Бил Брайсън
Записки от един малък остров (2)

Първа глава

Когато човек е живял дълго време в Англия, той несъзнателно възприема за верни някои присъщи за англичаните представи. Една от тях е, че навремето британските лета са били по-дълги и по-топли. Също така, че норвежките футболисти не би трябвало да представляват никакъв проблем за английския национален отбор. Друга подобна идея е, че Великобритания е голяма държава. Именно тази представа е особено неподатлива на промяна.

Ако споменете в местната кръчма, че възнамерявате да шофирате от Съри до Корнуол, разстояние, което по-голямата част от американците биха изминали с лекота, само за да си купят едно тако^[1], присъстващите ще издуят бузи, споглеждайки се многозначително и ще издишат, сякаш за да кажат: „Е, това си е трудна работа“, след което ще се впуснат в оживен и продължителен спор дали е по-добре да се тръгне по магистралата А 30 за Стокбридж и след това по А 303 за Илчестър или по А 361 за Гластънбъри, като междувременно минете през Шептън Малет. Само след минута разговорът ще премине в такива детайли, че вие като чужденец ще можете единствено да поклащате смаяно глава.

— Нали знаете разширението на шосето край Уорминстър, онова със счупения лост на скоростната кутия — ще каже някой от тях. — Нали го знаете, точно след отбивката за Малко Драйфане, но преди мини околовръстното Б 6029. Край изсъхналия явор.

— Именно в този момент осъзнавате, че вие сте единственият в цялата компания, който не кима енергично в знак на съгласие.

— Е, на около четвърт миля оттам, но не на първия ляв завой, а на втория, има път между две стени от жив плет — предимно от глог, но и с примеси на леска. Е, ако карате по този път покрай водохранилището и под железопътния мост, а след това завиете рязко надясно, когато стигнете до кръчмата „Обратният орач“…

— Приятна кръчма — ще се намеси някой. Обикновено този някой ще е облечен с неудобна за носене вълнена жилетка. — Продават хубава наливна „Олд Тоуджам“.

— … и оттам продължите по черния път, който минава през военния полигон и зад завода за цимент, а после се съединява с Б 3689 — околен път „Овнешки изпражнения“. Ще си спестите три-четири минути и ще се озовете на прелеза „Голямото чукане“.

— Освен ако, разбира се, не дойдете откъм Селяндурска Шайка — ще добави някой нетърпеливо. — Виж, ако идвате от Селяндурска Шайка…

Споменете пред двама или повече мъже в една кръчма няколко географски имена и те с удоволствие ще запълнят следващите няколко часа с разговори. По общо съгласие, накъдето и да сте тръгнали, е вероятно да стигнете, стига съвестно да избягвате Оукхамптън, кръговото движение при „Алеята на обесените“, центъра на Оксфорд и моста на Севърн по посока запад, между три в петък следобед и десет сутринта в понеделник, с изключение на почивните дни, когато не би трябвало да ходите никъде.

— Та аз дори и до магазина на ъгъла не слизам в почивни дни — гордо ще изчурулика някакъв невзрачен тип, като че ли оставайки си у дома в Стейнс, години наред е избягвал всеизвестното задръстване на Скоч Корнър.

В края на краищата, след като са ви надули главата с подробности за лабиринта от Б шосета, опасните места с обратно движение, където стават най-много катастрофи, и заведенията, където можете да си купите хубав сандвич с бекон, някой от компанията ще се обърне към вас и небрежно ще ви запита, отпивайки от бирата си, кога възнамерявате да тръгнете. Когато това се случи, никога не отговаряйте искрено, а кажете по типичния за вас глуповат начин:

— Ами, не знам, предполагам някъде около десет — тъй като те, така или иначе вече ще са се вживели отново.

