Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Notes From a Small Island, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)
Добавяне на липсващ текст и допълнителна корекция
Еми (2024)

Издание:

Автор: Бил Брайсън

Заглавие: Записки от един малък остров

Преводач: Ния Рибарова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Петекстон ООД — София

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 954-9745-36-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/811

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ текст

Пролог

За първи път съзрях Англия през една мъглива мартенска нощ на 1973 година, пристигайки с нощния ферибот от Кале. В първите двайсет минути на терминала цареше оживена дейност. Автомобилите и камионите се трупаха на брега, митничарите изпълняваха своите задължения и всички се отправяха към пътя за Лондон. После внезапно настъпи пълна тишина, а аз се заскитах из спящите, слабо осветени и покрити с мъгла улици, точно като във филмите за Булдог Дръмънд[1]. Чудесно беше да съм сам в един английски град.

Единственото ми притеснение бе, че всички хотели и пансиони изглеждаха вече затворени. Вървях чак до железопътната гара, с идеята да хвана влак за Лондон, но и тя беше тъмна и със спуснати кепенци. Стоях, чудейки се какво да правя, когато през един от прозорците на пансион от другата страна на улицата забелязах светлината на телевизор. „Ура — помислих си аз. — Някой е буден.“ И се забързах. Планът ми беше да се извиня смирено на любезния собственик за късната ми поява и вече си представях сърдечния разговор между нас, в който щеше да бъде включена репликата: „Оо-о, не, не бих могъл да ви помоля да ме нахраните в този късен час. Е, щом сте абсолютно сигурен, че не ви притеснявам, може би само един сандвич с печено говеждо и голяма порция туршия с копър, по възможност и малко картофена салата и бутилка бира.“ На алеята към входа бе тъмно като в рог и поради нетърпението ми и моята неопитност по отношение на английските входове се препънах в едно от стъпалата, размазвайки физиономията си във вратата и разхвърляйки дузина празни бутилки за мляко. Един от прозорците на горния етаж се отвори почти моментално.

— Кой е? — чу се рязък глас.

Отстъпих, потърках носа си и погледнах нагоре към очертаващия се силует с ролки на главата.

— Здравейте, търся стая — казах аз.

— Затворено е.

— О!

Но какво щеше да стане с моята вечеря?

— Опитайте в хотел „Чърчил“. Отпред.

— Пред какво? — запитах аз, но прозорецът беше вече затворен.

Хотел „Чърчил“ беше луксозен, добре осветен и в готовност да посрещне посетители. През прозореца на един бар видях хора в костюми, елегантни и приветливи, сякаш излезли от пиеса на Ноел Кауърд[2]. Поколебах се под прикритието на сенките, чувствайки се като уличен гамен. Като обществено положение и облекло не пасвах на такова заведение, а и във всеки случай то надхвърляше оскъдния ми бюджет. Едва вчера бях връчил изключително дебела пачка шарени франкове на хотелиера от „Пикардѝ“ с малки лъскави очички, за да му заплатя за нощта изкарана в неравно легло и за чиния тайнствен „chasseur[3], съдържащ кокалите на известен брой подбрани животни, голяма част от които трябваше да бъдат потулени в голяма ленена салфетка, за да не изглеждам нелюбезен. Оттогава бях твърдо решен да бъда по-предпазлив с разходите си. И така, с нежелание обърнах гръб на примамливата топлина на „Чърчил“ и неохотно пристъпих в тъмнината.

По-надолу по „Марийн Парейд“ се издигаше заслон, изложен на стихиите, но поне с покрив и аз реших, че това бе най-доброто, на което можех да се надявам. Използвайки раницата си за възглавница, легнах и плътно се загърнах с якето си. Пейката беше направена от летви, твърда и покрита с големи заоблени болтове, което правеше опитите ми да полегна удобно невъзможни, а това несъмнено бе и целта на занятието. Дълго лежах, вслушвайки се във вълните, плискащи се в чакъления кей някъде под мен и накрая, в тази дълга и студена нощ, се унесох в прекъсвани от бълнуване сънища, в които се оказах преследван из плаващата ледена маса на Северния полюс от французин с малки и лъскави очички, прашка, торба болтове и обезпокоително точен мерник, който нееднократно ме сръгваше по краката и задните части за това, че бях откраднал ленена салфетка, подгизнала от храна, и я бях оставил на дъното на едно от чекмеджетата в хотелската ми стая. Събудих се задъхан някъде около три, схванат и треперещ от студ. Мъглата се беше разнесла. Времето бе спокойно и ясно, а небето обсипано със звезди. Светлината на маяка в най-отдалечената част на вълнолома неспирно кръстосваше повърхността на морето. Гледката бе наистина прелестна, но аз бях твърде премръзнал, за да мога да я оценя. Пребърках раницата си с треперещи ръце, в търсене на всеки предмет, който потенциално би могъл да послужи за затопляне — една фланелена риза, два пуловера, допълнителен чифт дънки. Използвах някакви вълнени чорапи вместо ръкавици и чифт памучни боксерки, които поставих на главата си с отчаяната надежда да я постопля, а след това тежко се отпуснах върху пейката в търпеливо очакване на нежната целувка на смъртта. Вместо това заспах.

