Бил Брайсън
Записки от един малък остров (15)

Четиринайсета глава

Отидох в Милтън Кийнс с мисълта, че би трябвало да видя поне един нов град. Пътуването от Оксфорд до Милтън Кийнс отнема известно време, което е малко странно, тъй като градът се намира съвсем близо. Избрах го като база с един бърз поглед към картата, предполагайки, че в най-лошия случай ще ми се наложи да взема влак до Байсестър или някое подобно място, а оттам да продължа с друг влак. Всъщност се наложи да се върна чак до Лондон, да хвана метрото до Юстън и най-накрая влак до Милтън Кийнс — пътешествие от около 120 мили, за да измина разстоянието между два града, които се намираха на 30 мили един от друг.

Струва ми доста пари и време и леко ме раздразни, отчасти защото метрото до Юстън беше препълнено и ми се наложи да седна срещу някаква блееща овца и десетгодишния й син, който непрестанно подритваше пищялите ми с краката си и ме нервираше, защото се бе втренчил в мен с прасешките си очи, а същевременно бъркаше в носа си и ядеше сополите. Явно гледаше на носа си като на източник на леки закуски, разположен по средата на лицето му. Опитах се да се съсредоточа върху книгата си, но противно на желанието ми постоянно надигах поглед и го виждах как ме гледа със самодоволно изражение и зает пръст. Беше доста отблъскващо и изпитах огромно задоволство, когато влакът най-сетне спря в Милтън Кийнс и можах да взема раницата си от багажното отделение над мен и да я извлека през главата му на излизане.

Не намразих Милтън Кийнс веднага, което предполагам, е максимумът, който може да направите за такова място. Слизате на гарата и се оказвате на голям открит площад, ограден от три страни със сгради, облицовани с огледално стъкло. Моментално изпитвате чувство за ширина и простор, което почти никога не ви се случва в английските градове. Самият град беше построен на ската на един хълм, на около половин миля отвъд мрежата от пешеходни прелези и странния нов тип дървета, които като че ли никога не растат. Имах отчетливото чувство, че следващия път, когато мина оттук, цялото това пространство, покрито с трева и асфалт, ще бъде запълнено с тухлени офис здания с прозорци с бакърен цвят.

Въпреки че съм прекарал доста време, скитайки се из нови градове, опитвайки се да си представя какво са си мислели техните създатели, никога не бях ходил в Милтън Кийнс. В много отношения той превъзхождаше всички други нови градове, в които бях ходил. Подлезите бяха облицовани с полиран гранит и в тях почти нямаше графити и трайни настилки от глина и пясък, които изглежда са характерна черта от дизайна на Бейзингстоук и Бракнел.

Самият град представляваше чудата смесица от стилове. Сенчестите, оголени тротоари по протежение на главните булеварди им придаваха неопределено френска атмосфера. Разположените в покрайнините индустриални паркове за лека промишленост с изкуствено създаден, подражаващ на природата пейзаж, изглеждаха немски. Разположението на електрическата мрежа и номерирането на домовете ми напомниха за Америка. Сградите бяха от онзи безличен тип, който ще откриете около което и да било международно летище. Накратко, той приличаше на всичко друго, но не и на типичен английски град.

Най-странното бе, че нямаше магазини, а улиците бяха безлюдни. Изминах известно разстояние в самия център на града, нагоре и надолу по различни булеварди и през сенчестите улици, които ги свързваха. Всички паркинги бяха пълни, а зад разтворените прозорци на офисите можеха да се доловят признаци на живот, но почти нямаше улично движение, а по безкрайните тротоари не се виждаха повече от един-двама пешеходци. Знаех, че някъде в града има огромен търговски център, защото бях чел за него в книгата на Марк Лосън „Битката за обслужване по стаите“, но честна дума не можах да го намеря, а нямаше кого и да попитам. Това, което ме подразни в случая, бе, че всички сгради изглеждаха като търговски центрове. През цялото време набелязвах вероятни кандидати и отивах да проверя, само за да открия, че това е главният офис на някоя застрахователна компания или нещо подобно.

