Бил Брайсън
Записки от един малък остров (20)

Деветнайсета глава

Взех влак за Ливърпул. Когато пристигнах, в града се провеждаше фестивал на боклука. Гражданите бяха отделили време от натовареното си ежедневие, за да разпръснат опаковки от чипс, празни цигарени кутии и найлонови торби из иначе невзрачния и запуснат пейзаж. Боклуците се развяваха из храстите и придаваха колорит и съдържание на тротоарите и канавките. И само като си помисли човек, че на други места захвърляме тези предмети в кофите за боклук.

В пореден пристъп на екстравагантна лудост бях запазил стая в хотел „Аделфи“. Бях го забелязал от улицата при предишните си посещения. От него се излъчваше старовремско величие, което силно желаех да проуча. От друга страна ми изглеждаше скъп, а и не бях сигурен, че панталоните ми ще издържат още една серия парно гладене. Така че бях изключително приятно изненадан, когато при регистрацията открих, че имам право на специално намаление за уикенда и че ще ми останат достатъчно пари за хубава вечеря и огромно количество бира, в който и да било от многобройните чудесни кръчми, които са специалитет на Ливърпул.

И така, след като се регистрирах, се озовах, както и всички новопристигнали, сред грандиозните и великолепни околности на Филхармонията, разхождайки се с чаша бира в ръка сред тълпата от щастливи хора, наизлезли в петък вечер. Фил (може да я наричате така, ако сте били там два пъти) бе всъщност прекалено претъпкана с хора, за да е по моя вкус. Нямаше къде да се седне и почти никакво място да се стои прав, така че изпих две бири, точно достатъчно количество на моята възраст, за да ми се доходи до тоалетната, а и на света няма по-добро място, където човек да си свърши работата от богато украсената мъжка тоалетна на Филхармонията — след което се запътих в търсене на някое малко по-спокойно място.

В края на краищата влязох в заведение на име „Лозите“, което бе почти толкова богато украсено, колкото и Филхармонията, но безкрайно по-спокойно. Освен мен имаше само още трима клиенти, което така си и остана загадка за мен, тъй като това беше една наистина прекрасна кръчма с дървена ламперия, дело на някой кандидат за славата на Гринлинг Гибънс^[1] и гипсов таван, който бе по-пищен дори и от ламперията. Докато седях и си пиех бирата, наслаждавайки се на луксозната обстановка, в кръчмата влезе някакъв тип с кутия за дарения, оригиналният етикет, на която бе издраскан, и ме помоли да направя дарение за деца с физически недъзи.

— Кои деца с физически недъзи? — попитах аз.

— Ами тия в инвалидни колички и други.

— Това, което имам предвид, е коя организация представлявате?

— Хм, ами, хм, абе, Организацията за деца с физически недъзи.

— Е, добре, стига да е напълно законна — казах аз и му дадох двайсет пенса. Именно това му харесвам на Ливърпул. Може фабриките да са изчезнали и да няма работни места, може градът трогателно да разчита на футбола, за да си изгради някакво илюзорна представа за предопределение, но ливърпулците все още притежават характер и предприемчивост и не ви занимават с нелепи амбиции да спечелят конкурса за домакин на следващите олимпийски игри.

„Лозите“ бяха така приятни, че изпих още две бири, преди да разбера, че би трябвало да сложа нещо в стомаха си, за да не ми се замае главата и да завърша деня, препъвайки се в уличната мебелировка и пеейки с цяло гърло. Отвън, хълмът, на който се намираше кръчмата, изведнъж се оказа необяснимо стръмен и труден за изкатерване, докато в леко размътения ми мозък просветна, че на идване се бях спускал, а в момента се изкачвах, което представи ситуацията в съвсем различна светлина. След кратко разстояние се оказах пред някакъв гръцки ресторант и разглеждайки менюто, се усетих почти подготвен да се замисля дали да вляза. Не съм особен почитател на гръцката храна — не че искам да проявя неуважение към една чудесна кухня, но винаги съм си мислил, че бих могъл и сам да си сваря листа, ако имах такива хранителни предпочитания, но ресторантът изглеждаше така самотно изоставен и притежателката ме подканваше с такъв умоляващ поглед, че най-накрая влязох. Е, вечерята беше чудесна. Нямам представа какво ядох, но бе обилно и много вкусно, а и се държаха с мен като с принц. Проявявайки пълна глупост, приех храната с още няколко допълнителни наливни бири. Страхувам се, че докато приключа с вечерята и уредя сметката, оставяйки дотолкова щедър бакшиш, че цялото семейство се появи на вратата на кухнята, и започна дългия процес по набутване на ръката си в един тайнствено изчезващ ръкав на якето, вече бях порядъчно опиянен. Олюлявайки се, излязох отвън на чист въздух, където внезапно се почувствах неразположен и неспособен да вървя.