— Десет? — ще изрече някой от тях, отмятайки глава назад така, сякаш ще я свали от раменете си. — Имате предвид десет сутринта? — Лицето му ще придобие израз на човек ударен в слабините с топка за крикет, който обаче не иска да изглежда мекушав, тъй като гаджето му го гледа. — Е, всичко, разбира се, зависи от вас, но лично аз, ако възнамерявах да бъда в Корнуол в три утре следобед, щях да съм тръгнал още вчера.

— Вчера? — ще се намеси някой друг, подсмихвайки се ехидно на неуместен оптимизъм от този род. — Според мен, Колин, забравяш, че в северен Уилтшър и западен Съмърсет са в семестриална ваканция. Движението между Суиндън и Уорминстър ще е убийствено. Не, трябвало е да тръгнете още миналия вторник.

— А и в Малко Лигаво този уикенд ще се проведе голямото западно параходно състезание — ще добави някой от другия край на помещението, присъединявайки се нехайно към вас, просто защото винаги е приятно да съобщиш лоши новини относно движението по пътищата. — На околовръстното „Малкият готвач“ до Горе-Долу ще има 375 000 коли. Веднъж изкарахме цели единайсет дни на опашката и то само за да излезем от паркинга. Не, трябвало е да тръгнете, още когато сте били в утробата на майка си, а за предпочитане дори и по-рано, когато сте били все още сперматозоид, но дори и в този случай е нямало да намерите къде да паркирате след Бодмин.

Някога, когато бях по-млад, взимах тези обезпокоителни предупреждения насериозно. Прибирах се вкъщи, нагласях наново будилника, вдигах цялото семейство в четири сутринта и въпреки техните протести и ужас към пет вече ги бях вкарал набързо в колата и тръгнал на път. В резултат на това пристигахме в Нюкий навреме за закуска и трябваше да чакаме няколко часа докато ваканционният парк отвори врати и ни даде под наем едно от мизерните си бунгала. Най-лошото в случая бе, че единственият повод да отида беше убеждението ми, че градът се казва Нуки^[2] и аз исках да се заредя с пощенски картички.

Истината е, че представата на англичаните за разстояние е единствена по рода си. Това личи най-ясно от широко разпространената измама, че Англия е самотен остров сред необятния зелен океан. О, да, известно ми е, че осъзнавате, по доста абстрактен начин, наличието в близост на съществен по размери континент, наречен Европа, и че се налага от време на време да отскачате дотам, за да напердашите някой и друг Джери^[3] или да изкарате кратка почивка на средиземноморското крайбрежие; но той всъщност въобще не е близко до вас, поне не по лесния за възприятие начин, по който е Дисниленд. Ако познанията ви по география на света са били придобити от това, което четете във вестниците и гледате по телевизията, не бихте имали друг избор, освен да заключите, че Америка се намира на мястото на Ирландия, Франция и Германия някъде около Азорските острови, Австралия — в горещите зони на Близкия изток и че почти всички суверенни държави са или въображаеми, (например Бурунди, Ел Салвадор, Монголия и Бутан) или до тях може да се стигне само с космически кораб. Помислете само колко много място се отделя в британските новини на незначителни американски личности от рода на Оливър Норт, Порена Бабит, О. Джей Симпсън — човек занимавал се със спорт, непонятен за жителите на британските острови, а след това участвал в няколко реклами за коли под наем и толкова — и след това го сравнете с цялото количество информация, което се излъчва годишно относно Скандинавия, Австрия, Швейцария, Гърция, Португалия и Испания. Та това наистина е лудост. Ако в Италия настъпи политическа криза или пък в Карлсруе стане авария на ядрения реактор и се завиши радиационният фон, новината би могла и да бъде поместена в осеминчово^[4] пространство на последните страници на вестника. Но ако някоя жена в Ритнилайно, Западна Вирджиния, отреже оная работа на мъжа си и я изхвърли през прозореца от засегнато честолюбие, това моментално ще е втората водеща новина по „Новините в девет“, а вестник „Сънди Таймс“ ще впрегне специалния си екип за разследване. Проумейте го, ако можете.

