Бил Брайсън
Записки от един малък остров (5)

Четвърта глава

Прекарах още два дни в Лондон, без да свърша нищо особено. Проучих някои неща в библиотеката на един вестник, прекарах по-голяма част от деня, опитвайки се да се ориентирам в сложната система от пешеходни подлези на „Марбъл Арч“, напазарувах и се срещнах с някои приятели.

Всички, които видях, отбелязваха: „Какъв смелчага“, когато им кажех, че възнамерявам да обиколя Великобритания с обществен транспорт, но на мен хич и не ми минаваше през ум да пътувам по друг начин. Такива късметлии сте в тази страна — разполагате със сравнително добра обществена транспортна система (сравнително, имайки предвид на какво ще прилича, когато консерваторите я довършат) и мисля, че всички ние трябва да се възползваме от нея, колкото се може по-често, поне докато е налице. А и да се шофира във Великобритания е така отегчително в наши дни. Пътищата са задръстени с коли, броят им почти се е удвоил от времето, когато дойдох тук за първи път, а освен това тогава хората просто не ги караха. Паркираха ги пред къщите си и ги излъскваха веднъж седмично. Два пъти годишно те „извеждаха“ колата — това е фразата, която използваха, — все едно, само по себе си това бе много сложна операция и отиваха да посетят роднините си в Ийст Гринстед или пътуваха до Хейлинг Айлънд или Ийстбърн и това бе всичко, с изключение на излъскването.

Днес всички използват колите си навсякъде и за всичко — нещо, което не мога да разбера, тъй като да шофираш във Великобритания не е никакво удоволствие. Само си помислете за средностатистическия паркинг на няколко етажа. Обикаляте го с часове, а след това прекарвате цяла вечност в опити да паркирате на място, което е точно два инча по-широко от автомобила ви. След това, тъй като сте паркирали до стълба, трябва да прескочите седалките и накрая да излезете със задника напред през вратата от страната на пътуващия като междувременно обърсвате цялата мръсотия от вашата страна на колата с новото си елегантно сако от „Маркс енд Спенсър“. После се впускате да търсите монетен автомат, който обаче не връща ресто и не приема монети, пуснати в обращение след 1976, а междувременно трябва да изчакате някакъв старец, който е от онези хора, които обичат да прочетат изцяло инструкциите, преди да се обвържат с такава сложна трансакция, а след това се опитват да пуснат монетите в процепа за талони или в ключалката за отваряне на автомата.

Най-накрая се сдобивате с талон за паркиране и се връщате при колата, където съпругата ви посреща с репликата: „Къде се губиш?“ Без да й обръщате внимание, вие се промъквате покрай стълба, като покривате предната част на сакото си със същото количество мръсотия, след което откривате, че тъй като вратата се отваря само три инча, не може да стигнете до предното стъкло и затова просто подхвърляте талона върху таблото (той естествено пада на пода, но жена ви не го забелязва, поради което вие изричате: „Ебал съм го“ и заключвате вратата). Измъквате се обратно навън, където жена ви вижда как сте се омърляли, след като е отделила толкова много време, за да ви облече, отърсва ви от прахта, почти напердашвайки ви, и казва:

— Наистина никъде не мога да те взема.

И това е само началото. Карайки се тихо, вие се опитвате да се измъкнете от този ад през врата без никакъв надпис, а тя ви отвежда в чудновата стая, която прилича на смесица от писоар и тъмница. Алтернативата е да прекарате още два часа в очакване на най-зле използвания и невдъхващ доверие асансьор на света, който побира само двама души и тези двама са вече в него — мъж, чиято съпруга отупва сакото му от „Маркс енд Спенсър“ и го гълчи като квачка пилето си.