Второто правило на преливането (първото е, разбира се, да не хвърляте око на никоя жена по-дебела от Хос Картрайт^[2] е никога да не пиете на място, което се намира на стръмен хълм. Слязох по хълма като че с краката на чужд човек, а те през цялото време плющяха пред мен като два опнати камшика. Примамливите светлини на хотел „Аделфи“ в подножието на хълма изпълниха забележителния трик да изглеждат едновременно близки и поразително далечни. Все едно ги гледах от обратния край на телескоп — усещане, което бе подсилено от факта, че главата ми се намираше на 7-8 ярда зад демонично мятащите ми се крайници. Следвах ги безпомощно и като по чудо те най-накрая ме свалиха по хълма, прекосиха улицата без никакви премеждия и ме изкачиха по стълбите пред входа на „Аделфи“, където отпразнувах пристигането си, като направих едно пълно завъртане във въртящата се врата, така че пак се оказах навън, преди отново да нахлуя вътре и да се озова внезапно сред грандиозното и великолепно фоайе на „Аделфи“. Преживях един от онези моменти на „къде-се-намирам?“, а след това постепенно осъзнах, че персоналът на нощна смяна мълчаливо ме наблюдава. Възвръщайки самообладанието си, доколкото можах и знаейки, че в никакъв случай не бих могъл да се справя с асансьорите, се придвижих до голямото стълбище и успях — не знам как — да падна нагоре по начин, който необичайно много напомняше филм, прожектиран назад. Единственото, което си спомням, е, че в края на краищата успях да стъпя отново на крака и да оповестя на стъписаните лица около мен, че съм напълно добре, след което се впуснах в дълго търсене на стаята си из безкрайните и загадъчно номерирани коридори на „Аделфи“.

Нека ви дам един съвет. Не се качвайте на ферибота по река Мърси, освен ако не сте подготвени прочутата песен на „Гери енд дъ Пейсмейкърс“ да звучи в главата ви в продължение на единайсет дни след пътуването. Пускат я, когато се качвате на ферибота, когато слизате и през по-голямата част от времето, докато сте там. Отидох на ферибота на следващата сутрин с идеята да поседна и да поплавам и по този начин да се отърва от убийствения махмурлук, но в действителност неизбежният звук на „Фери пресича Мърси“ само засили черепната ми болка. С изключение на това може да се каже, че фериботът през Мърси е един приятен, макар и ветровит начин, по който да прекарате сутринта. Прилича малко на круиз из пристанището на Сидни, но без Сидни.

Когато не пускаха „Фери пресича Мърси“, пускаха запис, описващ известните забележителности, които се виждаха от палубата, но акустиката беше ужасна и осемдесет процента от това, което казваха беше моментално отнасяно от вятъра. Всичко, което чух бяха откъслечни фрази от рода на „три милиона“ и „най-големите в света“, но не бих могъл да кажа дали говореха за капацитет за преработка на нефт или за костюмите на Дерек Хатън^[3]. Но същността на разказа бе, че това някога е бил един велик град, а в момента е Ливърпул.

Не ме разбирайте погрешно. Много обичам Ливърпул. Той е може би любимият ми английски град. Но наистина имате усещането, че принадлежи повече на миналото, отколкото на бъдещето. Докато стоях облегнат на перилата на палубата и се взирах в безкрайния и неподвижен градски район край брега, ми бе невъзможно да повярвам, че в близкото минало — а и в продължение на една двестагодишна история на величие и благополучие преди това — десетте мили докове и корабостроителници на Ливърпул са осигурявали, пряко или косвено, работа на сто хиляди души. Тютюн от Африка и Вирджиния, палмово масло от южните части на Тихия океан, медна руда от Чили, юта от Индия и почти всяка друга стока, за която бихте могли да си помислите, е преминавала оттук на път да бъде преработена в нещо полезно. От не по-малко значение е и фактът, че оттук са минали и около десет милиона души в търсене на нов живот в новия свят, привлечени от разкази за улици, павирани със злато, и възможността да натрупат огромно лично състояние, или, както в случая на моите предци, от главозамайващата перспектива да прекарат следващия век и половина в криене от ураганите и ринене на сняг в Айова.

