 850 спретнати и подредени каменни къщи върху мрежа от нарочно прокарани калдъръмени улици, повечето от които носели имената на съпругата на Солт и на неговите деца. Институтът е вероятно най-забележителното от тези начинания. Създаден с надеждата да предпази работниците от опасностите, свързани с консумацията на алкохол, в него имало физкултурен салон, лаборатория, зала за билярд, библиотека, читалня, зала за лекции и концерти. Никога преди на работниците не била предоставяна по-щедра възможност да работят върху себе си, възможност, от която се възползвали голямо количество ентусиасти. Някой си Джеймс Уадингтън, необразован сортировчик на вълна, се превърнал в специалист от световна величина в областта на лингвистиката и голям капацитет на Фонетичната общност на Великобритания и Ирландия.

Днес Солтер е оцелял като по чудо, въпреки че фабриката отдавна не произвежда платове, а къщите са вече частна собственост. На един етаж от фабриката е поместена чудесна — и безплатна — постоянна експозиция на творбите на Дейвид Хокни[3], а в останалата част се продават на дребно изключителен подбор от маркови дрехи, първокласни, елегантни стоки за дома, книги и пощенски картички в художествен стил. Беше малко чудо да открием това място — истински рай за юпитата — в един забравен край на Брадфорд.

Дейвид Кук и аз разгледахме галерията, без да бързаме — не бях обръщал особено внимание на Хокни, но мога да ви кажа следното: това момче е можело да рисува. След това се скитахме по улиците с някогашните къщи на работниците, уютни, спретнати и запазени с много грижа, преди да се запътим през Робъртс Парк към Шипли Глен — стръмна гориста долчинка, водеща към открита общинска земя от типа, където хората обикновено разхождат кучетата си. Изглеждаше така, сякаш е била в естествено състояние и никой не е полагал грижи за нея от памтивека, но всъщност тук преди един век се е намирал преуспяващ лунапарк — един от първите в света.

Сред множеството атракции можеха да се видят една въздушна гондола, „Голямата мечка“, както и нещо, обявено за „Най-голямата, най-бясната, най-стръмната спортна шейна, изобретявана някога на земята“. Виждал съм снимки на тези обекти, препълнени с жени с чадърчета и мъже с мустаци и колосани яки, и те наистина изглеждат доста вълнуващо, особено спортната шейна, която се е спускала в разстояние на около четвърт миля по нанадолнището на един ужасно стръмен и опасен хълм. През 1900 година един вагон, пълен с елегантно облечени спускани, бил издърпан нагоре по хълма, за да бъде осъществено поредното страхотно спускане, когато придържащото въже се скъсало и пътниците, останали без контрол, били запокитени към неприятна, но вълнуваща смърт в подножието на хълма и това се оказало краят за лунапарка в Шипли Глен. Днес единственото, което е останало от първоначалните възбуждащи преживявания, е скучният трамвай на Глен, който се качва и спуска предпазливо и спокойно по един хълм още от 1859 насам, но сред високата трева открихме участък от релсите на спортната шейна, което леко ни развълнува.

Целият район наподобява археологически обект от недалечното минало. На около една миля разстояние по обрасла с трева пътека се намира Милнър Филд — дворец, построен от Тит Солт Младши през 1870 по време, когато състоянието на семейството изглеждало неограничено и осигурено завинаги. Но каква изненада ги очаквала! През 1893 текстилната индустрия внезапно западнала, оставяйки семейство Солт с прекалено много неизплатени кредити и те неочаквано загубили контрол върху фирмата. Потресени и засрамени, те били принудени да продадат имението, фабриката и всичко останало. Това поставило началото на поредица от необичайни и зловещи събития. Без никакви видими изключения, всички следващи собственици на Милнър Филд преживели необикновени и унищожителни неуспехи. Един от тях се фраснал по ходилото със стик за голф и починал, когато раната гангренясала. Друг се завърнал в дома, за да открие младата си булка въвлечена в неблагоприличен пристъп на гола креватна борба с един от неговите бизнес партньори. Съпругът го застрелял, а може би е застрелял и двамата, описанията на случая са различни, но при всички положения оставил спалнята в доста разхвърляно състояние и бил отведен, за да му бъде разтеглен вратът.