Най-забележителното в случая е, че всичко това е направено нарочно, забележете — нарочно, за да ви вгорчи живота: като се започне от миниатюрните места за паркиране, в които може да се влезе само под ъгъл от 46 градуса (защо, по дяволите, не са преценили ъгъла?), мине се през внимателното разпределяне на стълбовете, така че да причинят максимум затруднения и се стигне до самите рампи, които са толкова тъмни, тесни и йод такъв лош ъгъл, че винаги удряте бордюра. Не забравяйте отдалечените, упорито неотзивчиви монетни автомати (не сте в състояние да ме убедите, че автомат, който може да разпознае всяка чуждестранна монета и да не я приеме, не може да върне рестото) — всичко това е направено, с цел да превърне паркирането в най-обезсърчаващото преживяване в живота ви. Знаехте ли малко известния, но абсолютно верен факт, че когато освещават някои нов паркинг на няколко етажа, кметът на Лондон и съпругата му церемониално се напикават на стълбите? Истина е.

И това е само една малка част от преживяванията ви като шофьор. Винаги има и ред други неприятности, свързани с шофирането, като например: водачите на автобуси „Нешънъл Експрес“, които ви изпреварват по магистралите; участъци от пътя дълги по осем мили, в които движението е позволено само в едното платно, единствено за да може някакъв мъж, качил се на кран, да смени една крушка; светофари на оживени околовръстни шосета, които не ви позволяват да се придвижите повече от двайсет фута при всяко сменяне на светлините; търговски центрове по пътя, в които плащате по четири лири и двайсет пенса за малка чаша кафе и пълнен картоф с щипка сирене чедър и в чиито магазини няма смисъл да влизате, тъй като всички порно списания са в найлонови опаковки, а и без това не са ни нужни касетки с кънтри хитовете за из път на Уейлън Дженингс; идиоти с каравани, които изникват от някой страничен път точно в момента, в който се приближите; някакъв пич в автомобил марка „Морис Майнър“, който се движи с единайсет мили в час, принуждавайки всички да го следват в опашка, тъй като явно винаги е искал да води парада, и множество други предизвикателства към вашето търпение и здрав разум, които са почти нетърпими. Моторизираните превозни средства са грозни, замърсяват околната среда и разкриват хората в най-лошата им светлина. Струпани са край всеки бордюр; заради тях старинните търговски площади приличат на купчини метал в пълен безпорядък; причина са за размножаването на бензиностанциите, парковете за коли втора ръка, сервизите за бърз ремонт и ред други пагубни явления.

По тази причина, в един сив съботен следобед, се оказах в изключително дълъг и празен влак на път за Уиндзор. Изправих се на седалката в празния вагон и се взирах в сумрака, докато влакът подмина бизнес сградите и навлезе в зоната, заета от общински жилища и криволичещите алеи с еднотипни къщи на предградията Воксхол и Клапъм. На гара Туикънхам открих защо влакът с толкова дълъг и така празен. Перонът беше претъпкан с мъже и млади момчета в топли дрехи и шалове с лъскави брошури в ръце и малки чанти, от които се показваха термоси с чай — явно ръгби фенове от Туикънхам. Качваха се търпеливо, без да се блъскат, и се извиняваха, когато по случайност се бутнеха в някой или навлезеха в личното пространство на някого. Възхищавах се на инстинктивното внимание към другите и бях поразен колко нормално е това във Великобритания и колко рядко го забелязват хората. Почти всички продължиха чак до Уиндзор, (предполагам, че там имаха някаква уговорка да паркират; в самия Уиндзор едва ли има толкова много ръгби фенове) където търпеливо застанаха на опашка, за да излязат от перона. Мъж от азиатски произход прибираше бързо билетите и благодареше на всеки, преминал покрай него. Нямаше време да ги разглежда — спокойно бихте могли да му подадете и горната част от картонена кутия корнфлейкс, но успяваше да поздрави енергично всеки, а те от своя страна му благодаряха, че ги е освободил от билетите им и ги е пуснал да преминат. Такъв порядък и добра воля бяха истинско чудо. На всяко друго място по света би имало гише, от което някой крещи на хората да се наредят на опашката и да не се блъскат.

Улиците на Уиндзор блестяха от дъжда и бяха необичайно тъмни и мразовити за това време на годината. Въпреки това ги изпълваха тълпи туристи. Взех си стая в хотел „Касъл“ на „Хай Стрийт“ — един от хотелите с хаотичен интериор, в които се налага да се впуснете в епическа обиколка на поредица от лъкатушещи коридори и пожарни изходи. Трябваше да се кача един етаж и да повървя малко, след което да сляза един етаж надолу, за да стигна до отдалеченото крило, в което моята стая се оказа последна. Но стаята беше хубава и предполагам, подходяща, ако решах да отида в Рединг^[1], минавайки през прозореца.