В края на краищата се оказах доста навътре в жилищната зона — безкрайни редици от спретнати къщи от жълти тухли, криволичещи улички и пешеходни алеи, оградени със същите не растящи дървета, но наоколо отново нямаше никой. От върха на един хълм забелязах обширно пространство, заето от сини покриви в продължение на около три четвърти миля. Помислих си, че това може да е търговският център и се запътих натам. Пешеходните алеи, които в началото ми се бяха сторили приятни, сега започнаха да ме дразнят. Виеха се лениво из заляни с вода изкопи, с елегантно оформен изкуствен пейзаж, но създаваха усещането, че не бързат да ви изведат, където и да било. Явно бяха построени от хора, които бяха счели това за повърхностно занимание. Пътеките следваха обиколни, на пръв поглед безцелни пътища, които сигурно са изглеждали добре на лист хартия, но създателите им не се бяха замислили, че хора, на които се налага да изминат дългото разстояние между магазина и дома, биха предпочели да минат по възможно най-прекия път. Нещата се влошаваха от усещането, че човек се намира в някакъв подземен свят, напълно откъснат от видимите забележителности. Често се изкачвах по насипите, само за да разбера къде се намирам и неизменно откривах, че въобще не съм близо до мястото, където бих искал да бъда.

В края на краищата, след едно от тези покатервания, съпроводени с мърморене, се оказах край оживена магистрала, разположена точно в противоположната посока на пространството със сини покриви, към което се бях насочил преди час. Можех да видя табели за „Тексас Хоумкеър“, „Макдоналд'… с“ и други подобни места. Но когато се върнах на пътеката, нямах представа как да стигна дотам. Алеите се разклоняваха в множество посоки, изчезваха зад внимателно оформени извивки, нито една, от които не изглеждаше подходяща, когато се вглеждах в тях. Най-накрая се изкачих по една наклонена пътека, която ме отведе обратно до нивото на улиците, където поне можех да видя къде се намирам и продължих по нея докато се върнах чак до железопътната гара, която сега изглеждаше така абсурдно далеч от жилищната зона, че само пълен идиот би могъл да си помисли, че Милтън Кийнс ще бъде рай за пешеходците. Никак не беше странно, че цяла сутрин не бях подминал нито един пешеходец.

Стигнах на гарата много по-изморен, отколкото предполагаше изминатото разстояние. Жадувах за чаша кафе. Пред гарата имаше карта на града, която не бях забелязал на идване и сега я разгледах внимателно, умирайки да разбера къде се намира търговският център. Оказа се, че е бил на около сто фута от първоначалната ми разузнавателна разходка из центъра, но не бях успял да го разпозная.

Въздъхвайки и изпитвайки необяснима решителност да видя това място, се запътих обратно през пешеходните подлези, откритите площи и безжизненото ядро от офиссгради, мислейки си докато вървях, колко ли гениално се е сторило на един проектант, пред когото са стоели лист бяла хартия и неизброими възможности да изгради идеалната общност, да сложи търговския център на миля от железопътната гара.

Може и да ви се стори невероятно, но търговският център бе проектиран по-зле дори и от самия град. Всъщност, специално този вероятно създава повод за веселие всеки път, когато се съберат проектантите на търговски центрове. Беше невероятно голям, повече от един милион квадратни фута, а в него имаше клонове на всички вериги магазини, които някога са съществували или ще съществуват. Но бе мрачен, определено неприятен на вид и построен по протежение на два паралелни булеварда, които сигурно бяха дълги по половин миля. Освен в състоянието на делириум, в което се намирах, да ги бях пропуснал, а не ми се вярва, никъде не видях магазини за бързи закуски, централен пункт за срещи, места, където да се седне или каквато и да било проектантска идея, която да ви накара да обикнете това място поне малко. Приличаше на най-голямата автобусна гара в света. Тоалетните бяха малко на брой и трудно откриваеми, в резултат на което бяха така препълнени с хора, че все едно бях влязъл в почивката между двете полувремена на футболен мач. Винаги бях смятал Метро-центърът в Гейтсхед за въплъщение на най-ужасните ми кошмари, но в сравнение с търговския център в Милтън Кийнс той притежаваше безгранично обаяние и предизвикваше безпределно възхищение.

Изпих чаша кафе в най-мърлявия „Макдоналд'… с“, в който някога се бях озовавал, и разчиствайки малко място между боклуците, оставени от предишните посетители на същата маса, седнах с железопътното разписание и пътната карта в ръце и почувствах леко отчаяние, когато открих, че вариантите пред мен се свеждат до това да се върна в Лондон или да продължа към Ръгби, Ковънтри или Бирмингам. Нямах желание за нито едно от тези неща. Сякаш бяха минали дни, а не часове, откак бях оставил колата в Оксфорд и се бях запътил към гарата с опростения план да пътувам от Оксфорд до Кеймбридж и да спра за обяд в Милтън Кийнс.

