Марк Олдън
Американска полиция (9)

9.
Първият удар

Следобед отидох в службата и намерих написана на ръка бележка от Джак Хейдън, прихваната с лепенка върху телефонния апарат. Изкормвача искал да ме види незабавно. Незабавно беше подчертано четири пъти. Хейдън си беше шило в торба, беше много припрян. Избиеше ли му чивията, което се случваше често, се вдигаше голяма патърдия.

Смачках на топка бележката и я метнах в кошчето за боклук. Тъкмо понечих да си окача якето, и телефонът иззвъня. Върнах се при бюрото и запалих цигара. Сигурно беше Хейдън. Реших първо да видя кой още ме е търсил и чак тогава да се срещам с когото и да било.

Беше се обаждал един агент от ФБР — Лон Заджак, искал да му кажа името на съдията, когото разследвах по обвинения в корупция. Как ли не! Никой нямаше вяра на ФБР. Феберейците вечно си приписваха заслугите и те оставяха с пръст в уста. Отказваха да споделят данните, с които разполагат, но на драго сърце ти прилапваха сведенията, дето си ги събирал с кървава пот. Нямах представа откъде Заджак е надушил за моя съдия, но нямаше да му кажа нищо.

Беше се обаждал и един колега от така наречения Нефритен отряд, ченгета с азиатско потекло, които познаваха добре езика и нравите на азиатците, за да ги спипат бързо, ако някой от тях сгази лука. Заедно с детектив Тим Хонг разследвахме банда млади китайци, които обираха къщите на заможни азиатци. Бяха се специализирали да заливат деца с бензин, за да принудят родителите да се разделят с парите и скъпоценностите си. Тим ми беше звъннал, за да ми съобщи, че основната ни информаторка — петнайсетгодишното гадже на главатаря на бандата, е избягала в Китай и се укрива някъде в Кантон. Цялото ни разследване отиваше на кино.

Бях получил и факс от полицията в Кито. Бях помолил да проверят къде точно се намират по-малкият брат на Тонино и един негов братовчед, за които се знаеше, че са тръгнали да пренесат в родината тленните останки на сеньор Куевас. Интересуваше ме дали двамата наистина са се прибрали в Еквадор. Ако бяха там, ние с господин Чистников можехме да не си играем да ги издирваме.

Телефонът спря да звъни. Сега-засега Изкормвача беше отклонил вниманието си от мен и се бе запретнал да додява на друг.

Във факса се казваше, че осемнайсетгодишният Маркос Куевас, по-малкият брат на Тонино, и двайсетгодишният му братовчед Пако Ниевес не са се завърнали в Еквадор. Както личеше, и двамата бяха още в Ню Йорк. Бях попитал и дали някой от мъртвите еквадорци е бил замесен във вендети в родината си. И тук отговорът беше отрицателен. Никой от убитите не бил свързан с кървави вражди.

От архива ми бяха изпратили копие от полицейското досие на Морис Робишо — дълъг-предълъг списък от арести и присъди, състоящ се от цели четирийсет и осем страници. Търсех някаква връзка между Линда и нейния убиец. Нещо, което да обясни защо Робишо я е наръгал. Метнах списъка в едно от чекмеджетата на бюрото — по-късно смятах да го прегледам внимателно.

Прочетох и другите съобщения. Нищо от Лайза Уотс, колежката на Линда. Днес я бях търсил два пъти. И двата пъти ми казаха, че била заета и щяла да ми звънне по-късно. Исках да я питам дали в деня на убийството е говорила с Линда. А също дали онази вечер Линда е трябвало да се срещне с информатор. И ако е имала такава среща, къде е била тя.

Пак върху бюрото намерих превод на английски на статия от еквадорско списание, открита сред вещите на Тонино. Беше отпреди една година и в нея се даваха полезни съвети на хората, решили да емигрират незаконно в Съединените щати.

Препоръчваше им се да се представят за мексиканци и да си направят труда да усвоят мексиканския диалект и националния химн на Мексико. Така и да ги хванели американските имиграционни служби, щели да изселят еквадорците най-много в първия мексикански град след границата. На емигрантите щяло да им бъде по-лесно да се прехвърлят отново в Щатите оттам, отколкото от Еквадор. За беда следващото пътуване на Тонино щеше да бъде по-дълго — сега той щеше да се отправи към небитието.

Телефонът иззвъня отново. Угасих цигарата и взех факса от Кито. Беше дошъл моментът да се срещна с Изкормвача.

