Бил Брайсън
Записки от един малък остров (22)

Двайсет и първа глава

На сутринта отидох до гарата в Портмадог — не тази на Блоно Ффестиниог, в която си играеха на влакове, а истинската железопътна гара на „Бритиш Рейл“. Гарата беше затворена, но наоколо имаше доста хора, които усърдно избягваха да се гледат взаимно и стояха на същите места, на които вероятно заставаха всяка сутрин. Сигурен съм в това, тъй като си стоях и не пречех на никого, когато пристигна един мъж облечен в костюм, който в началото изглеждаше изненадан, а след това ядосан от факта, че съм заел неговия квадратен метър от перона. Зае позиция на няколко фута от мен и ме изгледа с израз, който не беше далеч от омраза. Колко лесно е понякога, помислих си аз, да си създадеш врагове във Великобритания. Достатъчно е да застанеш на тяхното място или да обърнеш колата си в алеята им за паркиране — цялото изражение на този мъж говореше: „Не обръщайте!“ — или без да искате да седнете на тяхното място във влака и те ще ви мразят безмълвно, докато умрат.

В края на краищата пристигна влак с два вагона и всички ние се затътрихме към него. Това са наистина най-неудобните, силно неприятни влакове, с твърди краища на седалките, загадъчни, ту топли, ту студени течения, заслепяващо осветление и най-вече пагубна за здравето цветова схема — оранжеви ивици и безнадеждно наперени орнаменти във формата на обърнато V. Защо някои хора си мислят, че пътниците умират от желание да бъдат заобиколени с оранжеви цветове, особено рано сутрин? Копнеех за един от онези старомодни влакове, които бях видял, когато дойдох във Великобритания за първи път; влаковете, които нямаха коридори, а се състояха от самостоятелни купета, всяко от които бе напълно изолирано от останалите. Човек винаги изпитваше леко вълнение, когато отваряше вратата на вагона, защото не знаеше какво го очаква вътре. Имаше нещо приятно интимно и произволно в това да пътуваш с напълно непознати хора. Спомням си, че веднъж пътувах с един от тези влакове, когато един от пътниците внезапно повърна щедро на пода — беше по времето на грипна епидемия — и след това има наглостта да се свлече от влака на следващата гара и да ни изостави с кисели физиономии и свити пръсти на краката, но и всички ние се държахме, както подобава на истински британци и се преструвахме, че нищо не се е случило. Замисляйки се отново, може би е по-добре, че вече няма такива влакове. Но оранжевите орнаменти все пак не ми харесват.

Движехме се по крайбрежния път покрай разляти естуари и скалисти хълмове, по протежение на обширното сиво пространство, заето от залива Кардиган. Имената на градчетата по пътя наподобяваха звуците, издавани от котка, която се опитва да повърне валмо косми: Ллиуингурил, Морфа Мауддак, Лландекуайн, Дайфрайн Ардуай. На гара „Пенрайндеудрает“ влакът се напълни с деца на всякаква възраст, облечени с ученически униформи. Очаквах да викат, да пушат и да се замерят с разни предмети, но те до едно спазваха безупречно поведение. Всички слязоха на Харлек и вагонът изведнъж опустя — бе точно толкова тихо, че да мога да чуя двойката до мен, която разговаряше на уелски, което ми достави удоволствие. До Бармут прекосихме още един разлят естуар, минавайки по разнебитен път от дърво. Бях чел някъде, че това шосе е било затворено в продължение на няколко години и доскоро Бармут е бил последната спирка по тази жп линия. Изглеждаше като чудо, че „Бритиш Рейл“ са инвестирали пари за поправката на пътя, но мога да се обзаложа, че ако се върна след десет години, този полузабравен участък на колела от линията до Портмадог ще бъде в ръцете на ентусиасти като тези в Блоно Ффестиниог и че някакъв натякващ тип с превзети мустачки ще ми каже, че не мога да направя връзка оттук, тъй като това не се вписва в обществено разписание.

