Бил Брайсън
Записки от един малък остров (4)

Трета глава

Не бях ходил в Уопинг, откак го напуснах през лятото на 1986 и с нетърпение очаквах да го видя отново. Бях си уредил среща с един стар приятел и колега, затова отидох до „Чансъри Лейн“ и взех метрото. Да се спуснеш в недрата на земята и да хванеш влак е сюрреалистично изживяване. Метрото ми харесва. Само по себе си то представлява малък свят със собствен въздушен поток и атмосферни влияния, изпълнен със зловещи шумове и миризма на нефт. Дори и когато сте проникнали съвсем надълбоко в земята и дотолкова сте изгубили представа къде сте, че не бихте се изненадали да срещнете бригада, изпоцапани със сажди миньори, приключили смяната си, винаги ще се чува грохота на някой влак, минаващ по неизвестна линия още по-долу от вас. И всичко това протича при пълен ред и тишина: всички тези хиляди хора, минаващи по стълбищата и ескалаторите, качвайки се и слизайки от претъпкани влакове, отдалечавайки се в тъмнината с поклащащи се глави, без да изрекат и дума, като герои от „Нощта на живите мъртъвци“. Докато стоях на платформата под едно от онези типични за Лондон нововъведения за улеснение на гражданите — електронно табло, което показваше, че следващият влак ще пристигне след четири минути, — насочих вниманието си към най-голямото улеснение, предоставено на хората в Лондон — картата на лондонското метро. Това е съвършен образец, създаден през 1931 година от вече забравен герой на име Хари Бек, безработен чертожник, който чисто и просто осъзнал, че когато сте под земята, няма значение къде точно се намирате. Бек забелязал (какво интуитивно попадение!), че стига спирките да са показани в правилната последователност, а станциите, където става прехвърлянето от един влак на друг, ясно обозначени, може съвсем спокойно да пренебрегне истинския мащаб и дори да забрави за него. Придал е на картата си прецизността на електрическа свързочна система и по този начин е създал един чисто нов, въображаем Лондон, който няма нищо общо с хаотичния град над метрото.

Ето един номер, който бихте могли да изиграете на някой от Нюфаундленд или Линкълншир. Заведете ги до „Банк Стейшън“ и им кажете да стигнат до „Меншън Хаус“. Използвайки картата на Бек, която може да бъде разчетена за секунди дори и от жителите на Нюфаундленд, те смело ще се качат на влак по линия „Сентръл“ до „Ливърпул Стрийт“, ще се прехвърлят на влак по линията „Съркъл“, движещ се на изток, и ще пътуват още пет спирки. Когато най-накрая стигнат до „Меншън Хаус“, ще се изкачат на повърхността само, за да разберат, че са пропътували двеста фута по-надолу по същата улица и че вие сте закусили обилно и дори сте напазарували, докато ги чакате. След това ги заведете до „Грейт Портланд Стрийт“ и им кажете, че ще се срещнете на „Риджънтс Парк“ (точно така, отново същият номер!), а след това ги закарайте до „Темпъл Стейшън“ с инструкции да се видите на „Олдуич“. Как само може да се забавлявате! И когато ви писне от тях, им кажете, че ще се срещнете на „Бромптън Роуд Стейшън“. Тя е затворена от 1947, тъй че няма да ви се наложи да ги срещнете отново.