Спомням си как, след като бях живял в Борнмът около година и бях купил първата си кола, си играех с радиото в колата и за огромно мое учудване осъзнах, че голяма част от станциите са на френски език. Погледнах картата и бях поразен от факта, че съм по-близо до Шербур, отколкото до Лондон. Споменах това на следващия ден пред колегите в работата, но повечето от тях отказаха да ми повярват. Дори и когато им показах картата, те подозрително свъсиха вежди и измърмориха нещо от рода на: „Е, да, може и да е по-близо, погледнато физически“, като че ли цепех косъма на две и сякаш човек трябваше да придобие съвсем различна представа за разстоянието между две точки още с навлизането си в Ламанша. За последното, разбира се, бяха прави. И до ден-днешен ме слисва мисълта, че ако се кача на самолет в Лондон, ще ми отнеме по-малко време да стигна до Париж или Брюксел, където всички приличат на Ив Монтан и Жана Моро, отколкото да отворя малката опаковка с подложено на термична обработка мляко и да разсипя съдържанието му върху себе си и седящия до мен (не е ли поразително колко голямо количество мляко се съдържа в тези миниатюрни кофички?).

Споменавам всичко това, защото изпитах същото удивление, когато стоях на мръсния плаж на Кале през един необичайно ведър и ясен следобед, взирайки се в оголените канари на хоризонта, които очевидно, без никаква сянка от съмнение бяха белите скали на Дувър. На теория знаех, че Англия е само на малко повече от двайсет мили разстояние, но не можех напълно да повярвам, че мога да застана на чужд бряг и действително да я видя. Всъщност бях дотолкова слисан, че потърсих потвърждение от един замислен човек, преминаващ покрай мен.

— Извинете, господине, това там е Англия, нали? — запитах го аз на възможно най-добрия си френски.

Той се отклони от мислите си и отправи поглед в посоката, в която сочех, кимна мрачно с глава, сякаш за да каже „уви, да“ и продължи упорито напред.

„Виж ти“ — промърморих аз и отидох да разгледам града.

Кале е интересно място, което съществува единствено, за да могат англичаните, облечени с шушлякови анцузи, да има къде да отидат за един ден. Тъй като е тежко бомбардиран през войната, Кале попада в ръцете на следвоенните архитекти и вследствие на това прилича на изоставен експонат от Циментовата експозиция през 1957. Тревожно голям брой сгради, особено около мрачния Армейски площад, като че ли са моделирани по подобие на опаковките за големите вериги супермаркети и в частност тези на солените бисквитки „Джейкъбс“. Някои от сградите са дори построени напряко на улиците — сигурен знак, че архитектите от петдесетте години са били напълно обладани от мисълта за необятните възможности, предоставени им от появата на бетона. От само себе си се разбира, че една от главните сгради в центъра е хотел „Холидей Ин“, с формата на опаковка корнфлейкс.

Но аз нямах нищо против. Слънцето грееше с меките лъчи на сиромашкото лято; това бе Франция, а аз бях в онова щастливо настроение, в което човек изпада пред зашеметяващата перспектива да прекара седмици наред, без да прави почти нищо и да нарича това работа. Съпругата ми и аз наскоро бяхме взели решение да се преместим обратно в САЩ, за да дадем на децата възможност да поживеят в различна държава, а на жена ми шанса да пазарува до десет вечерта седем дни в седмицата. Наскоро бях прочел, че съгласно едно изследване на Галъп три милиона и седемстотин хиляди американци вярват, че поне веднъж в живота си са били отвлечени от извънземни. Бе очевидно, че моите сънародници се нуждаят от мен. Но аз настоях да разгледам Великобритания още веднъж — една прощална обиколка на зеления и приятен остров, който толкова дълго бе мой дом. Пристигнал бях в Кале, защото исках да стъпя отново в Англия така, както когато я видях за първи път — откъм морето. На сутринта щях да хвана ранния ферибот и да се заема със сериозната задача да проуча Великобритания, изучавайки външния й вид, а както се оказа впоследствие, и срамните й части. Днес обаче бях в безгрижно настроение и необременен със задължения. Нямаше какво друго да правя, освен да си угаждам.

