Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Девета глава

Веднъж, преди много години, в очакване на децата, които ще имаме някой ден, една роднина на съпругата ми ни подари серия детски книжки от петдесетте и шестдесетте години. Всички заглавия бяха от типа „На слънце“ и „Слънчеви дни край морето“. Книжките бяха изпълнени с безупречно скицирани, богато оцветени илюстрации на една благоденстваща, задоволена и чиста Великобритания, в която слънцето винаги грееше, съдържателите на магазини винаги се усмихваха, а децата, облечени с току-що изгладени дрехи, се забавляваха по един напълно невинен начин — возеха се на автобус до магазина, пускаха малки лодки в езерото в парка, разговаряха с някой любезен полицай.

Любимата ми книга се казваше „Приключение на острова“. В нея всъщност имаше съвсем малко приключения; поантата, доколкото си спомням, беше намирането на морска звезда, станала жертва на една скала, но книгата ми хареса заради илюстрациите, на които беше нарисуван остров със скални пещери и великолепни гледки. Беше лесно да се види, че островът е английски, но със средиземноморски климат и без паркинги с автомати, зали за бинго и претруфени лунапаркове. В книгата търговската дейност се ограничаваше до някоя сладкарница или случайна чайна. Тази книга ми повлия по един особен начин и аз години наред се съгласявах да изкарваме почивките си на британското крайбрежие, предполагайки, че един ден ще намерим това вълшебно място, където летните дни бяха винаги слънчеви, юдата беше топла като във вана, а пагубното влияние на търговията бе непознато.

Когато най-накрая почнахме да насъбираме деца, се оказа, че тези книги въобще не им харесват, тъй като героите в тях не вършеха нищо по-вълнуващо от това да отидат до някой магазин за домашни любимци или да гледат как някой моряк боядисва лодката си. Опитах се да им обясня, че това е една солидна подготовка за техния бъдещ живот във Великобритания, но те не възприеха моето мнение и вместо това за мой ужас отдадоха привързаността си на двойка досадни малки глупаци на име Топси и Тим[1].

Споменавам това сега, тъй като от всички малки крайбрежни места, които посетихме през тези години, Лълуърт бе най-близо до идеализираната представа, която бях създал в главата си. Беше малък, весел и с приятна, старовремска атмосфера. В магазинчетата му се продаваха плажни вещи от друга, по-невинна епоха — дървени лодки, риболовни мрежи-играчки, цветни плажни топки в големи пазарски мрежи, а малкото на брой ресторанти бяха винаги пълни с щастливи хора на почивка, наслаждаващи се на чаша чай със сметана. Прелестната, почти кръгла пещера, разположена в ниското, беше обсипана със скали и големи камъни, по които децата можеха да се катерят и осеяна с малки вирове, в които да търсят миниатюрни раци. Като цяло мястото беше прекрасно.

Така че представете си изненадата ми, когато излязох току-що изкъпан от хотела в търсене на нещо за пиене и заслужена вечеря и открих, че Лълуърт въобще не прилича на мястото, което си спомнях. Основната му черта беше огромен, грозен паркинг, който бях забравил, а магазините, кръчмите и пансионите по улиците към пещерата бяха безинтересни и изглеждаха така, сякаш преживяват тежки времена. Влязох в една голяма кръчма и почти моментално съжалих. Беше изпълнена с гадната, вкисната миризма на разлята бира и множество святкащи игрални автомати. Почти нямаше други клиенти, освен мен, но всички маси бяха покрити с празни халби и пепелници, препълнени с фасове, опаковки от чипс и други разхвърляни боклуци. Чашата ми лепнеше, а бирата беше топла. Изпих я и пробвах друга кръчма наблизо, не толкова мърлява, но също така неприятна. Интериорът беше съсипан, а музиката силна, наблягаща на песните на Кайли Миноуг като „Крещи силно“ и музикално развлекателна школа от типа „Разклати тези малки цицки“. Нищо чудно (казвам това с ентусиазъм), че кръчмите от този тип губят клиентелата си.