Времето течеше. Навремето, в един полузабравен живот, бях седял на кухненската маса в една къща сред Йоркширските долини и бях изчислил, че мога спокойно да прекося цялата държава в разстояние на шест, максимум седем седмици. А това включваше лекомисления план да отида почти навсякъде — Англо-нормандските острови, Лънди, Шетланд, остров Феър, почти всички градове. Бях прочел книгата на Джон Хилаби „Пътешествие през Великобритания“, а той бе изминал разстоянието от Ландс Енд^[1] до Джон О'Гроутс^[2] пеша за осем седмици. Със сигурност с помощта на флотилията, предоставена от съвременната обществена транспортна система можех да видя по-голямата част от Великобритания в разстояние на шест или седем седмици. Но ето че сега седях тук, използвал повече от половината време, което бях отделил първоначално, а не бях покрил дори и половината разстояние до централните графства на Англия.

Така че, обзет от мрачно настроение, си събрах нещата, отидох до гарата и хванах влака обратно за Лондон, откъдето всъщност трябваше да започна наново. Не можех да измисля къде да отида, така че сторих това, което правя често. Докато влакът се движеше из хълмистите, оголени от есента ниви на Бъкингамшър, разтворих пред себе си картата и се изгубих в наименованията. Това според мен е едно от постоянните и съвършени удоволствия на живота във Великобритания.

Чудя се дали хората около мен забелязват колко по-различно е удоволствието да седнеш да пиеш в кръчма на име „Орелът и детето“ или „Агнето и знамето“, отколкото, да кажем, в бара на Джо. Аз лично изпитвам необикновена наслада от това. Обичам да слушам какви са футболните резултати и приспиващото изреждане на имената на отборите — „Шефилд Уенсдей“^[3], „Уест Бромуич Албион“^[4], „Патрик Тисъл“^[5], „Куийн ъв дъ Саут“^[6] — колко славни са тези имена. Също така откривам необикновена утеха в това екзотично и тайнствено молебствие, наречено прогноза за мореплавателите. Нямам представа какво означава тя — „Викинг се издига на пет и отстъпва четири; Доджър напредва добре, движи се стабилно; Минчес — сила на вятъра дванайсет, господи Луийз“ — но те оказват едно изключително утешително въздействие върху мен. Наистина вярвам, че една от причините, поради които Великобритания е едно така улегнало и приятно място, е успокояващото влияние на резултатите от футболните мачове и прогнозите за мореплаватели.

В британския живот почти няма област, която да не е докосната от вродения им гений за наименоване. Вижте дори имената на затворите. Може да седнете с мен пред неограничени количества бяла хартия и една химикалка и да ми заповядате да измисля някое название за затвор по-ценно в своята нелепост от „Завързаци от гората на червеите“ или „Неведоми пътища“ и аз няма да съм в състояние да ви помогна. Дори и обикновените имена на дивите цветя са прелестни и притежават неотразимо обаяние.

Но, разбира се, британците проявяват най-голяма находчивост в именуването на градове и местности. Във Великобритания има около 30 000 названия на места като според мен, поне половината от тях са забележителни или приковават вниманието ви по някакъв начин. Има безброй градчета, чиито имена предизвикват представата за лениви летни следобеди и пеперуди стрелкащи се над ливадите: Пролетен Абас, Уестън край приспивните полета, село Тедъл Вси Светни, Малко Мисенден. Има други, които като че ли крият древни и може би зловещи тайни: Съпружески Босуорт, Скрежна Интринсека, Астън на белите дами. Имената на някои градове звучат като препарати за почистване на тоалетна (Пото, Санахол, Дърно), а на други като кожни оплаквания (села Краставо, Болезненобледо. Пърхотпокрито, Изгорено ходило). Ако преровите, който и да било географски справочник, ще откриете тор (село Бързорастящо), дезодоранти за обувки (Пудрокрако), спрейове за свеж дъх (Минто), кучешка храна (Велпо) и дори шотландски препарат за премахване на петна (Добросаждово). Може да намерите градчета, които опре делено имат проблеми в личните си отношения (Кипящонедоволно, Подигравкопросещо, Кавгово) и други, които представляват странни явления (Месоскачащо, Перукохокащо, Ревливокъщово). Съществуват и безброй селца, чиито имена са просто гальовно безсмислени — Малко Търкулнивдясно, Дъвчимагна, Цицово, Гористопомийно, Близнатокрайово, село Разпръснато, Ейтамтресавищно, Долно пердахово и ненадминатото Тортън льо боб (погребете ме там!). Нужно е само да хвърлите поглед на картата или да се зачетете в някой индекс, за да видите, че възможностите за именуване са неограничени.