Хвърлих раницата и бързо се върнах по същия път, за да разгледам поне част от Уиндзор, преди да затворят магазините. Познавах Уиндзор добре, защото докато живеехме във Вирджиния Уотър, недалеч от него, пазарувахме тук. Разхождах се с вида на собственик, отбелязвайки наум кои от магазините са се променили или сменили притежателя си през годините, тоест почти всички. В близост до представителния Градски съвет се издигаше „Маркет Крос Хаус“ сграда, наклонила се така силно, че човек не можеше да не се запита дали не е построена по този начин, за да привлече японските туристи с фотоапарати. В момента в нея имаше заведение за сандвичи, но както и повечето от магазините из приятните, макар и объркани калдъръмени улички, които я заобикаляха, тя бе помещавала най-различни неща, обикновено свързани с туризма. Последния път, когато бях тук, в тях се продаваха чаши с формата на яйце и с крачета; днес като че ли са се ориентирали към продажбата на сладки малки къщички и замъчета. Единствено „Уудс ъв Уиндзор“ — компания, която навърта по-голям търговски километраж от продажбата на лавандула, отколкото смятах за възможно, все още съществува и продава сапун и тоалетна вода. На „Пийскод Стрийт“ се намира разширеният магазин на „Маркс енд Спенсър“. „Хамик'… с“^[2] и „Лора Ашли“^[3] са сменили местонахождението си, а „Голдън Ег“^[4] и „Уимпи“^[5] са изчезнали отдавна, както се и очакваше. (Въпреки че, трябва да си призная, имам слабост към старомодните „Уимпи“ и странната им представа за това от какво се състои американската храна, сякаш са извадили рецептите си от някой смачкан и нечетлив телекс.) Но с удоволствие забелязах, че „Даниъл'… с“ — най-интересният универсален магазин във Великобритания — все още е на старото си място.

„Даниъл'… с“ е едно наистина необикновено място. Притежава всички черти на провинциален универсален магазин — ниски тавани, малки незабележими щандове, изтъркани килими, залепени за пода със скоч, и създава усещането, че тук някога са се помещавали поне единайсет различни магазина и стаи, построени на различна височина. Магазинът обаче предлага най-разнообразен асортимент от странни предмети: ластик за гащи и закопчалки за яки, копчета и назъбени ножици, сервизи от портмейриънски порцелан^[6], щандове с дрехи за много, много стари хора, скромен брой навити на руло килими, чиито шарки наподобяват цветовете, които се появяват пред очите ви, когато ги потъркате силно, скрин без дръжка на някое от чекмеджетата, гардероб, чиято врата се отваря петнайсет секунди след като пробно сте я затворили. „Даниъл'… с“ ми напомня за това какво би представлявала Великобритания, ако беше комунистическа държава.

От доста време си мисля, че е твърде жалко (а такова е всеобщото мнение), че такъв важен експеримент в областта на общественото устройство е бил оставен на руснаците, при положение че британците биха се справили много по-добре. В края на краищата, всичко, което с необходимо за успешното въвеждане на строга социалистическа система, е втора природа на британците. Като начало, британците обичат да живеят в лишения. Много солидарни са, що се отнася до общото благо и то особено в трудни моменти. Търпеливо се редят на опашка за неопределен период от време и посрещат с рядко срещана твърдост въвеждането на дажбен режим, приемането на безвкусна храна и внезапния недостиг на стоки от първа необходимост, както знае всеки, който е търсил хляб в супермаркетите в събота следобед. Безличните бюрократи не ги притесняват, а както доказа мисис Тачър, търпят и диктаторско управление. С години чакат, без да се оплакват, да им бъде направена операция или да им бъде доставен някакъв домашен уред. Притежават естествена дарба да съчиняват отлични шеги по адрес на управляващите, без да предизвикват сериозно властите и изпитват огромно задоволство, когато богатите и силните на деня биват повалени. По-голяма част от хората над двайсет и пет години вече се обличат като източни германци. Условията с една дума са подходящи.