Обезкуражен, се преместих в един ресторант наблизо, където заедно със съпругата ми навремето хапвахме салата от раци и се мислехме за буржоа. Ресторантът също се бе променил. Изборът от менюто бе ограничен до скариди, пържени картофи и грах, а храната беше съвсем посредствена. Но незабравимото в случая бе обслужването. В никой ресторант не съм виждал подобна блестяща липса на сервитьорски умения. Ресторантът беше препълнен и скоро стана ясно, че не само някои от клиентите бяха недоволни. Почти всяко ястие, поднесено от кухнята съдържаше нещо, което не бе поръчано или му липсваше нещо, за което клиентите бяха помолили. На някои от хората не се поднасяше нищо с часове, докато на останалите, седнали на същата маса, се сервираше всичко почти наведнъж. Поръчах си коктейл от скариди, чаках около тридесет минути, след което открих, че голяма част от скаридите бяха още замразени. Върнах го и повече не го видях. Четиридесет минути по-късно се появи сервитьорка с чиния писия, пържени картофи и грах и не можа да открие за кого е, така че я взех аз, въпреки че си бях поръчал треска. Когато приключих, пресметнах сметката от цените в менюто, оставих точно пари без известна сума за замразените скариди и си тръгнах. Върнах се в хотела — дълбоко потискащо и безрадостно място, с найлонови чаршафи и студени радиатори. Легнах си, почетох на светлината на седемватова крушка и си дадох скромен, но искрен обет никога вече да не се завърна в Лълуърт.

 

 

На сутринта се пробудих и видях, че над хълмовете вали като из ведро. Закусих, уредих сметката и прекарах известно време във фоайето, опитвайки се да навлека непромокаемо облекло. Странно е. Почти всеки ден се обличам без никакъв проблем, но ако ми дадете чифт непромокаеми панталони, ще изглеждам така, сякаш никога през живота си не съм стоял изправен, без някой да ме подкрепя. Цели двайсет минути се блъсках в стените и мебелите, падах в саксиите, а в един особено забележителен момент подскачах на един крак в разстояние на 15 фута, преди да се усуча около централната колона на витата стълба.

Когато най-сетне нахлузих пълната екипировка, съзрях отражението си в едно голямо огледало на стената и осъзнах, че необичайно много приличам на голям син презерватив. Облечен така и придружен на всяка стъпка от дразнещото шумолене на найлон, вдигнах раницата си и бастуна и се запътих към хълмовете. Изкачих се по Хамбъри Таут, покрай Дърдъл Дор и долина, оградена от стръмни хълмове с пленителното название „Бодлив задник“, а оттам нагоре по стръмната, кална, лъкатушеща пътека, водеща до самотното, закрито в мъгла възвишение, наречено „Суайър Хед“. Времето беше отвратително, а дъждът ме подлудяваше.

Моля да ме изслушате за момент. Започнете да барабаните по темето си с пръстите на двете ръце и вижте колко време ще ви отнеме да се ядосате сериозно или всички наоколо да започнат да ви гледат втренчено. И в двата случая ще ви бъде приятно да спрете. А сега си представете, че тези барабанящи пръсти са дъждовни капки, безспирно падащи върху качулката ви, а вие не можете да направите абсолютно нищо. Представете си също така, че очилата ви са две запотени, безполезни окръжности, че се хлъзгате по разкаляна от дъжда пътека, където една погрешна стъпка би завършила с полет отвисоко и приземяване на скалистия плаж долу — полет, след който от вас ще остане само петно върху скалите, като мармалад на филия хляб. Представих си водещото заглавие във вестника: „Американски писател пада и загива — и без това напускал страната“ и продължих мудно напред, присвивайки очи и изпълнен с мрачни предчувствия.