Събуди ме резкият вой на сирената за мъгливо време, който почти ме повали от тясното местенце, на което се бях курдисал. Изправих се, чувствайки се окаян, но ми бе малко по-топло, отколкото преди. Светът бе облян от онази млечнобяла, предизгревна светлина, която сякаш извира отникъде. Над водата кръжаха и пищяха чайки. В далечината зад тях, отвъд каменния вълнолом, огромен, добре осветен ферибот се впусна царствено в морето. Останах седнал за известно време — млад мъж с повече грижи, отколкото ум в главата си. Над водата се разнесе още едно гръмотевично стенание на сирената, което отново разбуни досадните чайки. Свалих чорапените ръкавици и погледнах часовника си. Беше 5:55. Вгледах се в отдалечаващия се ферибот и се зачудих накъде би тръгнал някой по това време. Накъде бих тръгнал аз по това време? Вдигнах раницата си и се спуснах по крайбрежния булевард, за да се раздвижа.

Близо до вече мирно заспалия хотел „Чърчил“ срещнах старец, който разхождаше малко кученце. Кучето неистово се опитваше да се изпикае върху всяка видяна вертикална повърхност, в резултат на което старецът не толкова го разхождаше, колкото го влачеше след себе си на три крака.

В момента, в който се изравнихме, човекът кимна за добро утро.

— Времето може да се окаже хубаво — заяви той, взирайки се с надежда в небето, което приличаше на купчина мокри кърпи.

Попитах го дали наблизо има ресторант, който би могъл да бъде отворен по това време. Знаеше за някакво място недалеч от нас и ме упъти натам.

— Най-добрата транспортна закусвалня в Кент — каза той.

— Транспортна наковалня? — неуверено повторих аз и отстъпих на няколко крачки, когато видях, че кучето му отчаяно се напъва да навлажни крака ми.

— Постоянно посещавано от тираджии. Те винаги знаят най-добрите места, нали? — Той се усмихна приветливо, след което понижи глас и се наклони към мен, сякаш за да сподели някаква тайна. — Вероятно ще е по-добре да свалиш тези гащи от главата си, преди да влезеш там.

Хванах се за главата.

— Ох! — и свалих забравените боксерки, изчервявайки се. Опитах се, да измисля някакво кратко и ясно обяснение, но погледът на стареца отново кръстосваше небето.

— Определено се прояснява — заключи той и отново повлече кучето си в търсене на нови вертикално изправени повърхности. Изпратих ги с поглед, след което се обърнах и продължих да се спускам по крайбрежния булевард. В същото време заръмя.

 

 

Закусвалнята беше отлична — оживена, със запотени прозорци и приятно затоплена. Поръчах си плато яйца, боб, пържени филийки, бекон и наденички, с отделна чиния хляб и маргарин, две чаши чай, всичко на всичко за двайсет и два пенса. След това излязох от заведението като нов човек, с клечка за зъби в уста, оригнах се и започнах щастливо да се шляя из улиците, наблюдавайки как Дувър оживява. Трябва да отбележа, че дневната светлина не промени облика на Дувър към по-добро, но на мен градът ми хареса. Приятни ми бяха скромните му размери и усещането за уют, начинът, по който всички си казваха „добро утро“, „здравейте“, „ужасно време, но може и да се проясни“, както и чувството, че това е просто един от много дългата поредица радостни, добре уредени, приятно безметежни дни. Никой в цял Дувър не би имал конкретна причина да си спомня за 21 март 1973 освен мен, няколкото деца, родени на тази дата и вероятно един старец с куче, който бе засякъл младеж с гащи на главата.

Не знаех колко рано бе прието в Англия да се търси стая под наем, затова реших да изчакам до преди обед. Имайки достатъчно време, започнах щателно да търся пансион, който да изглежда привлекателен и тих, но в същото време приятен и не твърде скъп. И така, точно в десет се явих пред входа на пансиона, който бях избрал внимателно, като се стараех да не обезпокоя бутилките за мляко. Това беше малък хотел, по-скоро странноприемница, а в действителност пансион.