Най-хубавото на пътуването с метро е, че всъщност никога не виждате какво има над вас. Трябва да използвате въображението си. В други градове по света имената на спирките са прозаични и лишени от въображение: „Лексингтън Авеню“, „Потсдамерплац“, „Търд Стрийт Саут“. Но в Лондон названията им звучат примамливо, сякаш са част от живата природа: „Стамфорд Брук“^[1], „Търнам Грийн“^[2], „Брумли бай Боу“^[3], „Мейда Вейл“^[4], „Дрейтън Парк“^[5]. Над вас не се простира никакъв град; над вас е поставена истинска пиеса на Джейн Остин. Лесно е да си представите, че се движите под полумитичен град от златната епоха преди развитието на промишлеността. „Суис Котидж“^[6] престава да бъде натоварено кръстовище и се превръща в разкошно имение сред огромен дъбов лес, познат като Гората на свети Джон. „Чок Парк“^[7] е открито поле, където радостни селяни в кафяви набрани ризи прибират реколтата от варовик. В „Блекфрайърс“^[8] е пълно с покрити с качулки монаси, пеещи псалми, „Оксфорд Съркъс“^[9] е с голям купол, „Баркинг“^[10] е опасно място, гъмжащо от сюрии диви кучета, „Тейдън Боа“^[11] е общност на работливи тъкачи хугеноти, „Уайт Сити“^[12] е „Елизиум“^[13], обграден с високи крепостни стени с оръдейни кули, построени от ослепително бяла слонова кост, а „Холанд Парк“ е осеян с вятърни мелници.

Проблемът, когато се замечтаете така, е, че щом се окажете на повърхността, ще бъдете горчиво разочаровани. Излязох на „Тауър Хил“^[14] и нямаше нито кула, нито хълм. Няма го дори и Кралският монетен двор (който аз винаги обичах да си представям като огромен шоколад, покрит със зелен станиол)^[15]; преместен е някъде другаде, а мястото му е заето от сграда с оцветени стъкла. Голяма част от историческото наследство в този оживен край на Лондон е пометено, а на негово място са издигнати високи сгради с оцветени стъкла. Не бях идвал едва от осем години, но ако Лондонският мост и Лондонската кула не ми служеха като отправни точки, едва ли щях да разпозная квартала.

Вървях по болезнено шумна улица, наречена „Магистралата“, превъзбуден от новите подобрения. Сякаш присъствах на конкурс за най-грозна сграда. В разстояние на почти цяло десетилетие в района са пристигали архитекти и са казвали:

— Мислите, че това е грозно? Изчакайте да видите какво мога да сторя аз.

Тук, извисявайки се гордо над заобикалящите я нови, еднотипни офиси, се намира най-грозната грамада в Лондон — комплексът на „Нюз Интернешънъл“, който прилича на централна климатична единица за цялата планета.

Когато го видях за последен път през 1986, той стоеше изоставен сред празни складове и кални бунища. „Магистралата“, както си я спомнях аз, беше сравнително спокоен директен път. Сега по нея се тресяха тежки камиони, от които тротоарите потреперваха и които придаваха на въздуха нездравословен син оттенък. Комплексът на „Нюз Интернешънъл“ все още бе обграден със застрашително изглеждащи заграждения и врати с електронно управление, но имаше и нов, строго охраняван приемен център, такъв, какъвто бихте очаквали да видите край депото за плутоний в Селафийлд. Само Господ знае за какви непредвидени случайности и терористични нападения се бяха подготвили, но явно бяха работили със замах. Не съм виждал комплекс, чиято охрана да изглежда по-непробиваема.

Представих се на охраната и изчаках да повикат моя колега. Най-зловещото нещо в цялата картина бе колко мирно изглеждаше всичко. Споменът, който изникна в съзнанието ми, бе за тълпа демонстранти, конна полиция и стачни кордони от разярени мъже, които в един момент се зъбеха и крещяха с обезумял поглед, а в следващия се обръщаха към вас и казваха: „А, ти ли си, Бил? Не те познах“, след което си разменяхте по цигара и си казвахте колко гадна е цялата тая работа. И наистина беше гадна, защото сред петте хиляди уволнени имаше стотици почтени, добре възпитани библиотекари, чиновници, секретарки и куриери, чийто единствен грях бе, че са станали членове на профсъюза. Главната им заслуга бе, че не се разсърдиха на тези от нас, които останаха на работа, въпреки че, признавам, мисълта Винс да излезе от тълпата с мачете в ръка винаги ме караше да ускорявам стъпка към входа.