Не след дълго къщата придобила репутацията на място, където човек можел напълно да разчита, че ще претърпи крах. Хората се нанасяли и още по-бързо се изнасяли, бледи като мъртъвци и с ужасни рани. Когато през 1903 година обявили къщата за продан за последен път, не могли да намерят купувач. Останала празна в продължение на двайсет години и най-накрая била разрушена през 1950 година. Днес мястото, на което се е намирала, е обрасло с трева и плевели и може да минете покрай него, без дори да познаете, че някога тук се е издигала една от най-великолепните къщи в целия Север. Но ако се разтършувате из високата трева, както направихме ние, може да откриете стария под на една от оранжериите, направен от внимателно подредени черни и бели плочки. По един странен начин ми напомни за римската мозайка, която бях видял в Уинчкоум и бе не по-малко поразителен.

Изглеждаше забележително, че преди повече от век на същото място, в една великолепна къща е стоял Тит Солт Младши и е гледал към долината Еъри и страхотната фабрика на семейство Солт, работеща на пълни обороти и изпълваща въздуха с парен дим, а отвъд нея се е простирал най-богатият център на вълнената промишленост в света и че днес всичко това бе изчезнало. Зачудих се: „Какво ли би си помислил Тит Старши, ако го доведяха обратно и му покажеха, че семейното състояние е било похарчено, а оживената му някога фабрика е пълна със стилни стоки за дома, изработени от хром, и гоблени, изобразяващи голи плувци с лъснали задници?“

Стояхме доста време на този самотен връх. Оттам се вижда надалеч във всички посоки на долината Еъри с многолюдните й градове и къщи, издигнати по стръмните скатове чак до мрачните и скалисти планински склонове. Открих, че за пореден път си мисля, както винаги когато стоя на някой скат, какво правят всички тези хора във всички тези домове. Из цялата долина Еъри е имало множество фабрики — десет или повече само в Бингли, — а днес почти всички са изчезнали, съборени, за да направят място на нови супермаркети или превърнати в защитени от закона исторически обекти, блокове или търговски комплекси. Фабриката Френч, последната оцеляла текстилна фабрика, бе затворила врати преди една или две години и стоеше изоставена и със счупени прозорци.

За мен една от най-големите изненади, докато се движех на север, бе силното усещане, че човек се намира в друга страна. Отчасти това се дължеше на облика и излъчването на Севера — високите, открити пусти полета и безпределното небе, лъкатушещите стени, градени без хоросан, замърсените фабрични градове, уютните селца с каменни къщи от областта на Долините[4] и Езерната област и отчасти, разбира се, на различните диалекти, думи и ободряващата, макар и понякога стряскаща прямота на изказа. Донякъде за това допринасяше и фактът каква необичайна, понякога предизвикателна неграмотност показваха южняците и северняците по отношение на географията на другата част от страната. Навремето, докато работех в лондонски вестници, бях поразен от това колко често човек можеше да запита: „В коя част на Йоркшир се намира Халифакс[5]?“ и да срещне в отговор множество стъписани изражения. А когато се преместих на север и казах, че преди това съм живял в Съри край Уиндзор, се натъкнах на същите погледи, изразяващи една нервна несигурност, все едно се страхуваха, че ще кажа: „Я сега ми покажете на картата къде точно се намира.“

Но това, което най-много отличава Севера от Юга, е усещането за икономически упадък, за едно отминало величие, особено когато преминавате през Престън или Блекбърн, или пък стоите на хълмове като този. Ако прекарате линия между град Бристъл и залива Уош, ще разделите страната на две половини с приблизително двайсет и седем милиона души във всяка. В периода 1980-1985 в южната половина са загубили 103 600 работни места. За същия период на север са загубени 1 032 000 работни места, точно десет пъти повече. А фабриките продължават да затварят врати. Включете местните телевизионни новини, която и да било вечер, и поне в половината ще се говори за закриване на фабрики (а другата половина ще бъде посветена на някоя котка, която се е покачила на дърво, от което не може да слезе; наистина няма нищо по-ужасно от местните телевизионни новини). Така че, задавам отново същия въпрос — какво правят всички тези хора във всички тези домове и, което е по-важното, какво ще правят техните деца.