Не помня как се казваше, но много ясно си спомням съдържателната му, страховито същество в залеза на средната възраст, наречена мисис Смегма, която ми показа стаята, след което ме разведе из наличните удобства и обясни множеството сложни правила, съгласно които можех да живея тук — кога се сервираше закуската, как да включа отоплението за банята, в кои часове от деня трябваше да освободя помещението, както и през кой кратък период ми бе позволено да се изкъпя (последните две странно съвпадаха), колко отрано трябва да предупредя, ако очаквам телефонно обаждане или възнамерявам да остана в града след десет вечерта, как да пускам водата в тоалетната и да използвам четката за нея, кои предмети ми бе позволено да изхвърлям в кошчето за боклук в спалнята и кои трябваше да бъдат внимателно придвижени до външната кофа за боклук, къде и как да си изтривам краката пред всеки пункт за влизане, как да задействам камината с три резета в моята спалня и кога ми бе позволено това (на практика само по време на ледников период). Всичко това ми звучеше по непонятно нов начин. Там, откъдето идвах аз, човек наемаше стая в мотел и изкарваше следващите десет часа, довеждайки я до състояние на всестранна и по възможност неспасяема бъркотия, след което си тръгваше рано на следващата сутрин. А това приличаше на влизане в казармата.

— Минималният престой — продължи мисис Смегма — е пет нощи, по една лира на вечер, включително пълна английска закуска.

— Пет нощи? — ахнах аз. Възнамерявах да остана само една вечер. Какво по дяволите щях да правя в Дувър цели пет дни?

Мисис Смегма ме изгледа въпросително.

— По-дълго ли се надявахте да останете?

— Не — казах аз. — Не. Всъщност…

— Добре, защото очакваме група шотландски пенсионери за уикенда и щеше да бъде неудобно. Всъщност направо невъзможно.

Тя ме изучи с критичен поглед, така както би погледнала петно на килима и се замисли дали има още нещо, с което да вгорчи живота ми. Имаше.

— След малко излизам, така че бих ли могла да ви помоля да освободите стаята до четвърт час?

Отново се обърках.

— Моля? Искате да изляза? Но аз едва сега пристигнах.

— Що се отнася до правилата в пансиона, можете да се върнете в четири. — Тя тръгна да си върви, но след това отново се обърна. — О, да, и бъдете така добър да махате каунтърпейна всяка вечер. Имахме няколко злочести произшествия с петна по него. Ако го повредите, ще трябва да ви взема пари. Разбирате, нали?

Тъпо кимнах. И тя си тръгна. Стоях, чувствайки се изгубен, изморен и далеч от дома. Бях прекарат убийствено неудобна нощ на открито. Мускулите ме боляха, целият бях наръбен от спане върху болтове, а кожата ми беше омазана от мръсотията и пясъка на две нации. До този момент ме бе поддържала мисълта, че скоро ще се отпусна в гореща, успокояваща вана, последвана от четиринайсетчасово дълбоко, спокойно въргаляне върху пухени възглавници под пухкава завивка.

— Докато стоях, осъзнавайки, че кошмарът ми, вместо да наближи своя край, тепърва започва, вратата се отвори и мисис Смегма прекоси стаята с широки крачки в посока на лампата над умивалника, която се включваше с помощта на шнур отстрани. Тя ми беше показала правилния начин на включване:

— Няма нужда да се дърпа рязко, достатъчно е едно внимателно подръпване — и вероятно се беше сетила, че я е оставила запалена. Сега я изключи с жест, който в моите очи изглеждаше като рязко дръпване, след което хвърли последен подозрителен поглед на мен и стаята и се оттегли отново.

Когато се убедих, че наистина си е тръгнала, тихо заключих вратата, дръпнах пердетата и се изпиках в умивалника. Изрових една книга от раницата си и застанах за един дълъг момент край вратата, оглеждайки подредения, непознат интериор на самотната си стая.

— И какво точно, по дяволите, е каунтърпейн? — запитах се аз с неуверен и нещастен глас и тихо се отдалечих.