В северния край на комплекса в разстояние на около петстотин ярда се простира тухлена сграда без прозорци, граничеща с „Пенингтън Стрийт“. Това е стар склад от времето, когато Ийст Енд е бил оживено пристанище и разпределителен пункт на Ситито. Изкормена и наново запълнена със съвременно технологическо оборудване, тази не съвсем подходяща сграда е новият офис на „Таймс“ и „Сънди Таймс“. Там, през дългата зима на 1986, докато неумело се опитвахме да проникнем в новата компютърна технология, чувахме шума и монотонните песни отвън, заглушения тропот на преминаващата конна полиция, тътена и писъците при полицейските атаки с палки, но тъй като сградата беше без прозорци, не можехме да видим нищо. Беше много странно. Гледахме събитията по „Новините в девет“, а след това излизахме навън и виждахме всичко в три измерения — най-ожесточеният и изпълнен с насилие конфликт в промишлеността, на който Лондон бе ставал свидетел. И той се разгаряше пред входа на сградата, в която се намирахме. Изживяването бе много особено.

За да поддържа духа, фирмата всяка вечер ни осигуряваше кутии със сандвичи и бира, което изглеждаше като сърдечен жест, докато човек не осъзнаеше, че тази щедрост е строго пресметната, така че да осигури на всеки точно по един влажен сандвич и кутийка топла бира „Хайнекен“. Раздадоха ни и лъскави брошури, в които се описваха плановете на компанията относно обекта, след като конфликтът приключеше. Всички си спомнят различни неща от тези брошури. Аз например ясно помня плановете на архитекта за покрит плувен басейн, заобиколен от журналисти, които изглеждаха необичайно снажни и в добро здраве и скачаха от нисък трамплин или си почиваха, клатейки крака във водата. Други си спомнят кортове за скуош и фитнес зали. Един познат си спомня цял боулинг, а почти всички помнят голям модерен бар, какъвто бихте намерили в салон за пътници първа класа или на едно добре уредено летище.

Дори и от тази страна на охранителната граница можех да съзра редица нови сгради и нямах търпение да разбера с какви удобства е бил благословен новият персонал. Това бе и първият въпрос, който зададох на своя колега (чието име не смея да споделя с вас, в случай че той се окаже внезапно преместен в отдела за лични обяви по телевизията), когато той дойде да ме вземе от входа.

— О, да. Спомням си за басейна — каза той. — Не чухме нищо повече по този въпрос, след като приключи конфликтът. Но трябва да им се признаят заслугите. Увеличили са работното време. Сега ни позволяват да работим по един ден в повече всяка втора седмица, без да ни се плаща допълнително.

— Предполагам, че това е начинът, по който искат да покажат колко много ви ценят?

— Не биха ни помолили да вършим повече работа, ако не им харесваше как я вършим, нали?

— Точно така.

Разходихме се по главната алея на обекта между стария тухлен склад и огромните печатници. Хората минаваха покрай нас като статисти в холивудски филм — работник с дълга греда на рамо, две жени с елегантни костюми, мъж с каска и закламерен бележник, доставчик с голяма саксия в ръце. През някаква врата влязохме в редакцията на „Таймс“ и аз ахнах. Човек винаги изживява лек шок, когато се завърне на място, където е работил с години, и види същите лица, работещи на същите бюра. Дължи се на комбинацията от внезапното чувство, че всичко ви е познато, сякаш никога не сте напускали това място и прочувствената благодарност, която изпитвате заради това, че всъщност сте го напуснали. Видях моя стар приятел Мики, който в момента е медийна звезда, открих Греъм Сарджънт в малката му пещера от вестници и бюлетини, някои от които датират от времето, когато мистър Морис още произвеждаше автомобили, и се срещнах с още много други приятели и бивши колеги. Направихме това, което се прави обикновено в такива случаи — сравнихме размерите на шкембетата и плешивите участъци на главите си и изготвихме списък на отсъстващите и починалите. Беше наистина великолепно. След това ме заведоха на обяд в стола. В старата сграда на „Таймс“ на „Грей Инс Роуд“ столът се намираше в подземие, което притежаваше чара и приятната атмосфера на подводница, а храната с вкус на помия се разсипваше от безрадостни търтеи, които винаги изглеждаха като къртици с кухненски престилки. Това помещение обаче беше просторно и слънчево, с богат избор от съблазнителни ястия, сервирани от жизнерадостни коренячки лондончанки в светли, чисти униформи. Самото помещение не бе променено, с изключение на изгледа. Там, където преди се ширеше кално тресавище, пресечено на зигзаг от изоставени канали, пълни с кревати без пружини и колички за пазаруване, сега се издигаха проектантски къщи и наперени блокчета от типа, който винаги присъства в преустроените крайбрежни райони — типът сгради, чиито балкони и външни первази са направени от цилиндрични метални парчета, боядисани в червено.

