Бил Брайсън
Записки от един малък остров (8)

Седма глава

Отидох в Солсбъри с голям червен автобус на два етажа, който се поклащаше по криволичещите провинциални пътища и удряше надвисналите клони така, че ме караше да се вълнувам. Много харесвам Солсбъри. Размерите му са точно такива, каквито трябва да бъдат — достатъчно голям, за да има кина и книжарници, и достатъчно малък, за да се чувствате заобиколен от приветлива и поносима за живот атмосфера.

Проправих си път през оживения пазар и се опитах да си представя какво толкова намират британците в тези неща. Винаги ме потискат с крещящата си безвкусица, изправените щайги, настъпваните листа целина и оцапаните найлонови навеси, закрепени с кламери. На френските пазари човек избира измежду внимателно подредените плетени кошници с лъскави маслини и череши и малки пити козе сирене. Във Великобритания купувате салфетки за чай и покривки за дъски за гладене от празни каси за бира. Британските пазари винаги успяват да помрачат настроението ми и да ме накарат да ме избие на критика.

Докато вървях из оживените търговски улици, открих, че именно непривлекателните неща ми правят впечатление — поредицата от „Бъргър Кинг“, „Пронтапринт“ и „Супердръгс“ и всички други врагове на Главната Улица. Витрините им бяха отрупани с обяви за специални намаления, а самите те изглеждаха като подкови на сградите, в които се помещаваха; изградени бяха, без да бъде проявено никакво зачитане към епохата, в която са били построени техните „домакини“ и господстващият по онова време стил. В центъра на града, на един ъгъл, който при нормални обстоятелства би представлявал радост за окото, се издигаше малка сграда, в която се помещаваше пътна агенция „Лън Поли“. По-горните етажи на сградата бяха облицовани с дърво и изглеждаха великолепно. На долните етажи, между нестандартните пластове от фасадно стъкло, покрити с обяви за евтини полети до Тенерифе и Малага, фасадата беше облицована с мозайка от плочки — плочки! — малки квадратчета с най-разнообразни цветове, които изглеждаха така, като че ли са били задигнати от тоалетната на спирка „Кинг'… с Крос“. Беше просто ужасно. Стоях пред нея и се опитвах да си представя какъв екип от архитекти, фирмени дизайнери и общински проектанти е допуснал да бъде сторено това на чудесна, облицована с дърво сграда от седемнайсети век и не можах. Същественото в случая беше, че тя наистина не бе много по-лоша от по-голяма част от фасадите, които я заобикаляха.

Понякога ми идва на ум, че британците разполагат с повече историческо наследство, отколкото е полезно за самите тях. В страна, където има смайващо голямо количество от всичко, е лесно да се гледа на това като на неизтощим ресурс. Замислете се над цифрите: 445 000 сгради под защитата на закона, 12 000 средновековни църкви. 1 500 000 акра общинска земя, 120 000 мили пътеки и отворени за гражданите пътища, 600 000 известни обекта с археологическа стойност (98% от тях без никаква защита от закона). Знаете ли, че само в моето селце в Йоркшир има повече здания от седемнайсети век, отколкото в цяла Северна Америка? А това е само едно никому неизвестно селце с население доста под сто души. Умножете това по броя на всички останали по-големи и по-малки села във Великобритания и ще получите такъв огромен резерв от старинни жилища, обори, църкви, открити кошари, стени, мостове и други постройки, че е почти невъзможно всички те да бъдат преброени. Всичко е в такова изобилие и то навсякъде, че е лесно човек да си помисли, че е допустимо да се отхапват малки парченца — облицована с дърво фасада тук, няколко прозореца в джорджиански стил там, няколкостотин ярда от старинен жив плет или стена, зидана без хоросан — и пак ще остане предостатъчно. Но в действителност, страната е изгризана до смърт.

Поразен съм от факта, че плановите наредби, регулиращи една така чувствителна към промени среда, са съставени с пълно нехайство. Знаехте ли, че дори и в зоните защитени от закона, собственикът на някоя сграда може да свали всички оригинални прозорци и врати, да покрие покрива с плочки подобно на испанска хасиенда и да облицова фасадата с изкуствени камъни, да срути стената около градината, да покрие моравата с павета, да добави талашит и все още да изглежда в очите на закона като гражданин, който е опазил внимателно поддържания дух на квартала. Почти единственото нещо, което не може да направи, е да срути къщата, но и това е само хипотетична юридическа подробност. През 1992 една проектантска фирма в Рединг срути пет регистрирани сгради в зона, защитена от закона, бе дадена под съд и глобена с цели 675 лири.