Ливърпул се превърнал в третия най-богат град на империята. Само в Лондон и Глазгоу имало повече милионери. До 1880 градът имал по-високи данъчни приходи от Бирмингам, Бристъл, Лийдс и Шефилд взети заедно, въпреки че тяхното население било два пъти по-голямо. Централните офиси на параходните компании „Кюнард“ и „Уайт Стар Лайне“ се намирали в Ливърпул, а тогава съществували и безброй други транспортни компании, много от които са вече отдавна забравени — „Блу Фънел“, „Банк Лайн“, „Коуст Лайн“, „Пасифик Стийм Лайн“, „Макандрюс Лайнс“, „Елдър Демпстър“, „Буут“. В онези дни броят на транспортните компании, които ръководели дейността си от Ливърпул, бил по-голям от броя на корабите в пристанището на града днес или поне така изглежда, когато из градския район край брега не се носи почти нищо, освен призрачния глас на Гери Марсдън.

Упадъкът настъпил в разстояние на едно поколение. През 1966 година Ливърпул все още бил второто най-оживено пристанище във Великобритания след Лондон. През 1985 градът бил западнал дотолкова, че пристанището му било по-малко и по-спокойно дори от тези на Тийс и Хартълпул, Гримсби и Имингам. Но в апогея си, Ливърпул бил нещо наистина забележително. Морската търговия донесла на града не само богатства и работни места, но и една космополитна атмосфера, на която могли да съперничат малко градове по света. Тази атмосфера се усеща и до днес. В Ливърпул все още имате усещането, че се намирате на едно наистина специално място.

Вървях от ферибота до „Албърт Док“. Навремето е имало планове да го пресушат и да го превърнат в паркинг — понякога изглежда като истинско чудо, че в тази бедна, нестабилна страна все още е останало нещо, — но днес, разбира се, доковете са излъскани и облагородени, старите складове са превърнати в офиси, апартаменти и ресторанти за хора с мобилни телефони в куфарчетата си. Съществуват и филиали на галерията „Тейт“ и музея „Мърси Маритайм“.

Обожавам „Мърси Маритайм“, не само защото е устроен наистина добре, но и защото създава толкова ярка представа за това какъв е бил Ливърпул, когато е бил едно велико пристанище, всъщност, когато светът е бил изпълнен с продуктивна дейност и великолепна предприемчивост, които изглежда са напълно изчезнали днес. Как бих искал да живея в епоха, когато бих могъл да отида на брега и да видя как могъщите кораби натоварват и разтоварват огромни бали памук, тежки кафяви торби с кафе и подправки и когато на всеки курс е имало стотици хора — моряци, докери и тълпи развълнувани пасажери. Ако отидете на брега днес, единственото, което ще видите, е едно безкрайно пространство, заето от разбити контейнери и някой в кабинката на кран, който ги мести напред-назад.

Някога мореплаването е било изпълнено с необятна романтика и „Маритайм Мюзиъм“ я пресъздава в цялата й пълнота. Особено ме впечатли една от горните зали, пълна с макети на кораби с необикновено големи размери — от типа, които сигурно някога са красели съвещателните зави на управителните съвети на големите компании. Господи, бяха наистина прекрасни. В нея можеха да се видят всички велики кораби на Ливърпул — „Титаник“, „Император“, „Мажестик — Кораб на Нейно Кралско Величество“, (който започва живота си под името „Бисмарк“, но след това бива иззет като част от следвоенните репарации) и неописуемо красивия „Вобан“ с широките си палуби от полирано кленово дърво и наперени димоходни тръби. Съгласно надписа той е бил притежание на „Ливърпул, Бразил енд Ривър Плейт Стийм Навигейшън Къмпани Лимитед“. Когато прочетох тези думи изпитах тъпа болка при мисълта, че никога вече няма да видим отново такъв великолепен кораб. Дж. Б. Пристли ги нарекъл най-великите конструкции на съвременния свят, нашият еквивалент на катедралите, и е бил абсолютно прав. Ужасих се от мисълта, че никога през живота си няма да имам възможността да сляза по палубната стълба с панамена шапка и бял костюм и да се впусна в търсене на бар с въртящ се вентилатор, разположен на тавана. Колко смазващо несправедлив може да бъде понякога животът.