Така че изпитах задоволство, когато три часа и 105 мили след като бях тръгнал, успях да направя връзка в Шрузбъри, докато все още имах такава възможност. Намерението ми бе да завия на север и да започна наново величественото си настъпление към Джон О'… Троутс, но докато си проправях път през гарата, чух съобщение по високоговорителите на перона, че пристига влак за Лъдлоу и импулсивно се качих на него. От години бях чувал, че Лъдлоу е прелестно местенце и внезапно ми хрумна, че това би могло да бъде последната ми възможност да го видя. И така, двайсет минути по-късно се озовах на обезлюдената гара в Лъдлоу и започнах да се изкачвам по хълма към града.

Лъдлоу бе наистина очарователно и приятно градче, разположено на върха на хълма високо над реката Тийми. Явно притежаваше всичко, което може да се изисква от една градска общност — книжарници, кино, няколко приятни на вид чайни и хлебарници, две-три „семейни“ месарници (Всеки път ми се иска да вляза и да попитам: „Колко за моята редовна поръчка?“), старомоден „Уулуърт'… с“ и обичайният асортимент от аптеки, кръчми, галантерийни магазини и тям подобни, подредени угледно и в пълен унисон със заобикалящите ги здания. Гражданското общество на Лъдлоу бе поставило грижливо множество табелки по къщите, осведомявайки туристите кой е живял някога в тях. Имаше една такава табелка и на стената на стария хан „Ейнджъл“ — някогашна спирка на пощенските коли на „Броуд Стрийт“, чиито прозорци в този момент бяха — за жалост и надявам се само временно — заковани с дъски. Надписът на табелката гласеше, че прочутата пощенска кола „Аврора“ някога е покривала разстоянието от около сто мили до Лондон за малко повече от двайсет и седем часа, което показва какъв забележителен напредък сме постигнали оттогава. В наши дни „Бритиш Рейл“ вероятно ще се справи за половината от времето.

В близост попаднах случайно на централния офис на организация на име „Лига за защита на котките в Лъдлоу и околността“, което ме заинтригува. Зачудих се какво ли толкова правят хората от Лъдлоу с котките си, за да се наложи да бъде основана такава специална агенция за защита? Може би гледам на нещата от погрешен ъгъл, но с изключение на това да ги запалите живи или да започнете да ги хвърляте по мен, не мога да си представя нищо, което би ме подтикнало да основа благотворителна организация за защита на техните интереси. Няма почти нищо друго, освен трогателното доверие в надеждността на прогнозите за времето и всеобщата обич към вицовете, включващи думата „задник“, което по-силно да ме накара да се чувствам чужденец във Великобритания, от отношението на британците към животните. Знаехте ли, че „Националното общество за предотвратяване на прояви на жестокост към децата“ е било основано шестдесет години по-късно от „Кралското общество за предотвратяване на прояви на жестокост към животните“, и то като негов филиал? Знаехте ли, че през 1994 година Великобритания гласува за директива на Европейския съюз, изискваща задължително почивно време за превозвани животни и против задължително почивно време за фабричните работници?

Но дори и на фона на един така любопитен факт, ми се струваше доста необикновено, че съществува цяла, явно солидно осигурена от финансова гледна точка организация, посветена изцяло на безопасността и благосъстоянието на котките от Лъдлоу и околността. Не по-малко ме заинтригуваха и самоналожените от обществото необичайни ограничения по отношение на периметъра на неговата дейност: идеята, че се интересуват единствено от безопасността и благосъстоянието на котките от Лъдлоу и околността. Чудех се какво ще стане, ако членовете на лигата видеха някой да дразни котка малко извън границите на областта? Дали щяха да повдигнат примирено рамене и да кажат: „Извън нашата юрисдикция е?“ Кой би могъл да отговори на този въпрос? Със сигурност не и аз, защото когато наближих централния офис с намерение да разпитам, се оказа, че той е затворен, а членовете му — надявам се да не бъда разбран погрешно — явно бяха отишли на обяд.