Независимо от факта, че през последните години се наблюдава известно повишаване на общественото съзнание относно важността на този проблем, собствениците все още могат да правят почти всичко, което искат с къщите си, фермерите могат да строят огромни заслони от ламарина и да изкореняват живите плетове, „Бритиш Телеком“ може да грабва червените телефонни кабини и да ги замества с кабинки за душове, нефтените компании могат да издигат грамадни, безвкусни, клатещи се фигури във всеки преден двор, а търговците на дребно да налагат пластмасовия си корпоративен стил дори и на най-чувствителните в архитектурно отношение структури, а вие не можете да направите нищо по въпроса. Всъщност има нещо малко, което бихте могли да сторите: откажете да им бъдете клиент. Гордея се, че не съм влизал в „Буутс“ с години и няма и да вляза, докато не възстановят фасадите на основните си филиали в Кеймбридж. Челтънхам, Йорк и други места, с които ще допълвам списъка си с течение на времето. Освен това съм готов да се измокря до кости, стига да мога да намеря бензиностанция на радиус от двайсет мили от дома си, пред която да няма клатеща се от вятъра гумена фигура.

Ако трябва да бъда откровен, гражданите на Солсбъри са постигнали по-голям успех в опитите си да запазят старинната атмосфера, отколкото жителите на повечето други градове във Великобритания. Всъщност, именно изключителната красота на града прави подобни архитектурни светотатства така неприемливи. Освен това, макар и бавно, настъпват подобрения. Местните власти наскоро настояха собственикът на едно кино да запази облицованата фасада на сграда от шестнайсети век в центъра на града, а забелязах и две места, на които проектантите като че ли разрушаваха сгради, построени през епохата на мракобесието от шестдесетте и седемдесетте години и възстановяваха старите фасади с усърдие и внимание! На едно от таблата на проектантската фирма се четеше, че те вършат такива добри дела през цялото време. Да са живи и здрави.

Вероятно бих простил на жителите на Солсбъри всичко, стига никога да не променят двора на Катедралата. За мен няма и капка съмнение, че Катедралата на Солсбъри е най-великолепната сграда в цяла Англия, а дворът около нея не й отстъпва по красота. Всеки камък, всяка стена, всеки храст е точно на мястото си. Сякаш всички, които са се докосвали до тази страда в продължение на последните седемстотин години са го правили само, за да й придадат още повече чар. Вих могъл да живея на някоя пейка в двора. Седнах на една такава пейка и половин час съзерцавах изящната композиция от катедрала, морави и достолепни къщи. Щях да остана и по-дълго, ако не беше започнало да ръми. Станах, за да разгледам наоколо. Отидох първо до музея на Солсбъри е надеждата да намеря някой любезен човек зад гишето, който да ми позволи да оставя раницата си, докато разглеждам музея и катедралата. (Така и стана). Музеят на Солсбъри е изключителен и настойчиво ви моля да го посетите незабавно. Нямах намерение да се бавя, но той беше пълен с най-различни, отвличащи вниманието предмети от римската епоха, старинни картини, макети на Олд Саръм^[1] и други подобни, които винаги съм харесвал.

Особено ме заинтригува галерията „Стоунхендж“. На следващия ден щях да се разходя до там, така че внимателно прочетох всички обяснителни бележки. Зная, че това се подразбира от само себе си, но Стоунхендж е наистина едно невероятно постижение. Нужни са били петстотин души, за да бъде издърпан всеки от големите каменни блокове от сив варовик и още сто, които да се суетят наоколо, нагласяйки движещите ролки. Замислете се за минута. Може ли да си представите как убеждавате шестстотин души да ви помогнат да влачите през полето петдесеторен каменен блок, в разстояние на осемнайсет мили, след което да го изправите и да кажете: „Така, момчета! Още двайсет такива блока, няколко трегера и около две дузини хубав пясъчник от Уелс и можем да почнем купона!“. Казвам ви, че който и да е бил човекът, организирал построяването на Стоунхендж, той със сигурност е притежавал дяволска способност да мотивира последователите си.