 

 

Излязохме от парка по друга пътека към Елдуик, минавайки покрай един голям и пищен портал, а Дейвид каза унило: „Тук живееше един мой приятел.“ Сградата се рушеше, прозорците и вратите бяха запушени с тухли — от прекрасната сграда бяха останали само отломки. Зад нея лежеше стара заградена градина, запустяла и обрасла с плевели.

Дейвид ми показа сградата от другата страна на пътя, в която е отрасъл Фред Хойл[6]. В неговата автобиография („Всеки момент ще стане студено, ей сега ще видите“) Хойл си припомня как навремето е виждал прислужници с бели ръкавици да влизат и да излизат от Милнър Филд, но незнайно защо не споменава нищо за скандалите и трагедията, които са се разигравали зад високите стени. Бях похарчил три лири за неговата книга в една антикварна книжарница с надеждата, че поне началните глави ще бъдат изпълнени с разкази за изстрели и викове посред нощ, така че може да си представите колко бях разочарован.

Малко по-нататък подминахме три големи блока с общински жилища, които бяха не само грозни и отдалечени, но и бяха разположени по такъв лекомислен и странен начин, че макар и да ги бяха издигнали на открит хълм, наемателите всъщност нямаха изглед. Дейвид ми съобщи, че са спечелили многобройни архитектурни награди.

Докато се скитахме из Бингли по нанадолнището на един извит склон, Дейвид ми разказа за детството си там през четиридесетте и петдесетте години. Обрисува ми приятна картина на едни щастливи времена, прекарани в ходене на кино (в сряда в „Хиподрума“, а в петък в „Миртъл“), ядене на риба и пържени картофки от кесии, направени от вестници, в слушане по радиото на „Дик Бартън“[7] — един изгубен вълшебен свят на санитарни дни, следобедна поща, хора с велосипеди и безкрайни лета. Градът, описан от него, бе самоуверен и процъфтяващ, в сърцевината на една горда и мощна империя, с действащи фабрики и оживена централна част с кина, чайни и интересни магазини и поразително се различаваше от старомодното място с оредяло улично движение и ежедневна атмосфера, в което навлизахме в момента. „Миртъл“ и „Хиподрумът“ бяха затворени от години. „Хиподрумът“ бе станал част от веригата „Уулуърт'… с“, но дори и този етап бе отминал. Днес в Бингли няма и един киносалон или каквото и да било друго, което би ви накарало да поискате да отидете там. Центърът се снишава в подножието на страховитото здание на строителната кооперация „Брадфорд и Бингли“; сама по себе си сградата не е лоша, просто е абсолютно несъразмерна със заобикалящия я град. Благодарение на нея и на един наистина мизерен тухлен търговски център от шестдесетте години Бингли е загубил своето обаяние завинаги. Така че откритието, че извън централната си част Бингли продължава да бъде един очарователен град, ни изненада приятно.

Минахме през едно училище и игрище за голф, за да стигнем до Бекфут Фарм — прелестна къщурка, закътана в малка долина край ромолящо поточе. Главната улица на Брадфорд се намираше едва на няколкостотин ярда, но ние се намирахме в един различен век, във времето преди появата на моторизиран транспорт. Вървяхме по сенчеста пътека край реката, която изглеждаше изключително очарователна на меките лъчи на слънцето. Дейвид ми каза, че навремето тук е имало фабрика, в която са претопявали мазнини. Разнасяла се ужасна смрад, а водата винаги била с ужасен ръждиво-кремав цвят и покрита с лека коричка от мръсна пяна. Но сега реката беше зелена, блестяща и в напълно удовлетворително санитарно състояние, сякаш това място не бе докосвано от времето или промишлеността. От старата фабрика бяха оставили само стените, бяха я излъскали и преобразили в елегантен жилищен блок. Изкачихме се до Файв Райз Локс, където каналът между Лийдс и Ливърпул се издига с около сто фута на пет бързи етапа и хвърлихме по един поглед към счупените прозорци на оградената с бодлива тел фабрика „Френч“. След това, имайки чувството, че сме изчерпали почти всичко, което можеше да ни предложи Бингли, влязохме в една кръчма с приятна атмосфера на име „Старият бял кон“ и изпихме огромно количество бира, както си бяхме наумили още от самото начало.