Което реших да сторя и аз. Пресякох улицата и влязох в един приятен ресторант със салатен бар на име „Маслинена клонка“, където за нула време се превърнах в парий, тъй като заех маса за четирима. Когато влязох в него, ресторантът беше почти празен, а се мъчех да се справя с раницата си и с наклонения поднос и се насочих към първата празна маса, която видях. Но в секундата, в която седнах, в заведението се стекоха хора от всички посоки и през цялото кратко време, докато обядвах, усещах как хората застанали на касата се обръщат и втренчват поглед в мен, защото бях заел място явно непредназначено за обяд за сам човек и ще им се наложи да отнесат подносите си до непопулярната горна част на заведението, което очевидно бе една неприемлива алтернатива. Докато седях, литвайки се да ям възможно най-бързо и да не бия на очи, някакъв мъж, седнал през две маси, дойде и ме запита с рязък тон дали един от столовете е свободен и го взе, без да изчака да му отговоря. Свърших с обяда и се измъкнах засрамен.

Върнах се на гарата и си купих билет за следващия влак за Шрузбъри и Манчестър Пикадили. Поради авария на релсите в някакъв участък от пътя, влакът закъсня с четиридесет минути. Беше претъпкан и пътниците бяха в раздразнително настроение. Намерих си място като притесних цяла маса хора, които неохотно се сместиха и ми хвърлиха гневни погледи, изпълнени с презрение — още врагове! Какъв ден само! — и седнах притиснат от всички страни в силно затопления вагон, облечен с балтона си и с раница в скута. Хранех бегли надежди да стигна до Блекпул, но не можех да помръдна и на йота и да извадя железопътното си разписание, за да видя къде трябва да се прехвърля на друг влак, така че просто седях и се надявах да хвана влак за Манчестър по-нататък.

„Бритиш Рейл“ не беше във форма. Пропълзяхме около миля извън гарата и след това останахме неподвижно доста дълго време без някаква очевидна причина. Най-накрая съобщиха, че поради проблеми по-нататък по линията, нашият влак ще спре в Стокпорт, при което се чуха стенания от всички страни. В края на краищата след около двайсет минути влакът колебливо потегли и се понесе несигурно през тревистата местност. На всяка гара гласът по високоговорителя се извиняваше за закъснението и обявяваше наново, че влакът ще спре в Стокпорт. Когато най-накрая стигнахме в Стокпорт със закъснение от деветдесет минути, очаквах всички да слязат от влака, но никой не се помръдна, така че и аз направих същото. Само един пътник — японец — слезе послушно, а после ни изгледа слисано, когато видя как влакът продължи към Манчестър без никакво обяснение и без него. В Манчестър открих, че трябва да се кача на влак за Престън. Разгледах електронното табло, но на него бяха изписани само крайните гари, но не и междинните спирки. Така че повървях и се наредих на опашката от пътници, които разпитваха един служител от охраната на „Бритиш Рейл“ как да стигнат до различни места. За негово нещастие във Великобритания нямаше гари на име „Я си го начукай“, тъй като бе очевидно, че му се искаше да каже на пътниците именно това. Каза ми да отида на тринайсети перон и аз се запътих натам, но пероните свършваха на номер единайсет. Върнах при охранителя и му казах, че не мога да намеря перон номер тринайсет. Оказа се, че тринайсети перон се намира нагоре по някакво тайно стълбище и от противоположната страна на един прелез. Явно това бе перонът за липсващи влакове. Наоколо имаше цяла тълпа пътници, които изглеждаха изгубени и печални, като хората от комедията на „Монти Пайтън“ за млекаря. В края на краищата ни изпратиха на перон номер три. Влакът, който пристигна, бе естествено двувагонен „Спринтър“. Обичайната бройка от седемстотин души се наблъскаха в него.

Така, четиринайсет часа след като бях тръгнал от Портмадог на същата сутрин, пристигнах изморен, размъкнат, гладен и злочест в Блекпул — място, където и без това нямах особено желание да бъда.