От музея отидох до катедралата, минавайки през широката морава пред нея. Ако по някакво трагично стечение на обстоятелствата никога не сте ходили там, бих искал да ви предупредя отсега, че Катедралата в Солсбъри отдавна е станала известна с алчността си. Навремето не изпитвах особена симпатия към църковните здания, в които тормозят посетителите с молби за финансова подкрепа, но после се запознах с пастора от Университетската църква „Света Дева Мария“ в Оксфорд — най-посещаваната енорийска черква в Англия и научих, че тристата хиляди посетители годишно оставят в предназначените за тази цел кутии само около осем хиляди лири. Оттогава отношението ми се е смекчило значително. Това, което имам предвид, е, че това са наистина величествени здания, които имат нужда от нашата признателна подкрепа. Но в Солсбъри определено се стига по-далеч от отправяне то на дискретни молби за набиране на средства.

Първо, трябва да преминете покрай гише за билети, все едно се намирате в някое кино, където сте поощрени да заплатите „доброволен“ вход на стойност 2.50 лири, а когато влезете, джобовете ви биват подложени на неспирни атаки. Молят ви да платите, за да чуете някакво съобщение на запис, да окажете подкрепа на Девическия хор на Катедралата и на организацията „Приятели на Катедралата в Солсбъри“, да помогнете за реставрацията на нещо, наречено „знамето на Айзенхауер“ — избеляло и съдрано американско знаме, което някога е висяло в командния пост на Айзенхауер в Уилтън Хаус^[2] недалеч оттук. (Оставих им десет пенса и бележка, на която пишеше: „А защо въобще сте допуснали знамето да е в такова състояние?“) Преброих общо девет различни кутии за помощи между гишето и магазина за сувенири — десет ако броите и тази с църковните свещи. Освен всичко това, бе почти невъзможно човек да се придвижи през нефа, без да се блъсне във вертикално изправеното табло, на което се мъдреха снимките на усмихнатия персонал на Катедралата — все едно се намирахме в „Бъргър Кинг“ — или бе поместено описание на благотворителната дейност на църквата зад граница. Невъзможно бе да бъдат избегнати и стъклените витрини със срязани напречно модели, които показваха как е построена Катедралата. Бяха наистина занимателни, но подхождаха повече на музея от другата страна на двора. Цареше пълна бъркотия. Чудех се колко време ще им отнеме да организират туристическа обиколка с електрически колички под надслов „Изживяването в Катедралата на Солсбъри“, в която да бъдат включени придружители, преоблечени като зидари и калугери от типа на отец Тък. Давам им пет години.

После си взех раницата от любезния човек в музея и се отправих към централния туристически офис, където представих на младия мъж зад гишето сложния маршрут на предстоящото ми пътуване през Уилтшър и Дорсет, от Стоунхендж до Ейвбъри и оттам по посока Лакок, Стоурхед Гардънс и вероятно Шерборн, и го попитах на кои автобуси трябва да се кача ако възнамерявам да разгледам всички тези места за три дни. Той ме изгледа, сякаш бях някакъв страшен особняк и каза:

— Пътували ли сте някога с автобус из Великобритания?

Уверих го, че съм — през 1973.

Е, в такъв случай ще откриете, че всичко доста се е променило оттогава.

Донесе ми тънка брошура с разписанието на автобусите между Солсбъри и различни точки в западна посока и ми помогна да открия кратката част с разписанието от и до Стоунхендж. До този момент бях възнамерявал да хвана ранен автобус до Стоунхендж, за да мога следобед да продължа към Ейвбъри. Но моментално разбрах, че това е невъзможно. Първият автобус за Стоунхендж тръгваше чак в единайсет сутринта. Изсумтях недоверчиво.

— Мисля, че повечето таксиметрови шофьори могат да ви закарат до Стоунхендж, да ви изчакат и да ви върнат обратно за около двайсет лири. Повечето американски туристи го намират за напълно задоволително.

Обясних му, че макар и технически погледнато да съм действително американец, съм живял достатъчно дълго във Великобритания, за да се науча да не разхищавам парите си, и въпреки че все още не съм стигнал до момента, в който започвам да вадя монетите си една по една от малка найлонова кесийка с тесен отвор, в никакъв случай не бих се разделил охотно с двайсет лири, за да платя каквато и да било стока или услуга, която да не мога после да взема със себе си и която да ми служи вярно през следващите няколко години. Оттеглих се в едно близко кафене със сноп разписания в ръка, измъкнах от раницата си тежкото „Разписание за пътуващите с железопътните линии на Великобритания“, купено специално за това пътуване и започнах дълго сравнение между различните видове обществен транспорт в Уесекс.