Колко различна беше Англия през пролетта на 1973! Лирата струваше 2.46 щатски долара. Средната седмична надница беше 30.11 лири. Пакетче чипс струваше 5 пенса, безалкохолна напитка 8 пенса, червило 45 пенса, шоколадови бисквити 12 пенса, ютия 4.50 лири, електрически чайник 7 лири, черно-бял телевизор 60 лири, цветен телевизор 300 лири, радио 16 лири, хранене извън дома 1 лира. Запазен билет от Ню Йорк до Лондон струваше 87.45 лири през зимата и 124.95 лири през лятото. С туристическата агенция „Кукс Голдън Уингс“ човек можеше да изкара 8 дни в Тенерифе за 65 лири или 15 дни за 93 лири. Знам това, тъй като преди пътуването бях прегледал броя на „Таймс“ от 20 март 1973 — денят, в който пристигнах в Дувър, и в него на цяла страница беше поместено правителствено известие, което излагаше цените на тези неща и начина, по който ще им се отрази един енергичен нов данък, наречен ДДС, който трябваше да бъде въведен през близките седмици. Същността на изложението бе, че макар и цените на някои стоки да се вдигнат вследствие на ДДС, цените на други ще паднат. (Ха!) Благодарение на собствените си, бързо изчерпващи се ресурси на главния мозък също така си спомням, че изпращането на картичка до САЩ по въздушна поща струваше 4 пенса, един пинт[4] бира — 13, а първата книга на издателство „Пенгуин̀с“, която си купих („Били Лъжецът“) — 30 пенса. От въвеждането на десетичната система бяха изминали две години, но хората все още пресмятаха наум — „Господи, та това е почти шест шилинга“ — и бе наложително човек да знае, че шест пенса са всъщност еквивалент на два и половина пенса, а една гвинея на 1.05 лири.

Учудващ брой от заглавията на първа страница през тази седмица биха могли да се появят и днес: „Френските авиодиспечери стачкуват“, „Информационен бюлетин на английското правителство призовава към поделяне на властта в Ълстър“, „Ще бъде затворена лаборатория за ядрени изследвания“, „Буря прекъсва железопътни връзки“, както и най-старото помагало на списващите крикет бюлетините — „Англия претърпява крах“ (този път срещу Пакистан). Но най-поразителното нещо от заглавията през тази седмица на 1973, която си спомнях смътно, беше какъв смут е настъпил в промишлеността. „Заплахи за стачка в Бритиш Газ Корпорейшън“, „2000 държавни служители стачкуват“, „В Лондон не излезе Дейли Мирър“, „10 000 съкратени, след като хората от „Крайслер“ се оттеглят“, „Профсъюзите планират парализиращи действия за 1 май“, „12 000 ученици освободени от училище за един ден заради стачка на учителите“ — и всичко това само в разстояние на една седмица. Това щеше да бъде годината на кризата, предизвикана от ОПЕК, и действителното сваляне от власт на правителството на Хийт (макар че общи парламентарни избори щяха да бъдат проведени чак през идващия февруари). Още преди края на годината щеше да бъде въведен дажбен режим на бензина и пред бензиностанциите из цялата страна щяха да се появят опашки дълги цели мили[5]. Инфлацията щеше да скочи до 28%. Освен на много други неща щеше да има остър недостиг и на тоалетна хартия, захар, електричество и въглища. Половината от народа щеше да стачкува, а другата половина да работи три дни седмично. Хората щяха да купуват подаръци за Коледа в магазини, осветени със свещи и да гледат слисано как телевизионните им екрани изгасват след „Новините в десет“ по заповед на правителството. Това щеше да бъде годината на споразумението Сънингдейл[6], катастрофата в Съмърленд на остров Ман[7], споровете относно сикхите[8] и каските за мотори, дебюта на Мартина Навратилова на Уимбълдън. Годината, в която Великобритания се присъедини към Общия пазар и — сега това изглежда почти невероятно — влезе във война с Исландия заради добива на риба треска (макар че това бе извършено по един милостиво мекушав начин: „пуснете тази бяла риба или може и да ви гръмнем от другата страна на залива“).

Накратко, това щеше да бъде една от най-необикновените години в съвременната британска история. Разбира се, това не ми беше известно през онази дъждовна мартенска утрин в Дувър. Аз всъщност не знаех абсолютно нищо, а това само по себе си е чудесно, макар и по особен начин. Всичко, което ми предстоеше, бе така ново, изпълнено с тайнственост и вълнуващо, че е невъзможно човек да си го представи. В Англия бе пълно с изрази, които не бях чувал никога преди: шарена сланина, късо отгоре и отстрани[9], маякът на Белиша[10], салфетки, вечеря с чай, вафла със сладолед. Не знаех как се произнасят думи като „scone“ (скоун — кифла), „patsy“ (патси — балама), „Towcester“ (Тоустър), „Slough“ (слау — блато). Никога не бях чувал за Теск[11], Пъртшър или Денбишър[12], съвещателни къщи[13], Моркам и Уайз[14], железопътни стружки[15], Коледни трошачки[16], банкови ваканции[17], крайбрежна скала[18], млечни салове[19], магистрални обаждания[20], шотландски яйца[21], Морис Майнърс[22], Денят на маковете[23]. Доколкото на мен ми бе известно, когато на регистрационния номер на нечия кола фигурираше L, това означаваше, че я кара прокажен (от leper — прокажен). Нямах никаква идея какво означават GPO[24], LBW[25], GLC[26], или ОАР[27]. От мен се излъчваше пълно невежество. Най-обикновените сделки ми изглеждаха забулени в тайна. Видях как един човек помоли в будка за вестници за двайсет от „Номер шест“ и получи цигари и доста дълго време след това предполагах, че в такива будки всичко се поръчва в цифри, като храна за вкъщи в китайски ресторант. Седях половин час в една английска кръчма, докато разбера, че човек трябва да се обслужи сам, след което изпробвах същия подход в една чайна, но ми бе казано да си седна.