 

 

На следващия ден отидох на пазар в Харогейт с жена ми; или по-скоро аз се разходих из Харогейт, докато жена ми пазаруваше. Според мен пазаруването е едно от нещата, които мъжете и жените не трябва да вършат заедно, тъй като всичко, което искат мъжете е да си купят нещо, което издава шум — като бормашина например, и да се приберат вкъщи, за да си играят с него, а жените не са удовлетворени, докато не са видели всичко из града и не са пипнали поне 1 500 различни тъкани. Само аз ли съм в неведение по отношение на странния и непреодолим импулс, който изпитват жените да пипат разни неща из магазините? Многократно съм виждал съпругата си да се отклонява от пътя с по двайсет, тридесет ярда, само за да опипа нещо — мохерен пуловер или покривка за легло от памучно кадифе или нещо друго.

— Харесва ли ти? — питам я аз изненадан, тъй като не е нещо по неин вкус, а тя ме поглежда така, сякаш съм ненормален.

Това? — отговаря тя. — Не, отвратително е.

— Тогава защо — винаги ми се иска да запитам — дойде чак дотук, само за да го пипнеш? — Но, разбира се, като всички опитни съпрузи съм се научил да не казвам нищо, докато пазаруваме, защото без значение какво ще кажете — „Гладен съм. Измориха ми се краката. Да, и това ти стои добре. Добре, купи си ги и двете. Ох, за Бога. Не може ли просто да се приберем? Мусон? Отново? Ох, за Бога? Къде съм бил аз? Къде беше ти? Защо тогава дойде чак дотук, за да го пипнеш?“ — няма ефект, така че не казвам нищо.

В този ден госпожа Б. беше в настроение да избира обувки, което означаваше да кара с часове някой нещастен продавач с евтин костюм да й носи безброй кутии с почти идентични чифтове обувки, само за да реши най-накрая, че няма да купи нищо, тъй че аз благоразумно реших да офейкам и да разгледам града. За да й покажа, че я обичам, я заведох в „Бетис“ за кафе и парче торта (а на цените на „Бетис“ трябва да сте хлътнали до уши, за да го направите), където тя издаде редовните точни инструкции къде ще се срещнем. „В три часа пред „Уулуърт'… с“. Но слушай — престани да си играеш с това и слушай — ако в „Ръсел енд Бромли“ нямат обувките, които искам, ще трябва да отскоча до „Равел“, в такъв случай ще се срещнем пред щанда за замразени храни в „Маркс енд Спенсър“ в 3:15. В противен случай ще бъда в „Хамикс“ в секцията за готварските книги или при детските книжки — освен ако, разбира се, не съм в „Буутс“, за да опипам някой и друг тостер. Но най-вероятно ще бъда в „Ръсел енд Бромли“, пробвайки отново същия чифт обувки, в който случай ще се срещнем пред „Некст“ не по-късно от 3:27. Разбра ли?“

— Да. — (Не.)

— Не ме разочаровай.

— Разбира се, че няма. — (Надежди.)