Разочарован бях, че никой по улиците на Кале не приличаше на Ив Монтан или на Жана Моро, а дори не и на очарователния Филип Ноаре. Сигурно, защото всички бяха британци в спортни дрехи. Изглеждаха така, сякаш би трябвало да носят свирки около врата и футболни топки под ръка. Вместо това влачеха пътнически чанти, в които подрънкваха бутилки и тракаха кутии със сирене, и се чудеха какво да правят, докато стане време да хванат ферибота за вкъщи в четири. Можеха да бъдат чути тихо и безсмислено да се препират: „Шестдесет франка за опаковка тъпо козе сирене? Е, виж за това няма да ти благодари.“ Като че ли всички те имаха нужда от чаша хубав чай и малко питателна храна. Хрумна ми, че човек би могъл да спечели цяло състояние, ако отвори тук будка за хамбургери. Можеше да я кръсти „Бургери от Кале“.

Трябва да отбележа, че човек, освен да напазарува и да се скара шепнешком, няма кой знае какво да върши в Кале. Пред сградата на общината се намира известната статуя на Роден^[5]. Има един-единствен музей — Musee des Beaux-Arts et de la Dentelle („Музей на изящните изкуства и на зъбите“^[6], ако все още владея френски). Музеят беше затворен, а до общината трябваше да бъхтя доста път, пък и статуята на Роден я има на всички картички. Най-накрая започнах, както и всички останали, да навирам нос в магазините за сувенири, които тук бяха в изобилие.

По неразбираеми за мен причини французите притежават особен талант в продажбата на натруфени религиозни сувенири. В един мрачен магазин на ъгъла на Армейския площад видях един такъв предмет, който ми хареса — пластмасова фигурка на Дева Мария, протегнала ръце, поставена в малка изкуствена пещера, изработена от черупки от миди, миниатюрни морски звезди, дантелени пружинки от изсъхнали водорасли и лакирана щипка от омар. На главата на Мадоната беше залепен ореол, изработен от пластмасова халка за окачване на пердета, а на щипката на омара талантливият създател на модела бе изписал с необичайно празничен шрифт „Кале“. Поколебах се, тъй като струваше доста пари, но когато продавачката ми показа, че може да се включи и да засияе като виенско колело в лунапарк, единственият въпрос, който си зададох, бе, дали една Мадона ще е достатъчна.

— C'… est tres jolie^[7] — каза тя, а гласът й слисано заглъхна, когато разбра, че съм готов да платя с истински пари. Тя забързано се отдалечи, за да я опакова и да прибере парите, преди да съм се осъзнал и да съм извикал — „Къде съм? И, за Бога, какво е това натруфено френско merde^[8] пред мен“?

— C'… est tres jolie — повтаряше тя с успокояващ тон сякаш, за да не наруши кроткия ми унес. Помислих си, че вероятно е минало доста време, откак е успяла да продаде на някого просветваща Дева Мария от мидени черупки. Така или иначе, когато вратата на магазина се затръшна зад мен, отчетливо чух радостен възглас зад гърба си.

За да отпразнувам покупката, се отбих да пия кафе в едно от най-посещаваните кафенета на улица „Gaston Papin et Autres Dignitaires Obscure“^[9]. Галският характер проличаваше много по-ясно в заведенията, отколкото навън. Хората се поздравяваха с целувки по двете бузи и се забулваха в облаци цигарен дим от „Житан“ и „Голоаз“. Елегантна жена в черно, седнала в отсрещния ъгъл на помещението, приличаше необикновено на Жана Моро, влязла набързо за една цигара и чаша перно, преди да изиграе погребалната сцена в „Животът е ужасен“. Написах една пощенска картичка на домочадието и се насладих на кафето, след което прекарах останалите няколко часа, помахвайки приятелски, но без особен успех, на суетящия се сервитьор, с надеждата да го примамя обратно към моята маса и да уредя скромната си сметка.