Жената от чайната ме нарече „скъпи“. Всички продавачки ме наричаха „скъпи“, а повече от мъжете ми викаха „приятелю“. Не бях изкарал и дванайсет часа на това място и вече всички ме обичаха. А и всички се хранеха като мен. Това бе наистина вълнуващо. Години наред майка ми бе изпадала в отчаяние, защото като левичар аз любезно отказвах да се храня по американски — да сграбча вилицата в лявата си ръка, за да задържа храната докато я нарязвам, а след това да преместя вилицата в дясната си ръка, за да я вдигна към устата си. Изглеждаше ми нелепо и непохватно и ето че изведнъж се появи цяла държава, която се хранеше като мен. А и те караха от лявата страна на пътя! Това беше раят. Преди да бе минал и половината ден, аз знаех, че това е мястото, където искам да бъда.

Прекарах един дълъг ден, шляейки се безцелно и щастливо из улиците на жилищните квартали и магазините, подслушвайки разговори по автобусните спирки и уличните ъгли, разглеждайки с интерес витрините на зарзаватчиите, месарите и продавачите на риба, четейки афиши и планови заявления, като тихомълком попивах всичко. Качих се до замъка, за да се насладя на гледката и да погледам шетащите нагоре-надолу фериботи, почтително разгледах белите скали под мен и затвора в стария град, а привечер импулсивно отидох на кино, примамен от вероятността в киното да е топло, както и от един афиш, изобразяващ внушителен брой оскъдно облечени млади дами в настроение за съблазън.

— Кръг или обор? (Балкон или партер?)

— Не, „Размяна на съпруги в предградията“ — отвърнах аз с объркан и плах тон.

В киното пред мен се откри един нов свят. За първи път видях реклами на кино, сцени от предстоящи филми, представени с британски акцент, удостоверението на Британския съвет за филмова цензура („Този филм е одобрен като подходящ за възрастни от лорд Харлек, на когото той много хареса“) и установих за мое удоволствие, че пушенето в британските кина е разрешено и по дяволите опасността от пожар. Самият филм се оказа богат източник на социална и словесна информация, освен че ми даде възможност да отморя запарените си крака и да видя множество привлекателни млади жени, които се забавляваха голи. Сред многото нови понятия, които научих, бяха: „мръсен уикенд“, „кенеф“, „пълен глупак“, „au pair — срещу услуги“, „къща близнак“, „педераст“, „бързо чукане на кухненската печка“, всичките до различна степен полезни и до днес. През антракта преживях още едно ново нещо — купих първата си ледена близалка от отегчена млада дама, която притежаваше забележителната способност да измъква обозначени предмети от осветения си поднос и да разваля пари без и за секунда да отклони погледа си от една въображаема точка някъде пред нея. След филма вечерях в малък италиански ресторант, препоръчан в моя пътеводител „Пърл енд Дийн“, и се завърнах доволен в пансиона, докато нощта се спускаше над Дувър. Като цяло денят се беше оказал напълно задоволителен и ценен в образователно отношение.

Възнамерявах да си легна рано, но по пътя към стаята забелязах врата с надпис „Салон за гости“ и надникнах. Беше голяма приемна с кресла и канапе, покрити с колосани покривчици, шкаф за книги със скромен подбор от пъзели и евтини романи, някоя и друга маса с многократно прелиствани списания и голям цветен телевизор. Включих телевизора и разгледах списанията, докато го чаках да загрее. Всичките бяха написани за жени, но нямаха нищо общо със списанията, които четяха майка ми и сестра ми. Статиите в списанията на майка ми и сестра ми неизменно засягаха теми като секса и самозадоволяването. Заглавията им бяха от рода на: „Достигнете многократен оргазъм чрез ядене“, „Как да осъществим секс на работното място“ „Таити — горещото ново място за секс“, „Подходящи ли са за секс изчезващите гори на Амазония?“. Британските списания имаха по-скромни претенции. Заглавията им звучаха приблизително така: „Изплетете сами дамски комплект от блуза и жилетка“, „Оферта за копчета, която ще ви спести пари“, „Изплетете сами този икономичен калъф за сапун“ и „Лятото дойде — време е за майонеза!“