И след като ме целуна, тя изчезна. Изпих си кафето и се насладих на елегантната, старомодна атмосфера на тази прелестна институция, където сервитьорките още носят накъдрени шапчици и бели престилки върху черни рокли. Ако питате мен, трябва да има повече такива места. Каничката с кафе и захаросаната кифла може и да ви излязат цяло състояние, но си струват всяко пени, а и ще ви позволят да останете цял ден, което ми хрумна в този момент, тъй като се чувствах особено приятно. Но след това си помислих, че наистина би трябвало да разгледам града, така че платих сметката и се повлякох през търговската зона, за да разгледам най-новата придобивка на Харогейт — търговският център „Виктория Гардънс“. Названието е малко прекалено, защото той наистина е построен върху градините на кралица Виктория, така че истинското му име би трябвало да бъде „Хубавите малки градини, разрушени от този търговски комплекс“.

Нямаше да ми тежи толкова, ако заедно с гореспоменатите градини не бяха разрушили и последните великолепни обществени тоалетни във Великобритания — едно малко подземно бижу с блестящи плочки и лъснат до блясък месинг. Мъжката тоалетна беше просто прекрасна, а съм чувал добри отзиви и за женската. Дори и това може би нямаше да ме притесни особено, ако новият търговски комплекс не беше така сърцераздирателно грозен, истинско олицетворение на най-лошите архитектурни имитации — опит за съчетание между „Бат Кресент“ — известната улица с построени в полукръг къщи в джорджиански стил в град Бат и „Кристалния дворец“ на кралица Виктория, но с покрив от „Направи си сам“. По напълно неразбираеми за мен причини балюстрадата по края на покрива бе украсена със статуи в истински ръст на мъже, жени и деца. Един Господ знае какво трябваше да символизират тези статуи — предполагам, че комплексът е трябвало да прилича на Народен дворец, — но общият ефект бе, че в момента изглеждаше така, сякаш две дузини граждани на различна възраст се готвят да извършат масово самоубийство.

От страната на сградата, където се намира „Стейшън Парейд“ и където някога са били приятните малки викториански градини с техните приятни малки обществени тоалетни, сега има открит амфитеатър, където, предполагам, хората могат да поседнат през двата или три дни, когато в Йоркшир е слънчево, а високо над пътя е издигнат един наистина безсмислен покрит пешеходен надлез в същия джорджиански — италиански — кой — знае какъв стил, който свързва търговския комплекс с многоетажния паркинг от другата страна на пътя.

По повод предишните ми забележки за отношението на британците към историческото им наследство бихте могли да предположите, че ще проявя ентусиазъм към такъв тип постройки. Уви, не. Ако под „съчетание на архитектурни стилове“ имате предвид сгради, които поне малко подхождат в стилово отношение на заобикалящите ги здания, съчетават се добре с очертанията на покривите им на небесния фон и наподобяват формите на техните прозорци и входове, и така нататък: Да, аз съм за. Но ако под „съчетание на архитектурни стилове“ разбирате нещо от типа на „Дисниленд“ версия на добрата стара Англия, подобна на смешната купчина пред мен: Благодаря, но не. Благодаря.

Предполагам, бихте могли да твърдите, както сигурно би сторил и архитектът на „Виктория Гардънс“, че това представлява един опит в пейзажа на града да бъдат внесени традиционните архитектурни елементи и че това би наранило по-малко препалената ви чувствителност, отколкото разположената наблизо кутия от стъкло и пластмаса, в която щастливо преживява строителната кооперация (която, нека да добавя, представлява здание, съвършено в своята грозота), но според мен подобни постройки са точно толкова лоши и строени дори с по-малко вдъхновение и въображение от окаяната сграда на кооперацията. (Но позволете ми да отбележа, че нито една от двете не може дори и да се сравни със зданието на „Мейпълс“, блок, строен през шестдесетте години, който се издига подобно на някаква малоумна закачка със своите дузина или повече етажи в средата на дълга улица с незабележими джорджиански къщи. Как е станало това?)

Тогава какво ще правим с бедните, разбити градове на Великобритания, ако не позволявам да се ползват от таланта на Ричард Зайферт или на Уолт Дисни? Бих искал да мога да ви отговоря. Нещо повече, бих искал архитектите да могат да ви отговорят. Със сигурност има някакъв начин, по който да могат да се строят сгради, които са едновременно елегантни и отразяват тенденциите на бъдещето, без да разрушават цялостната атмосфера, която ги заобикаля. По-голяма част от държавите в Европа се справят в това отношение (със забележителното и любопитно изключение на французите). Така че защо не го направим и ние?