За вечеря се нахраних учудващо добре, при това евтино, в едно малко заведение от другата страна на улицата. Трябва да им се признае на французите, че умеят да правят пържени картофи. Изпих две бутилки „Стела Артоа“ в едно кафене, където бях обслужен от сервитьор, копие на Филип Ноаре, с престилка, като че взета от някоя кланица и се оттеглих в скромната си хотелска стая. Поиграх си малко с Мадоната от мидени черупки и прекарах нощта, вслушвайки се в шума на катастрофиращите долу коли.

На сутринта закусих рано, уредих сметката с копие на Жерар Депардийо — каква изненада! — и се отправих към поредния многообещаващ ден. Стискайки в ръка отчайващо малката карта, която ми връчиха заедно с билета за ферибота, започнах да търся терминала за фериботи. На картата изглеждаше близко, направо в центъра на града, но всъщност се намираше на повече от две мили в най-далечния край на пустеещи земи, осеяни с рафинерии за нефт, изоставени фабрики и безкрайни бунища, застлани със стари греди и купчини изкривен бетон. Провирах се през дупките на подредените във верига огради и си проправях път през ръждясали железопътни вагони със счупени прозорци. Не знаех как хората стигат до ферибота в Кале, но имах усещането, че никой не го бе правил като мен. През цялото време докато вървях, изпълнен с безпокойство — или по-скоро в пристъп на паника и готов да се разхленча, — осъзнавах, че времето за отплаване наближава, а терминалът, макар не се виждаше през цялото време, изглеждаше все така далеч.

Най-накрая, след като се шмугнах под една магистрала и се покатерих на четири крака през някаква дига, пристигнах със закъснение, останал без дъх и приличащ на човек, оцелял при минно бедствие. Към редовния рейс ме тласна досадна жена, която явно страдаше тежко от последствията на менопаузата си. По пътя направих преглед на принадлежностите си и за свой ужас открих, че Мадоната е загубила своя ореол и сменя мидените си черупки.

Качих се на кораба, потейки се обилно, и донякъде притеснен. Смело признавам, че не съм добър моряк. Става ми лошо дори и на водно колело. Не ми помогна и това, че фериботът бе от серията RO-RO^[10](съкратено от „качи се и се обърни“) или че поверявах живота си в ръцете на компания, чиято репутация бе далеч от безупречна, що се отнася до затварянето на люковете откъм носа — морският еквивалент на това да забравиш да си свалиш обувките, преди да влезеш във ваната.

Корабът беше претъпкан, при това с англичани. Прекарах първия половин час, шляейки се и чудейки се как са успели да стигнат дотук, без да се изцапат, вмъкнах се за кратко в препълненото с шушлякови анцузи хаотично пространство, наречено безмитен магазин, и още по-бързо се измъкнах оттам, разходих се из ресторанта на самообслужване с табла в ръце, разглеждайки храната, след което оставих таблата (имаше опашка дори и за това), потърсих място да седна сред ордите ненормално енергични деца и най-накрая се озовах на ветровитата палуба, където двеста седемдесет и четири души, с посинели устни и разрошени от вятъра коси, се опитваха да си внушат, че понеже слънцето грее, просто не може да им е студено. Анораците ни плющяха като камшици на вятъра, който влачеше по-малките деца по протежение на палубата и за огромно удоволствие на всички ни преобърна чаша от стиропор, пълна с чай, в скута на една дебелана.