Програмата, която течеше по телевизията, се казваше „Крал Язон“. Тези от вас, които са били на определена възраст и лишени от светски занимания в петък вечер в началото на седемдесетте, може би ще си спомнят, че сценарият се въртеше около смешен женкар, облечен с педерастки кафтан, когото множество жени по неизвестни причини намираха за привлекателен. Не можех да преценя дали сценката трябваше да ме обнадежди или да ме депресира. Най-забележителното нещо на тази програма бе, че макар и да я гледах само веднъж и то преди повече от двайсет години, никога не загубих желанието да смажа въпросното лице с бейзболна бухалка, покрита с пирони.

Към края на програмата в салона влезе още един гост, който носеше съд с вряла вода и кърпа.

— О! — ахна той от изненада, когато ме видя и седна до прозореца. Беше слаб и червендалест и с влизането си изпълни стаята с мирис на мехлем за разтриване. Приличаше на човек с нездравословни сексуални амбиции, някой, на когото вашият учител по физическо възпитание ви е казвал, че ще заприличате, ако мастурбирате препалено често (накратко, някой като вашия учител по физическо възпитание). Не бях напълно убеден, но можех почти да се закълна, че го бях видял да купува пакетче плодови дъвки в киното този следобед за „Размяна на съпруги в предградията“. Той ме погледна крадешком, вероятно мислейки си нещо подобно, след което покри главата си с кърпата и наведе лице към съда с вода, оставайки в тази поза през по-голямата част от вечерта.

Няколко минути по-късно влезе плешив мъж на средна възраст, предполагам продавач на обувки, който се обърна със „здравейте“ към мен и „добър вечер, Ричард“ към покритата с кърпа глава, и седна до мен. Малко след това към нас се присъедини по-възрастен човек в раздразнително настроение с нестабилен крак и бастун. Огледа всички ни мрачно, кимна възможно най-незабележимо в знак на поздрав и се срути на стола, където прекара следващите двайсет минути в маневриране на крака си от една позиция в друга, сякаш наместваше някаква тежка мебел. Заключих, че всички те са постоянно пребиваващи тук.

Последва комедия, наречена „Съседът ми е черньо“. Предполагам, че това не беше истинското заглавие, но отговаряше на смисъла — явно бе изключително комично да имаш за съседи чернокожи. Беше изпълнена с реплики от рода на: „О, Боже, бабо, в шкафа ти има цветен“ и „Нямаше как да го видя на тъмно, нали?“. Комедията беше безнадеждно идиотска. Плешивецът до мен се смя до сълзи, а изпод кърпата се разнасяха кратки развеселени похърквалия, но полковникът, както забелязах, не се засмя нито веднъж. Той просто се бе вторачил в мен и се опитваше да си спомни с коя тъмна част от неговото минало съм свързан. Всеки път, когато се обърнех към него, погледът му бе прикован върху мен. Направо ме разстройваше.

Екранът избухна за кратко в звезди, обозначаващи времето за реклама. Плешивецът използва момента да ме разпита по един приятелски, но объркващо несвързан начин за това кой съм и как се бях натресъл в живота им. Изпълнен бе със задоволство, че съм американец.

— Винаги съм искал да видя Америка — каза той. — Кажете, имате ли там „Уулуърт'… с[28]“?

— Ами всъщност „Уулуърт'… с“ е американска верига.

— Не думай! — възкликна той. — Чухте ли това, полковник? „Уулуърт'… с“ била американска верига. — Полковникът изглежда не бе впечатлен от тази информация. — Ами корнфлейкс?

— Моля?

— Имате ли корнфлейкс в Америка?

— Ами всъщност и те са американски.

— Не може да бъде!

— Усмихнах се нерешително, като умолявах краката си да ме вдигнат и изведат оттук, но по необясними причини долната част на тялото ми не помръдваше.

— Гледай ти! Тогава какво ви води в Англия, ако вече си имате корнфлейкс?

Погледнах го, за да се уверя, че въпросът е сериозен, след което неохотно и със запъване се впуснах в кратко изложение на живота си до този момент, но скоро осъзнах, че програмата е започнала отново и че той дори не се преструва, че ме слуша. Привърших и вместо това прекарах цялата втора част, попивайки вторачения взор на полковника.