Прекарах два часа, разхождайки се из музея, като се вглеждах внимателно във всички експонати. С удоволствие щях да остана и по-дълго, но трябваше да се изнеса от хотела, така че си тръгнах изпълнен със съжаление и минавайки по елегантните улици във викториански стил в центъра на Ливърпул, се върнах в „Аделфи“, където събрах набързо багажа си и напуснах.

Изпитах мимолетен копнеж да отида до Порт Сънлайт, идеалната общност, построена през 1888 година от Уилям Левър за работниците в неговата фабрика за сапун, тъй като исках да видя дали можеше да се сравни със Солтер. Така че отидох до централната гара на Ливърпул и хванах влака. На гара „Рок Фери“ ни уведомиха, че поради строителни дейности ще се наложи да продължим пътуването си с автобус. Аз нямах нищо против, тъй като не бързах, а и от автобус винаги се виждат повече неща. Известно време се движихме по полуострова Уирал, докато шофьорът съобщи, че сме стигнали до спирка Порт Сънлайт. Аз бях единственият, който слезе, но най-поразителното бе, че това очевидно не бе Порт Сънлайт. Почуках на предната врата на автобуса и изчаках да се отвори с изпъшкване.

— Извинете — казах аз, — но това не ми прилича на Порт Сънлайт.

— Така е, защото това е Бебингтън — отговори той. — Това е максималното разстояние, на което мога да се приближа до Порт Сънлайт заради един нисък мост.

Виж ти!

— Точно къде тогава се намира Порт Сънлайт? — запитах аз, но въпросът ми бе отправен към облак от синкав дим. Метнах раницата през рамо и тръгнах по някакъв път, за който се надявах, че ще ме отведе в правилната посока — и несъмнено би било така, ако аз бях тръгнал по различен път. Минах известно разстояние, но пътят като че ли не водеше наникъде или поне не към някое място от рода на Порт Сънлайтовете. След известно време видях един треперещ старец с кепе и го попитах дали може да ми покаже пътя за Порт Сънлайт.

— Порт Сънлайт — отговори той, викайки като човек, който си мисли, че светът оглушава заедно с него и с тон, който като че загатваше, че съм тръгнал за едно наистина тъпо място. — Трябва ти бус!

— Автобус? — изрекох аз изненадано. — В такъв случай колко съм далеч?

— Казах ти, трябва ти бус — повтори той, но този път още по-ожесточено.

— Разбирам. Но точно в коя посока се намира?

Старецът ме ръгна с костеливия си пръст в едно чувствително място точно под рамото ми. Заболя ме. „Трябва ти бус!“

— Разбирам. — „Досаден стар пръдльо.“ Повиших глас, колкото него и изкрещях в ухото му: — Трябва да знам накъде да тръгна!

Той ме изгледа така, сякаш бях непреодолимо глупав.

— Трябва ти скапан бус! Скапан бус! — и се отдалечи, тътрейки крака и безмълвно мърдайки челюстите си.

— Благодаря. Да пукнеш дано! — извиках аз след него и потърках рамото си.

Върнах се в Бебингтън, където помолих да ме упътят в един магазин, което, разбира се, трябваше да сторя още в самото начало. Порт Сънлайт, както се оказа, се намирал малко по-надолу по пътя; трябвало само да мина под един железопътен мост, а след това през едно кръстовище — или обратното. Не знам, тъй като в момента валеше като из ведро и свих глава в раменете си толкова ниско, че не видях почти нищо.