Не след дълго от морето се извисиха белите скали на Дувър и започнаха да се плъзгат към нас. За нула време, или поне така изглеждаше, навлязохме в пристанището на Дувър и тежко се притиснахме към дока. Следвайки указанията на безплътния глас, инструктиращ пътниците без превозни средства да се съберат край изхода на десния борд на палуба ZX-2 до салон „Слънчева светлина“ — като че ли това говореше нещо на някой от нас — всички ние се впуснахме в дълго, объркано, строго индивидуално проучване на кораба: нагоре и надолу по стълбищата, през ресторанта на самообслужване и салона за пътниците от първа класа, през складовете и кухнята, пълна с трудещи се моряци-индуси, обратно през ресторанта на самообслужване, но този път от друг ъгъл и най-накрая, без и сами да знаем как, се озовахме под радушното, предвещаващо дъжд английско небе.

С нетърпение очаквах да видя Дувър след всички тези години. Спуснах се към центъра по „Марийн Парейд“ и възкликнах от радост, когато съзрях малкия заслон, в който бях спал на времето. Беше пребоядисан с още около единайсет пласта жлъчнозелена боя, но иначе си беше същият. Изгледът към морето също не се беше променил, въпреки че водата изглеждаше по-синя и проблясваше по-ярко, отколкото преди. Но всичко друго изглеждаше съвсем различно. На мястото на редицата от елегантни еднотипни къщи в джорджиански стил^[11], които си спомнях ясно, сега се издигаха огромни, несъответстващи на цялостната атмосфера тухлени блокове. Улица „Таунуол“ — основният пряк път на запад, беше по-широка, а движението по нея много по-натоварено и опасно, отколкото си спомнях. До центъра на града, който също се бе променил до неузнаваемост, беше построено метро.

Главната търговска улица беше превърната в пешеходна зона, а Пазарният площад — нещо от рода на пиаца с парадни павета и обичайното внушително количество чугунени украшения. Цялата централна част на града изглеждаше притисната от оживени улици за подпомагане на движението, които не си спомнях от преди, а в центъра се издигаше нова туристическа атракция, наречена „Изживейте белите зъбери“, където, ако се вярва на името, човек можеше да открие какво е да си варовик на осемстотин милиона години. Не разпознах абсолютно нищо. Проблемът на английските градове е, че те толкова много си приличат. Навсякъде има „Буутс“^[12], „У. Х. Смит“^[13], „Маркс енд Спенсър“^[14]. Всъщност човек можеше да се намира в който и да било английски град.

Движех се мудно и разсеяно по улиците, нещастен поради факта, че градът, заемащ толкова важно място в моите спомени, ми бе така непознат. И изведнъж, на третата изпълнена с недоволство обиколка на центъра, на една алея, на която бих могъл да се закълна, че не бях стъпвал преди, се натъкнах на киното. Все още можех да разпозная дома на „Размяна на съпруги в предградията“, независимо от дебелия слой патина от многократните претенциозни опити за обновление. Внезапно всичко се изясни. Сега, когато разполагах с установена отправна точка, знаех точно къде се намирам. Целенасочено изминах 500 ярда^[15] на север и после на запад, в този момент можех да вървя дори и със затворени очи и се оказах точно пред пансиона на мисис Смегма. Все още беше хотел и доколкото си го спомнях, не изглеждаше особено променен, с изключение на покритата с бетон площ в градината и пластмасовия знак с надпис: „Цветни телевизори и апартаменти“. Замислих се дали да не почукам, но като че ли нямаше особен смисъл да го правя. Ламята Смегма навярно отдавна си бе отишла — беше се пенсионирала или починала, а може би обитаваше един от множеството старчески домове на южния бряг. Едва ли би могла да се справи със съвременните британски пансиони — та нали в тях имаше апартаменти със собствени бани и кафемашини, а гостите си поръчваха пица за вкъщи.

Ако все пак се намираше в старчески дом, което честно казано бих предпочел, искрено се надявам обслужващият персонал да прояви съчувствие и здрав разум и да я нахоква често за това, че е намокрила седалката на тоалетната, не е довършила закуската си или просто, защото е безпомощна и досадна. Така ще й помогнат да се чувства като у дома си.

Развеселен от тази мисъл, се изкачих бавно по улица „Фолкстън“ до железопътната гара и си купих билет за следващия влак за Лондон.