Но стига съм ви отегчавал с празни приказки. Като цяло Харогейт е един обаятелен град, далеч по-леко белязан от лекомислени проектантски начинания, отколкото много други градове. Районът „Стрей“ представлява 215 акра, заети от общинска земя наподобяваща парк, заобиколена от солидни, благосъстоятелни къщи. Това е една от най-големите и приятни открити местности в страната. В града има няколко порядъчни стари хотела, хубава търговска зона и освен това притежава изискана и прилична атмосфера. Напомня ми по един приятно английски начин за Баден-Баден, което не би трябвало да ви учудва, тъй като и Харогейт навремето е бил курорт с минерални извори и при това доста посещаван. Според една брошура, която взех в Музея на кралското помпено отделение, чак до 1926 година тук се раздават по 26 000 чаши серниста вода на ден. Все още можете да пиете водата, ако желаете. Съгласно надписа над кранчето тя е много полезна за натрупване на газове в червата, което ми прозвуча като наистина интригуващо обещание и тъкмо щях да отпия малко, когато осъзнах, че това, което имат предвид, е, че е полезна против такова натрупване. Каква странна идея.

Хвърлих едно око на музея и минах покрай стария хотел „Лебед“, където навремето се оттегля Агата Кристи, след като разбира, че съпругът й е донжуан (Гаден мерзавец!), а след това се разходих до „Монпелие Парейд“, една наистина прелестна улица с ужасно скъпи антикварни магазини. Разгледах Армейския паметник, висок 75 фута, и се впуснах в приятно, безцелно скитане из района „Стрей“, мислейки си колко ли е хубаво човек да живее в една от онези големи къщи с изглед към парка и да може да ходи пеша до магазините.

Никога не бихте се досетили, че такъв процъфтяващ и благоприличен град като Харогейт се намира в същия район на страната като Брадфорд и Болтън, но това, разбира се, е другата отличителна черта на Севера — в него има острови на благоденствието като Харогейт и Илкли, които са дори по-благопристойни и тънещи в охолство от еквивалентите си на юг. А ако искате моето мнение, това прави Севера само още по-интересен.

В края на краищата, тъй като вече се смрачаваше, се върнах в центъра на търговската зона, където се почесах по главата и осъзнах в пристъп на паника и ужас, че нямам никаква представа къде и кога се бяхме договорили да се срещнем със скъпата ми съпруга. Стоях с изражение подобно на това на Стан Лаурел в сцената от филма, когато той се обръща, за да види, че пианото, което е наглеждал, се търкаля по един стръмен хълм, яхнато от Харди, който размахва крака във всички посоки, когато като по чудо се появи жена ми.

— Здравей, скъпи! — ведро каза тя. — Трябва да си призная, че не очаквах да те намеря тук.

— О, моля ти се, отдай ми дължимото, та аз съм тук от часове.

И хванати под ръка, се запътихме към мразовития залез.

Бележки

[1] Вид индийски хляб. — Б.пр.

[2] Джеймс Стюарт (1908-1997) — известен американски филмов артист, носител на „Оскар“ за ролята си във филма „Филаделфийска история“. Най-популярният филм с негово участие е „Животът е прекрасен“ на режисьора Франк Капра. — Б.р.

[3] Дейвид Хокни — английски художник, график, фотограф и сценограф, чието творчество се отличава с икономична техника и експериментиране със светлината. — Б.р.

[4] Област в Дарбишър, част от Националния парк „Пийк Дистрикт“. — Б.р.

[5] Местност и град в западен Йоркшир. — Б.р.

[6] Фред Хойл — британски математик и астроном. — Б.р.

[7] Популярна поредица криминални радиопиеси, чиито главен герой е частен детектив, излъчвани по Би Би Си от 1946 до 1951 г. Впоследствие със същия главен герой са създадени телевизионен сериал, романи и комикси. — Б.р.