Дойде ми на ум, че макар и да бях работил в Уопинг седем месеца, никога не бях разглеждал града и естествено ми се искаше да му хвърля един поглед. След като свърших с пудинга и мило се сбогувах с колегите, се измъкнах бързо през изхода, като нарочно не предадох пропуска си на охраната с надеждата, че ще засвирят сирени за ядрена атака и мъже в облекло за химическа война ще започнат да претърсват комплекса тичешком. Но после, поглеждайки нервно назад, ускорих крачка към „Пенингтън Огрийт“, осъзнавайки, че в комплекса на „Нюз Интернешънъл“ това не е извън границите на възможното.

Никога не се бях разхождал из Уопинг, защото по време на конфликта там не беше безопасно. Кръчмите и кафенетата гъмжаха от недоволни печатари и гостуващи делегации от техни симпатизанти (незнайно защо хората се страхуваха особено много от шотландските миньори), които с удоволствие биха изтръгнали крайниците на някой хленчещ журналист, за да ги превърнат във факли за вечерното шествие. Бяха разбили чаша в лицето на журналист, засякъл свои бивши колеги печатари в някаква кръчма недалеч от Уопинг и доколкото си спомням, той едва не умря. Най-малкото не се е забавлявал през остатъка от вечерта.

Беше толкова опасно, особено по тъмно, че полицията често не ни пускаше да си тръгнем до малките часове, а най-вече, когато се очакваха големи вечерни демонстрации. Понеже никога не знаехме кога ще ни освободят, подреждахме колите си в опашка и така изкарвахме с часове на студа. Някъде между 11:00 и 1:30 вечерта, когато голяма част от ревящата заплашително тълпа вече бе обърната в отстъпление, вкарана по затворите или просто се беше разпръснала по домовете, вратите се отваряха и многобройният автомобилен парк на „Нюз Интернешънъл“ се спускаше с тътен по наклона и оттам по „Магистралата“, където ги посрещаше бараж от тухли и заграждения против тълпи, разбутани от остатъка от сбирщината. Останалите бяхме инструктирани да се оттеглим набързо в конвой към задните улици на Уопинг и да се разпръснем, когато сме на безопасно разстояние от обекта. Така се справяхме няколко вечери поред, но една нощ ни изпратиха по домовете, точно когато затваряха кръчмите. Докато се движехме по някаква тъмна, тясна уличка, внезапно от сенките изникнаха хора, които започнаха да ритат вратите на автомобилите и да хвърлят към нас каквото им попадне под ръка. Пред мен се чуваха експлозии от счупено стъкло и невъздържани крясъци. За мое дълбоко и трайно удивление някой на шест коли пред мен — суетящ се дребен човек от редакция „Международни новини“, когото и до днес с удоволствие бих влачил по черен път, завързан за задницата на някой ленд роувър — излезе, за да разгледа щетите по колата си, като че ли беше прегазил пирон, принуждавайки всички зад него да спрат. Помня как гледах втрещено, докато той се опитваше да намести някакво увиснало парче, след което обърнах глава към прозореца и видях разяреното лице на белокож с танцуващи къдрици и войнишко яке и оттам нататък всичко протече като насън. „Колко странно — помислих си аз. — Някакъв напълно непознат ще ме измъкне от колата, ще ме смаже от бой в името на печатари, които никога не е срещал и които биха се отнесли към него с презрение, мислейки го за размъкнато хипи; печатари, които никога не биха го допуснали в собствения си профсъюз и които години наред са се радвали на неприлично раздути заплати; печатари, отказващи да окажат подкрепа на другите профсъюзи, включително от време на време и на провинциалните клонове на Националната полиграфическа асоциация — техния собствен профсъюз.“ В същото време ми дойде на ум, че щях да похабя незначителния си живот за човек, който, без каквото и да е видимо колебание, се бе отказал от собствената си националност в преследване на материални интереси, който не знаеше кой съм аз и който би ме изхвърлил, без каквито и да било угризения, ако имаше машина, която да може да върши моята работа и чиято представа за максимално великодушие се състоеше в това да раздаде по една малка бира и някой и друг изсъхнал сандвич. Вече си представях писмото на компанията до съпругата ми: „Уважаема г-жо Брайсън, в знак на признателност за скорошната трагична кончина на съпруга ви в ръцете на разярената тълпа, бихме искали да ви дадем този сандвич и една бира. P.S. Бихте ли могли да върнете пропуска му за паркинга?“