Някои области от страната специализират в определена тематика. Кент има определени предпочитания към хранителните продукти: Шунково, Сандвичево. Дорсет се занимае, с герои от романите на Барбара Картланд: Брадфорд Певърел, Комптън Валенс, Лангтън Херинг, Уутън Фицпейн. Графство Линкълншир би искало да си помислите, че не е съвсем наред: Напръстник край Лангтън, Гористошкембово, Капанино, път Рибена могила, Пиянска дупка и наистина поразителното име Плюй-всичко-на-улицата.

Забележително е колко често такива места се намират в близост едно до друго. Например в една компактна област на юг от Кеймбридж може да намерите Подут Нортън, Нисък Рикингхол, Цицината на палавника, село Грозно и (любимото ми) Плитко Черво. Хрумна ми да отида буквално, за да надуша Плитко Черво и да открия какво подува Нортън и снижава Рикингхол, но това, което привлече вниманието ми бе един контур на пейзажа на име Дяволската дига. Никога не бях чувал за нея, а звучеше така многообещаващо. Взех прибързаното решение да отида там.

Така късно на следващата сутрин се оказах на една задна уличка на селцето Рийч в Кембриджшър в търсене на началната точка на дигата. Времето беше скапано. Мъгла като в котелно отделение изпълваше въздуха, а видимостта бе сведена до нула. Изведнъж от непрогледната сивота се показа дигата, така внезапно, че почти ме стресна. Изкачих се на върха й. Дигата представляваше чудато и мрачно възвишение особено в гъстата мъгла и извън сезона. Издигната през най-мрачната епоха на тъмното Средновековие — преди около 1 300 години. — Дяволската дига е земен насип, който се извисява 60 фута над заобикалящия я пейзаж и върви в права линия в продължение на седемте и половина мили между Рийч и Дитън Грийн. За мое разочарование никой не знаеше защо се казва Дяволската дига. Името не е било записано до шестнайсети век. Издигната сред равните блатисти области, около нея витае заплашителна, осезаемо старинна атмосфера, но в същото време тя олицетворява грандиозната глупост на създателите си. За построяването й е било нужно огромно количество работна ръка, но не е било необходимо човек да бъде гений в областта на военното дело, за да разбере, че това, което трябва да стори всяка нахлуваща армия, е просто да я заобиколи, което и правят всички окупационни войски. Така че за нула време Дяволската дига престава да служи за каквото и да било, освен да показва на хората от блатистите области какво е да си висок шестдесет фута.

Все пак човек можеше да си направи една приятна и лека разходка по гористото й било, а и в онази мрачна сутрин аз бях напълно сам. Не видях други хора, докато не стигнах почти до средата на дигата; повечето от тях разхождаха кучетата си из просторните морави на Нюмаркет Хийт и приличаха на духове на фона на призрачната мъгла. Дигата преминава направо през площите на хиподрума в Нюмаркет, което ми се стори доста забавно, въпреки че не можех да видя абсолютно нищо, а оттам през процъфтяваща на пръв поглед провинция. Постепенно мъглата започна да се разпръсква и между подобните на скелети дървета съзрях поредица от големи конезаводи с ливадки, заградени с бели огради, големи къщи и просторни богато украсени конюшни с куполи и ветропоказатели. Колкото и да бе приятна леката безцелна разходка по един така добре очертан път, тя бе и донякъде отегчителна. Вървях около два часа, без да засека, когото и да било и след това дигата изведнъж свърши в едно поле край Дитън Грийн, а аз продължих да стоя там, изпитвайки обезпокоителното усещане, че развръзката не е оправдала очакванията ми. Беше едва два следобед и аз въобще не бях изморен. Знаех, че в Дитън няма железопътна гара, но бях предположил, че мога да взема автобус до Кеймбридж и наистина, както открих на местната автобусна спирка, можех: стига да бях готов да чакам два дни. Така че бъхтих четири мили път до Нюмаркет по едно оживено шосе, шлях се малко из града, а след това хванах влак за Кеймбридж.