Когато програмата свърши, се наканих да се изправя на крака и да изрека сърдечно „адиос“ на щастливото трио, но в този момент влезе мисис Смегма с поднос за чай и чиния с бисквити, които, доколкото ми е известно, са познати под името „чаено асорти“ и всички подскочиха пъргаво, като енергично потриваха ръце и казваха: „Чудесно“. И до ден-днешен съм впечатлен от способността на британците на всякаква възраст и независимо от произхода си искрено да се възрадват от перспективата да пийнат нещо горещо.

— И как беше „Светът на птиците“ днес, полковник? — попита тя, подавайки му чаша чай и бисквитка.

— Не мога да знам — дяволито отвърна полковникът. — Телевизорът — изрече той, стрелкайки ме с многозначителен поглед — беше включен на друга програма.

Мисис Смегма също ме изгледа напрегнато в знак на съчувствие към полковника. Предположих, че двамата са любовници.

— „Светът на птиците“ е любимата програма на полковника — процеди тя с тон, разкриващ чувство по-силно и от омраза, и ми подаде чаша чай и твърда безцветна бисквита.

Изхленчих някакво жалко извинение.

— Днес даваха за кайрите[29] — изтърси червендалестият, изпълнен със самодоволство.

Мисис Смегма се взря в него за секунда, изненадана от факта, че той може да говори.

— Кайри! — каза тя и ме изгледа с още по-унищожителен поглед, сякаш питайки как може да съществува някой дотолкова лишен от най-елементарно човешко благоприличие. — Полковникът обожава кайрите. Нали, Артър?

Тя определено спеше с него.

— Всъщност, да — каза полковникът, като умърлушено захапа шоколадовата си бисквита.

Засрамено пиех чая си и гризях бисквитата. Никога преди не бях консумирал чай с мляко или пък бисквита, приготвена от толкова безрадостно, твърдо като камък тесто. Имаше вкус на нещо, с което бихте нахранили папагалче, за да заздравите клюна му. След около минута плешивецът се наклони към мен и прошепна доверчиво:

— Не се връзвайте на полковника. Не е на себе си, откак загуби крака си.

— Заради самия него се надявам скоро да го намери — отвърнах аз, престрашавайки се да употребя известна доза сарказъм.

Плешивецът се изкикоти и за един ужасяващ миг си помислих, че ще сподели кратката ми остроумна забележка с полковника и мисис Смегма, но вместо това той протегна към мен месестата си ръка и се представи. Вече не си спомням името му; знам само, че бе едно от онези названия, които се срещат само в Англия — Колин Лъжефлаконов, Бъртрам Гащощитов или нещо подобно. Усмихнах се накриво, мислейки, че се майтапи.

— Шегувате се.

— Съвсем не — хладно отвърна той. — Защо? Какво ви е толкова забавно?

— Просто е малко… странно.

— Е, на вас може и да ви се струва така — рече той и насочи вниманието си към полковника и мисис Смегма, а аз осъзнах, че в този момент и несъмнено завинаги ще остана без приятели в Дувър.

 

 

През следващите два дни мисис Смегма ме преследваше безмилостно, а останалите, както подозирах, събираха доказателства, които да представят пред нея. Порица ме за това, че не гася лампата в стаята, когато излизам; че не свалям седалката на тоалетната, след като съм приключил; че съм отнел топлата вода на полковника, а аз дори не разбрах, че е негова, докато той не започна да тропа по вратата и да скимти огорчено в коридора; че два пъти подред съм си поръчал пълната английска закуска, но и двата пъти съм оставил пържения домат.

— Виждам, че отново сте оставили пържения домат — каза тя при втория случай.

Не знаех как да отвърна, тъй като това бе самата истина, затова просто сбръчках чело и заедно с нея се вгледах в обидния предмет. Всъщност от два дни се чудех какво е това.

— Бих ли могла да ви отправя една молба? — изрече тя с глас, изпълнен с болка и затаено раздразнение. — Ако за в бъдеще не желаете пържен домат към закуската, бъдете така добър да ме уведомите.

Седях сконфузен, докато тя се отдалечи.

„Мислех, че е кръвен съсирек“ — идваше ми да извикам след нея, но, разбира се, не казах нищо, а просто се измъкнах от стаята, изпратен от тържествуващите усмивки на моите съквартиранти.