Бях леко учуден, когато открих, че много от значителните по размери градове като Марлборо, Дивайзис и Еймсбъри, а това са само някои от тях, не разполагат с железопътен транспорт. Нито едно от разписанията не се връзваше с другите по смислен начин. Автобусите за места като Лакок за жалост бяха твърде нарядко и като цяло тръгваха на обратно почти веднага, поставяйки пътуващия пред дилемата да остане четиринайсет минути или седем часа. Беше твърде обезсърчително.

Отправих се начумерено към офиса, където се помещаваше местният вестник, за да открия редакцията на Питър Блаклок, стар приятел от „Таймс“, който сега работеше в Солсбъри и който навремето беше подметнал небрежно, че той и съпругата му Джоан ще ме приютят с удоволствие, ако някога минех през Солсбъри. Бях му писал преди няколко дни, уведомявайки го, че ще намина покрай офиса някой ден към 4.30, но явно писмото ми не беше стигнало, защото когато пристигнах там в 4.29, той тъкмо се измъкваше през задния прозорец. Шегувам се, разбира се! Чакаше ме със светнали очи и създаде впечатлението, че той и светицата Джоан нямат търпение да изям храната им, да изпия спиртните им напитки, да разхвърлям стаята за гости и да им помогна да изкарат нощта със солидна седемчасова версия на моята известна „Носова симфония“. Двамата бяха олицетворение на любезността.

На сутринта отидох в града с Питър и той ми показа някои от забележителностите — мястото, където е поставена за първи път „Както ви се харесва“, и един мост, описан от Тролъп^[3] в „Барчестърски хроники“. Разделихме се пред входа на офиса. Имах да убия два часа и се мотах безцелно, надниквайки в магазините и спирайки за по кафе, докато най-накрая стигнах до гарата, където вече се беше насъбрала тълпа от хора в очакване на автобуса за Стоунхендж в 10.55. Автобусът дойде след единайсет, а после трябваше да чакаме двайсет минути, докато шофьорът на автобуса ни раздаде билети, тъй като имаше много чуждестранни туристи, а те бедните, явно не можеха да схванат факта, че трябва да подадат парите на шофьора и да получат малка хартийка, преди да могат да седнат. Платих 3.95 за билет в двете посоки и още 2.80 за вход в Стоунхендж. „Мога ли да ви предложа пътеводител за 2.65?“ — ме попита продавачката на билети, на което аз се глухо се изсмях.

Стоунхендж се бе променил от последния път, когато бях ходил там в началото на седемдесетте години. Построили са елегантен сувенирен магазин и кафе-бар, въпреки че все още няма преводачески център, което е напълно разбираемо. В края на краищата това е само най-важният праисторически паметник в цяла Европа и една от дузината най-посещавани туристически атракции в Англия, така че очевидно не е необходимо да се харчат излишни пари, за да бъде превърнат в интересно и поучително място. Най-съществената промяна обаче е, че вече не можете да стигнете до самите камъни и да изстържете върху тях „Обичам Дениз“ или какъвто и да било друг надпис, което преди беше напълно възможно. В наши дни сте възпрян от небиещо на очи въже, разположено на значително разстояние от могъщия Стоунхендж. По тази причина бе настъпило значително подобрение. Днес всеобемащите с присъствието си каменни блокове не се губят сред тълпите от туристи за един ден, а се издигат необезпокоявано в самотното си величие.

Независимо колко впечатляващ е Стоунхендж, настъпва един момент, около единайсет минути след като сте пристигнали, когато осъзнавате, че сте видели достатъчно и прекарвате следващите четиридесет минути, обикаляйки около ограничителното въже и взирайки се в него с онази комбинация от любезност, неудобство от това, че ще сте първият тръгнал си от вашия автобус и силното желание да извлечете от преживяването своите 2.80 лири. Най-накрая се разходих до сувенирния магазин, разгледах книгите и сувенирите, пих едно кафе в стиропорна чаша и после се върнах на автобусната спирка да чакам автобусът за Солсбъри в 13.10. Разделих оставащото ми време между две мисли: защо не бяха поставили пейки и къде, за Бога, бих могъл да отида сега.