Разстоянието от Лълуърт до Уеймът е дванайсет мили. В „Кралство край морето“ Пол Теру[2] създава впечатлението, че може да го вземете в галоп и дори да ви остане време да изпиете чаша чай със сметана и да вземете акъла на местните жители, но той явно се е придвижвал при по-добри атмосферни условия. На мен ми отне почти цял ден. Походът от Суайър Хед нататък беше в по-голямата си част по леки, равни, макар и величествени скали, високо над мъртвешко сивото море, но при стъпването трябваше да се внимава и затова вървях бавно. Край Рингстед Бей хълмовете внезапно свършваха, образувайки стръмно нанадолнище към плажа. Спуснах се по поток от разтечена кал, като спирах само, за да се блъсна в някой голям камък и да подложа на изпитание издръжливостта на няколко дървета, за които се опитах да се хвана. В подножието извадих картата си и превръщайки пръстите си в пергел, пресметнах, че съм изминал само около пет мили. Преминаването на това разстояние ми беше отнело почти цяла сутрин. Намръщен заради липсата на напредък, набутах картата обратно в джоба си и продължих да бъхтя по пътя.

Прекарах остатъка от деня, крачейки мрачно по ниските хълмове над тътнещия прибой. Дъждът намаля и започна да ръми коварно, по онзи типично английски, неопределен начин, който изстисква силите ви. Около един часа Уеймът се показа сред мъглата, далеч отвъд дългата извивка на залива и аз радостно възкликнах. Но привидната му близост беше жестока измама. Отне ми близо два часа да стигна до покрайнините на града и още един час да стигна до центъра по брега. Бях вече изморен и накуцвах. Взех си стая в един малък хотел и прекарах дълго време на леглото, с обувки и все още приличащ на презерватив, преди да събера достатъчно сили да се преоблека с нещо, което да предизвиква по-малко веселие у околните, да се измия набързо и да изляза из града.

Уеймът ми хареса много повече, отколкото очаквах. Градът е прочут по две причини. Това е мястото, откъдето през 1348 година Черната смърт[3] започва да се разпространява из Англия, а през 1789 година се превръща в първия в света морски курорт, когато досадният лунатик Джордж III[4] поставя начало на модата на слънчевите бани. В наши дни градът се опитва да поддържа атмосферата на джорджианско изящество и като цяло се справя добре, въпреки че, като по-голяма част от крайбрежните курорти, в него се усеща полъхът на фатален упадък, поне що се отнася до туризма. Хотел „Глостър“, където са отсядали Джордж и неговата свита (тогава хотелът е бил частен дом), беше затворил врати наскоро, така че сега в Уеймът нямаше нито един свестен голям хотел, което е наистина тъжен пропуск в един старинен крайбрежен град.

Но с удоволствие мога да ви докладвам, че има множество хубави кръчми и един блестящ ресторант — „Пери'… с“. Всички се намираха в района край пристанището, натруфен квартал с малки крайбрежни рибарски лодки, поклащащи се на повърхността на водата и наперена морска атмосфера, която ви кара да помислите, че Попай и Блуто[5] всеки момент ще изскочат иззад ъгъла. „Пери'… с“ беше пълен с хора, весел — и повиши настроението ми след изживяванията в Лълуърт. Хапнах местни миди от Пуул десет мили от Лайм Реджис, а на пътя се възправяше 626-футовия „Голдън Кал“, най-високият хълм на южното крайбрежие. Мазолите ми пулсираха, краката ме боляха, стомахът ми беше абсурдно разтегнат, а започваше и да ръми.

Докато седях, спря някакъв автобус. Станах и надникнах през отворената врата.

— На запад ли отивате? — попитах шофьора.

Той кимна. Взех импулсивно решение, тежко се покачих на автобуса, купих си билет и седнах отзад. Винаги съм казвал, че тайната на добрите походи е да знаеш кога да спреш.

Бележки

[1] Герои от илюстровани детски книги на Джийн и Гарет Адамсън. — Б.р.

[2] Американски писател и автор на пътеписи. — Б.р.

[3] Black Death (англ.) — чума. — Б.пр.

[4] През последните години на живота си крал Джордж III (1738-1820) получава периодични пристъпи на лудост и синът му, бъдещият крал Джордж IV, управлява като регент. — Б.р.

[5] Герои от популярния анимационен филм „Попай моряка“. — Б.р.