Моля да бъда разбран правилно. Не твърдя, че хората във Великобритания биха живели по-щастливо и по-добре, ако тя беше комунистическа държава, а просто, че британците биха направили нещата, както трябва. Биха приели всичко спокойно, без да падат духом и без да мамят прекалено. Всъщност някъде до около 1970 година животът на по-голяма част от хората не би бил съществено по-различен и това поне би ни спестило Робърт Максуел.

На следващия ден станах рано и се погрижих за тоалета си в състояние на лека възбуда, тъй като ми предстоеше един голям ден. Щях да прекося Уиндзор Грейт Парк. Това е най-великолепният парк, който съм виждал някога. Разпростира се върху 40 квадратни мили с пленителен пейзаж и комбинира всички елементи на истинския горски чар: гъсти девствени гори, обрасли с храсти долчинки, лъкатушещи алеи и конски пътеки, естествени и поддържани градини и голямо прелестно езеро. Из него има живописно разпръснати ферми, горски къщурки, отдавна забравени статуи, цяло едно селце за работниците в имението и предмети, донесени от кралицата от пътуванията й зад граница. Явно не знаейки какво да ги прави, тя ги е оставила тук — обелиски, стълбове — тотеми и други чудновати предмети, подарени в знак на благодарност от най-отдалечените краища на Британската общност.

Още не се бе разчуло, че под парка има залежи на нефт и че той може скоро да заприлича на нов Сулъм Воу^[7] (не се тревожете, местните власти ще ги принудят да скрият сондите под камуфлаж от храсти), тъй че не знаех, че трябва да попия всичко с поглед, в случай че следващия път, когато се завърна, паркът прилича на нефтено находище в Оклахома. Тогава паркът Уиндзор все още се радвате на благоприятна неизвестност, което аз намирам за странно, имайки предвид какво великолепно място е той и колко близо до Лондон се намира. Спомням си само едно споменаване на парка във вестниците, когато принц Филип^[8] по неизвестни причини спря да харесва една алея с вековни дървета и нареди на кралските секачи да ги премахнат от пейзажа.

Предполагам, клоните им са попречили на преходите през парка, на конете и на кожените му бричове, или както там се наричат скърцащите измишльотини, с които толкова му харесва да обикаля. Често може да срещнете него и други членове на кралското семейство, преминаващи бързо покрай вас в най-разнообразни превозни средства, на път за срещи по поло или богослужения в личния комплекс на кралицата майка, познат под името „Кралските покои“. В действителност, тъй като на гражданите не е позволено да карат коли по пътищата на парка, по-голяма част от моторизираното движение се дължи на кралските особи. Веднъж, на втория ден след Коледа, се шляех безцелно по бащински, придружен от шестгодишното си отроче на нова лъскава тротинетка, когато някакво шесто чувство ми подсказа, че сме препречили пътя на някого. Обърнах се и видях зад себе си кола, шофирана от принцеса Даяна. Докато бързах да изместя себе си и детето от пътя, тя ми се усмихна така, че напълно се размекнах и оттогава не съм казал и дума срещу това мило и приятно момиче, независимо колко ме притискат онези, които смятат, че малко й хлопа дъската, след като харчи по 28 000 лири годишно за трика и защото от време на време провежда ексцентрични телефонни разговори с плещести военни („А кой от нас не е вършил същото?“ — е моята неизменна реплика, която не може да бъде контрирана по никакъв начин).

Вървях по алея, която бе уместно кръстена „Дългата разходка“. От подножието на замъка Уиндзор стигнах до статуята на крал Джордж III на кон, позната на местните жители под името Медния кон, издигаща се на върха на Сноу Хил. Там си починах и се насладих на една от най-приятните гледки в Англия: величественият замък Уиндзор, разположен на три мили от края на „Дългата разходка“, градът в подножието му, а зад него Итън^[9], скритата от мъгла долина на Темза и ниските хълмове Чилтърн. Живописни стада елени пасяха в сечището долу, а пътеката, измината от мен, бе вече осеяна с малките като точици фигури на хора, разхождащи се рано сутринта. Гледах как излитат самолетите от летище „Хийтроу“, а в далечината различих очертанията на електрическата централа „Батърсий“ и кулата на Централна поща. Спомням си как се развълнувах от факта, че мога да видя Лондон чак оттук. Мисля, че това е най-далечната точка, от която може да бъде видян. До този хълм е яздил Хенри VIII, за да чуе топовните залпове, оповестяващи екзекуцията на Ан Болейн^[10], въпреки че единственото, което аз можех да чуя в този момент, бе приземяването на делтапланери и стряскащото джавкане на някакво куче, което се появи внезапно зад мен, следвано от собствениците си, които се изкачваха по съседен хълм. То ми предложи голяма доза слюнка, която аз любезно отказах.