Едно от удоволствията, които поддържат духа по време на дълъг поход из провинцията, особено ако е извън сезона, е мисълта, че в края на краищата ще намерите стая в някой уютен пансион, ще изпиете няколко напитки пред лумналия огън, а след това ще вечеряте обилно, тъй като е ясно, че имате пълно право на това след един ден прекаран в упражнения на чист въздух. Но аз пристигнах в Кеймбридж, чувствайки се свеж, разтоварен и без право на каквото и да било. По-лошото бе, че предполагайки, че походът ще бъде по-голямо предизвикателство, отколкото се оказа в действителност и че мога да пристигна късно, бях резервирал стая в хотел „Юнивърсити Армс“, очаквайки, че там ще намеря необходимия лумнал огън, обилна храна и атмосфера, подобна на тази във всекидневна за студенти от по-горните курсове. В действителност и за мой тих ужас това, което открих, бе един модерен блок с прекалено високи цени, а стаята ми беше мрачна и печално несъответстваща на описанието в пътеводителя ми.

Разходих се из града в равнодушно настроение. Знам, че Кеймбридж е един прелестен град и чудесно място за откриване на странни наименования — дори едно название като „Отломките на Христос“ само по себе си трудно може да бъде надминато, но в този ден не можах да му се насладя. Централният пазар беше занемарен и разхвърлян, пространството около центъра беше преситено със студени бетонни здания, а към края на следобеда всичко бе прогизнало от безрадостния ситен дъжд. Приключих деня в тършуване из антикварни книжарници. Не търсех нищо конкретно, но в една от тях попаднах на илюстрована история на веригата универсални магазини „Селфридж“ и нетърпеливо я свалих от лавицата, надявайки се да открия защо е опустял замъкът Хайклиф и нещо още по-добро — мръсни анекдоти по адрес на Селфридж и похотливите сестри Доли.

Уви, книгата се оказа хигиенизирана версия на историята Селфридж. Сестрите Доли бяха бегло споменати само на едно място, от което се подразбираше, че те са били просто две невинни безпризорни деца, към които Селфридж е проявявал доброжелателен интерес. За стремителното падение на Селфридж от висока нравственост към разврат не се споменаваше почти нищо, а замъкът Хайклиф бе пропуснат напълно. Така че оставих книгата обратно, осъзнавайки, че каквото и да направя днес, ще се окажа разочарован по един или друг начин, влязох и изпих една бира в някаква празна кръчма, вечерях в посредствен индийски ресторант, разходих се сам под дъжда и най-накрая се оттеглих в стаята си, където открих, че по телевизията няма нищо интересно и разбрах, че съм оставил бастуна си в Нюмаркет.

Легнах си с намерението да почета малко, но открих, че крушката на нощната лампа я няма никаква — не че беше изгоряла, просто действително я нямаше и прекарах остатъка от вечерта, лежейки неподвижно на леглото и гледайки повторение на серия от „Кагни и Лейси“, отчасти, за да разбера с какво тази стара програма е обсебила редактора на Би Би Си 1 (единственият възможен отговор е бюстът на Шарън Глес^[7]) и отчасти заради гарантирания й приспивателен ефект. Бях заспал с очилата си и се събудих по никое време, за да видя, че излъчването по телевизионния екран наподобява бясна, шумна виелица. Станах, за да го изключа, спънах се лошо в някакъв неподатлив обект и се справих с изпълнението на забавния трик наречен „изключване на телевизор с глава“. Обзет от любопитство как бях успял да сторя това и в случай че решах да превърна това изпълнение в редовен номер за купони, открих, че оскърбителният обект е моят бастун, който въобще не се намираше в Нюмаркет, а на пода, заклещен между един стол и крака на леглото.

„Е, поне едно хубаво нещо“ — помислих си аз и за да спра внезапния кръвоизлив, украсих ноздрите си с два тампона от тоалетна хартия, които приличаха на бивни на морж, след което се покатерих изморен обратно на леглото.