Минах може би около половин миля, но си струваше всяка шибана стъпка. Порт Сънлайт беше прелестен, истинска малка градинарска общност и с много по-весела атмосфера от сгушените каменни къщурки на Солтер. Тук имаше обширни открити зелени площи, една кръчма и сладки малки къщички, полускрити зад купищата зеленина. Наоколо нямаше жива душа и всичко изглеждаше затворено — магазините, кръчмата, центърът за историческо наследство, артгалерията „Лейди Левър“, което малко ме подразни, но сторих най-доброто, което можех в момента, и се забъхтих из дъждовните улици. Учудих се, когато видях, че там все още има фабрика, която, доколкото можех да разбера, все още произвеждаше сапун, а после разбрах, че бях изчерпал всичко, което можеше да ми предложи Порт Сънлайт в един дъждовен съботен следобед извън сезона. Така че набих крачка обратно до автобусната спирка, където бях слязъл толкова наскоро и чаках в проливния дъжд в продължение на час и четвърт, докато дойде автобусът за Хутън, което бе дори по-малко забавно, отколкото звучи.

Хутън предлагаше на света не само едно донякъде нелепо име^[4], но и най-мръсната железопътна гара на „Бритиш Рейл“, в която се надявам да кихна някога. Наподобяващите навес чакални на пероните бяха протекли от дъжда, което не беше от особено значение, тъй като вече бях вир-вода. Заедно с шестима други чаках цяла вечност влака за Честър, където се прехвърлих на влак за Ландъдно.

Той се оказа задоволително празен, така че седнах до маса за четирима и се утеших с мисълта, че скоро ще се настаня в някой хубав хотел или пансион, където ще си взема гореща вана, последвана от щедро сервирана вечеря. Прекарах известно време, гледайки пейзажа, след което извадих „Кралство край морето“, за да видя дали Пол Теру бе споменал нещо за заобикалящата ме местност, което бих могъл да открадна или да променя според нуждите си. Както винаги, установих с учудване, че докато се е клатушкал по същите тези релси, той е водил оживен разговор със спътниците си. Как го прави? Освен че моят вагон беше почти празен, не знаех как се подхващат разговори с непознати във Великобритания. В Америка, разбира се, е лесно. Просто протягате ръка и казвате: „Казвам се Брайсън. Колко пари изкарахте миналата година?“ и оттам нататък разговорът не спира.

Но в Англия — или в този случай в Уелс — е толкова трудно, поне за мен. Никога не съм провеждал разговор във влак, който да не е бил катастрофален, или поне, за който после да не съм съжалявал. Или изтърсвам нещо напълно неподходящо („Извинете, но не мога да не забележа изключителния размер на вашия нос“) или се оказва, че човекът, когото съм поощрил да ми прави компания, страда от сериозна душевна болест, която се изразява в мърморене и продължително безпомощно циврене, или е служител в отдел „Продажби“ на компанията за гипсова мазилка „Хоуз-Бло“, който взема вашата проява на любезен интерес за силно желание и обещава следващия път, когато мине през Областта на долините да намине, за да направи приблизителна оферта, или е някой, който иска да ви разкаже за операцията си от ректален рак и ви кара да познаете къде се намира колостомийната му торбичка („Предавате се? Вижте, ето тук под мишницата ми е. Хайде, стиснете я.“), или е някой, който набира нови членове за Мормонската общност или едно от десет хиляди други неща, които бих предпочел да си спестя. След дълъг период от време постепенно ми стана ясно, че във влаковете хората, които искат да разговарят с вас, са точно този тип хора, с които вие не искате да разговаряте, така че напоследък не общувам много и разчитам на словесното развлечение, предоставено ми от книгите на по-словоохотлив тип автори като Джан Морис^[5] и Пол Теру.

Така че бе донякъде иронично, че както си седях и си гледах работата, някакъв мъж в шушляков анорак мина покрай мен, забеляза книгата и извика: „Аха, онзи Торо!“ Вдигнах глава и го видях как се настанява на крайчеца на стола срещу мен. Беше на около шестдесет години, със сплъстена бяла коса и нахакани, пищно избуяли вежди, които се издигаха в две островърхи купички, подобно на върховете на белтъчена целувка. Изглеждаха така, сякаш някой го беше вдигал, хващайки го за тях.

— Знаете ли, не е много добре запознат с влаковете.

— Моля? — отговорих аз предпазливо.