Прекосих напряко през парка, покрай „Кралската вила“, розовата къща в джорджиански стил, в която кралицата и принцеса Маргарет са прекарали детството си и през заобикалящите я гори и поляни до любимия ми кът от парка — Смитс Лоун. Това със сигурност е най-хубавата морава във Великобритания — равна, безупречно зелена и с грандиозни размери. Там почти винаги няма никой, с изключение на дните, когато се провеждат срещи по поло. Отне ми почти час да я прекося, макар че се отбих от пътя, за да разгледам една изоставена статуя в крайната й част, която се оказа изображение на принц Алберт^[11] и още час докато се ориентирам във Вели Гардънс и стигна до езерото Вирджиния, над което в тази хладна сутрин се издигаше лека пара. Езерото е истински шедьовър. Създадено е от херцога на Къмбърланд в памет на шотландците, които изоставил да лежат неподвижни или да потреперват леко на бойното поле край Кулоден^[12] — донякъде странен начин да им отдаде чест. Вирджиния Лейк е изключително живописно и романтично място — така могат да изглеждат единствено изкуствено създадените пейзажи с техните великолепни изгледи, идеално обрамчени с дървета и дългият каменен мост построен за украса. В далечината, срещу Форт Белведере, се простират и копия на римски руини. Форт Белведере е имението, от което Едуард VIII^[13] прочита по радиото прочутата реч, с която обявява абдикацията си, за да може да ходи на риболов с Гьобелс и да се ожени за онази Симпсън с киселата физиономия, която и при най-добра воля и в пълно съзнание за дълга, който имам към американските си сънародници, все още ми се струва малко вероятен избор, когато става въпрос за чукане.

Споменавам всичко това, само защото ми се струва, че нацията изпада в подобна монархическа криза днес. Трябва да си призная, че не мога да разбера отношението на британците към кралското семейство. От години мислех (нали мога да бъда откровен?), че членовете му са непоносимо скучни и само отчасти по-привлекателни от същата тази Уолис Симпсън, но всички в Англия ги обожаваха. И именно когато те като по чудо започнаха да вършат поразителни и безотговорни неща и да се появяват в световните новини по собствена заслуга, когато, казано накратко, най-накрая станаха интересни, цялата нация започна да приказва: „Шокиращо. Трябва да се отървем от тях.“ Същата тази седмица бях гледал с отворена уста предаването „Време за въпроси“, в което група експерти сериозно обсъждаха дали да не прескочат принц Чарлс и да признаят за законен престолонаследник принц Уилям. Забравяйки за момент въпроса дали е разумно да се влага толкова много доверие в незрелия генетичен продукт на Чарлс и Даяна, който аз великодушно бих определил, като трогателен, телевизионният диспут пропусна същността на нещата. След като съществува узаконена система на наследствени привилегии, хората определено трябва да приемат този, който с наред, независимо колко скучен е той и колко странен е вкусът му при избора на любовници.

Личните ми възгледи по въпроса са изложени накратко в композирана от мен самия песен, наречена: „Аз съм най-големият син на най-големия син на най-големия син на мъжа, който изчука Нел Гуин“^[14]. С удоволствие ще ви я изпратя срещу разписка за 3,50 лири плюс 50 пенса за пощенски разходи.

Междувременно си ме представете, тананикащ си тази шеговита мелодийка, докато ловко преминавам през тътнещия трафик по А30 и се запътвам надолу по „Крайстчърч Роуд“ към задрямалото и зелено селце Вирджиния Уотър.