И през цялото време, докато този огромен подивял мъж се опитваше да изкърти вратата на колата ми с намерението да ме отнесе в тъмнината, докато аз се гърча в ръцете му, някакъв малоумен от редакция „Външни новини“ на петдесет ярда от мен обикаляше пежото си, преценявайки замислено като някой, който възнамерява да купи кола на старо, и от време на време спираше, за да погледне озадачено към тухлите и ударите, които се сипеха върху колите зад него, сякаш това беше някакво чудновато природно явление. Най-накрая той влезе обратно в колата си, погледна в задното огледало, убеди се, че вестникът му е още на седалката до него, включи мигача, погледна още веднъж в задното огледало и потегли: животът ми бе спасен.

Четири дни по-късно компанията спря да раздава безплатни сандвичи и бира.

И така, подейства ми ободряващо да се разходя из задрямалите улички на Уопинг, без да се страхувам за живота си. Никога не съм се поддавал на онова странно чувство за снизхождение към Лондон, което изпитват онези, които го смятат за купчина от селца — къде на друго място ще видите селца с естакади, газометри, олюляващи се изоставени сгради и изглед към кулата на Централна поща. Но за мое учудване и наслада, Уопинг наистина създаваше такова усещане. Магазините бяха малки и разнообразни, улиците с приятни имена: улица „Канела“, „Път на лодкаря“, улица „Оцет“. „Млечен двор“. Общинските жилищни комплекси бяха уютни и приветливи на вид, а почти всички извисяващи се стари складове бяха преобразени в елегантни апартаменти. Инстинктивно потръпнах при вида на все още лъскавите червени первази и мисълта, че тези някога забележителни работни помещения сега може да са пълни с издаващи неприятни звуци идиоти с имена от рода на Селена и Джаспър, но не можех да отрека, че те очевидно бяха донесли благоденствие на квартала и несъмнено бяха спасили старите складове от далеч по-нещастна съдба.

Близо до „Уопинг Олд Стеърс“ погледах реката и се опитах да си представя, без да постигна дори и минимален успех, как са изглеждали тези стари квартали през осемнайсети и деветнайсети век, когато са гъмжали от работници, а кейовете са били отрупани с бали подправки, дали имената на заобикалящите ги улици. Съвсем доскоро (1960 г.) над 100 000 души са работели на доковете или са си изкарвали прехраната благодарение на тях, а районът около тях все още е бил едно от най-оживените пристанища на света. Но до 1981 всички лондонски докове биват закрити. Гледката към реката бе тиха и спокойна като пейзаж от Констабъл^[16]. Гледах реката в продължение на около тридесет минути и видях да минава само една лодка. После се обърнах и започнах дългия поход обратно към „Хазлит'… с“.