— Торо — кимна той към книгата. — Въобще не е запознат с влаковете. Или ако е, не споделя това с никого. — Засмя се сърдечно на тази реплика и явно толкова му хареса, че я повтори, след което седна с ръце върху коленете си и се усмихна, като че ли се опитваше да си спомни кога за последен път двамата сме се забавлявали така.

Кимнах съвсем икономично в отговор на неговата духовита забележка и отново се съсредоточих върху книгата си с жест, който се надявах той да изтълкува правилно като покана да се разкара. Вместо това, той се наклони напред и наведе книгата с уродливия си пръст — действие, което намирам за изключително неприятно дори и в най-добрите моменти.

— Чували ли сте за онази негова книга „Великата железница какво там беше?“ Из цяла Азия. Знаете ли я?

Кимнах.

— Знаете ли, че в книгата той стига от Лахор до Исламабад с „Делхи Експрес“, без нито веднъж да спомене модела на двигателя.

Виждах, че очакват от мен да направя някакъв коментар и затова казах:

— Ооо?

— Не го споменава нито веднъж. Можете ли да си представите? Каква полза има от книгите за железници, ако не пишат за двигателите.

— Значи обичате влаковете? — казах аз и моментално пожелах да не го бях правил.

В следващата секунда книгата вече се намираше в скута ми и аз слушах най-скучния човек на света. Всъщност не се заслушвах много в това, което казваше. Вниманието ми беше приковано от играещите му вежди и от откритието, че притежава точно толкова пищна растителност и в носа си. Все едно се беше измил с шампоана против косопад „Чудотворен растеж“. Той не беше просто набелязващ влакове, а говорещ по влакове — едно далеч по-опасно състояние.

— Например този влак — казваше той — е модел „Метро-Камел“, самостоятелна единица, построена в завода „Суиндън“ между, предполагам, юли 1986 и август или най-късно септември 1988 година. В началото си помислих, че не може да бъде „Суиндън“ 86-88, заради кръстатия бод на облегалките на седалките, но след това забелязах нитовете с нарез върху страничните табла и си помислих, помислих си: „Това тук, Сирил, синко, е хибрид. На този свят няма много сигурни неща, но нитовете с нарез никога не лъжат.“ Та къде живеете?

Отне ми известно време да разбера, че ми е бил зададен въпрос.

— Ъх, Скиптън — отговорих аз, послъгвайки само отчасти.

— Там би трябвало да имате напречни камери на „Крос енд Блакуел“ — каза той нещо от сорта или точно толкова безсмислено за мен. — А аз, аз живея в Ъптън-он-Севърн…

— Напастта от Севърн^[6] — импулсивно отвърнах аз, но той не схвана смисъла на думите ми.

— Точно така. Вълната минава точно покрай къщата ми. — Изгледа ме с леко раздразнение, все едно се опитвах да го отклоня от основната му теза. — Сега, при нас има ротори Z-46 на „Зануси“ с хоризонтални бутала на „Абът енд Костело“. Винаги може да разпознаете Z-46, защото когато преминават през скачени релси чувате „патуш-патуш“, а не „катънк-катънк“, както останалите. Всеки път ги издава. Обзалагам се, че не знаехте това.

Накрая започнах да го съжалявам. Жена му била починала преди две години — предполагам, самоубийство — и оттогава той се бе отдал на пътуване по железопътните линии на Великобритания, броене на нитове, отбелязване на номерата на предните табла и в правене на всичко друго, което правят тези бедни хора, докато Господ ги дари с милостива смърт. Наскоро бях прочел статия в един вестник, в която говорител от Британската психологическа общност бе определил следенето на влакове като форма на аутизъм, наречена „Синдром на Асперджер“.

Той слезе на гара Престейтин — имаше нещо общо с търга на някакъв дванайсеттонен тендер на „Faggots & Gravy“^[7], за който се говорело, че ще пристигне на сутринта — и аз му помахах през прозореца, докато влакът се отдалечаваше, след което се отпуснах с наслада сред внезапно настъпилото спокойствие. Слушах как влакът се движи по релсите — на мен ми звучеше като „синдромът на асперджер — синдромът на асперджер“ — и прекарах остатъка от времето до Ландъдно, мързеливо броейки нитовете.