След този инцидент прекарвах колкото може повече време извън пансиона. Отидох в библиотеката и проверих в един речник какво означава каунтърпейн[30], за да избегна критиката поне в това отношение. (Смаян бях от значението на думата. Та аз от три дни се борех с прозореца!) В пансиона се опитвах да остана мълчалив и незабелязван от никого. Едвам смеех да се обръщам в собственото си скърцащо легло. Но колкото и да се стараех, явно ми бе писано да дразня тези около себе си. На третия следобед мисис Смегма се изправи срещу мен в антрето с празна кутия от цигари в ръка като настояваше да узнае дали аз съм я набутал в живия плет от лигуструм. Започнах да разбирам защо невинни хора подписват ексцентрични самопризнания в полицейските участъци. Същата вечер, след като тайно си бях взел бърз душ, забравих да изключа бойлера и утежних престъплението си, оставяйки кичури коса в канала на ваната. На следващата сутрин преживях последното унижение. Мисис Смегма безмълвно ме подкара към тоалетната, където ми показа едно лайно, останало на повърхността. Съгласихме се, че е желателно да напусна след закуската.

Хванах експреса за Лондон и оттогава кракът ми не е стъпил в Дувър.

Бележки

[1] Хю Дръмънд, с прякор Булдога, е герой на Хърман Сирил Макнийл от популярна поредица романи, писани през 30-те години на XX век, повечето от които са филмирани. Булдог Дръмънд е демобилизиран офицер от британската армия, който се занимава с разрешаването на криминални загадки. — Б.р.

[2] Ноел Кауърд (1899-1973) — британски драматург, автор на култови пиеси и филмови сценарии, отличаващи се с изискано остроумие и елегантност. — Б.р.

[3] (фр.) яхния по ловджийски. — Б.р.

[4] 0,567 л. — Б.р.

[5] 1 миля = 1,609 км. — Б.р.

[6] Споразумението Сънингдейл е сключено през 1973 между премиер-министъра на Великобритания Едуард Хийт и ирландския премиер-министър Косгрейв. Съгласно това споразумение, взаимоотношенията между Великобритания и Северна Ирландия не могат да бъдат променяни без съгласието на мнозинството от населението на Северна Ирландия. Споразумението бива отменено още на следващата година. — Б.р.

[7] На 2.08.1973 г. изгаря почти изцяло курортният комплекс „Съмърленд“ на о. Ман. В пожара загиват 51 души; считан за едно от най-тежките мирновременни бедствия във Великобритания през XX век. — Б.р.

[8] Става дума за дебатите дали да бъде разрешено на сикхите да карат мотор с чалми, вместо със задължителните каски. — Б.р.

[9] short back and sides (англ.) — къса подстрижка. — Б.пр.

[10] Belisha beacon (англ.) — мигащ оранжев светофар, маркиращ пешеходна пътека. — Б.пр.

[11] Tesco (англ.) — верига супермаркети. — Б.пр.

[12] Perthshire (англ.) — графство в Шотландия; Denbighshire — графство в Уелс. — Б.пр.

[13] council houses (англ.) — общински жилища. — Б.пр.

[14] Morecambe and Wise (англ.) — двойка комици от шейсетте години на XX в. — Б.пр.

[15] railway cutting (англ.) — непокрити земни пасажи, прокарани за железопътни линии. — Б.пр.

[16] Christmas crackers (англ.) — Миниатюрни Коледни бомбички със скрити в тях подаръци. — Б.пр.

[17] bank holidays (англ.) — неприсъствени дни. — Б.пр.

[18] seaside rock (англ.) — вид твърди бонбони. — Б.пр.

[19] milk floats (англ.) — коли за разнасяне на мляко. — Б.пр.

[20] trunk calls (англ.) — междуградски телефонни разговори. — Б.пр.

[21] scotch eggs (англ.) — панирани, твърдо сварени яйца, увити в кайма. — Б.пр.

[22] Morris Minors (англ.) — марка британски автомобили. — Б.пр.

[23] Poppy Day (англ.) — ден в памет на загиналите в Първата и Втората световни войни, познат още като Възпоминателна неделя. На този ден жителите на Великобритания традиционно се закичват с изкуствени макове. — Б.пр.

[24] GPO: General Post Office (англ.) — Централна поща. — Б.пр.

[25] LBW: leg before wicket (англ.) — термин в крикета. — Б.пр.

[26] GLC: Greater London Council (англ.) Община Лондон. — Б.пр.

[27] ОАР: old-age pensioner (англ.) — пенсионер. — Б.пр.

[28] Woolworth'… s — верига евтини универсални магазини. — Б.пр.

[29] вид рядка морска птица, обитаваща северното крайбрежие на Великобритания. — Б.пр.

[30] counterpane (англ.) — покривка за легло; букв. „насрещно стъкло“. — Б.пр.