Кабинетът на Хейдън на петнайсетия етаж беше с три прозореца с изглед към Парк авеню и с камина, която не се палеше и където шефът си държеше стиковете за голф. От тавана, боядисан в синьо и сребристо, висеше огромен кристален полилей, сложен от милионера, бивш собственик на жилището. Подът от зелен и бял мрамор, пак наследство от милионера, си стоеше непокътнат. Стените бяха с грапава мазилка в тъмнокафяво, която вече се лющеше — белег за тъжната изисканост на добрия вкус, която се руши.

Седнах пред бюрото на шефа, върху копие на италиански стол от XVII век, което си приличаше на оригинал. Скръстих ръце върху гърдите си и зачаках Хейдън да ми съобщи колко нещастен е от последните ми напъни. Той четеше някакъв доклад. Беше слабичък четирийсет и осем годишен мъж с бебешко лице, боядисана кестенява коса, цепки вместо очи и слабост към раираните жилетки — наглец, който си умираше от страх да не би другите ченгета да го изпреварят в кариерата. Жена му го държеше под чехъл, вечно му опяваше за нещо и го подстрекаваше към безогледно службогонство.

Беше ми началник от, има-няма, една година. Търпеше ме, понеже вършех работа, увеличаваща шансовете му да стане капитан преди следващия си рожден ден. Решеше ли, че вече няма кяр от мен, щеше да ме изрита като мръсно коте. Хейдън хич не си подбираше думите и дори не се и усещаше колко обидни понякога са подмятанията му. Човек или го харесваше, или го мразеше до смърт — средно положение нямаше. Общо взето, се бяхме сработили, но инак не бяхме първи приятели.

Изкормвача се престори на много погълнат от доклада — така ме наказваше, задето не съм се явил начаса при него. Загледах полилея — защо ли милионерът не си го беше взел? Накрая Хейдън затвори папката и я приплъзна на една страна. Вдигна телефона и заръча на секретарката да не го свързвала с никого. Почна се!

— Имам две новини — подхвана Изкормвача, — и двете лоши. Първата. Карлайл Тейлър ровичка в отношенията ти с покойната Линда Шафино. Ако не беше ходил на летището, това нямаше да се случи. Не си й особено симпатичен, така че очаквам и на теб, а и на мен да ни се стъжни от онова, което ще напише. Трябва ли да се безпокоя? Имаш ли да ми казваш нещо?

Отвърнах, че нямам, и му разправих накратко за срещата си с Карлайл Тейлър на летището, като не пропуснах да спомена и че тя се опитва да изкара Морис Робишо невинна жертва. Пушеше ми се, но реших засега да се въздържа. Запалех ли цигара, веднага щеше да ми проличи колко притеснен съм. Загледах как Хейдън рисува с черен пастел някакво цветенце върху бележника пред себе си и си напомних, че ако Карлайл Тейлър се докопа до писмото на Линда, кафезът не ми мърда, и то за дълго.

— Съвместната ти работа с Линда Шафино вече е история — допълни Хейдън. — А и разследването на убийството й е приключило. Единствената друга причина да висиш по летищата е да си кришнар, а ти, доколкото знам, не си. Кой те би по главата да ходиш там?

— Исках да се сбогувам с Линда.

Хейдън удължи дръжката на цветето.

— Както гледам, сте били доста близки.

— Намирахме общ език.

— Чукаше ли я?

— За това ли ти се е обаждала Карлайл Тейлър — да пита дали съм чукал Линда?

— На твое място щях да излъжа, ето защо не настоявам за отговор. И понеже стана дума, се видях принуден да излъжа, когато ми звъннаха от кабинета на началника на Нюйоркската полиция, за да питат какво си търсил на летището. Казах, че си ходил по работа — да разговаряш с митничарите за някакви израелци, пренасящи незаконно диаманти.

— Кабинетът на началника на Нюйоркската полиция ли? — ахнах аз.

Сега вече не се сдържах и запалих цигара. Хейдън посочи към мен с пастела.

— Прощавай, но нима си си въобразявал, че ще се появиш на мястото, където е извършено тежко престъпление, и никой няма да забележи? Покрай това стигаме до втората лоша новина. Шефовете са получили оплакване от теб. Не че си от хората, които настройват другите срещу себе си.

— Това е последното, което би ми хрумнало да правя.

— И аз им го разправям на всички.

— Карлайл Тейлър ми има зъб още от времето, когато…

— Я успокой топката — тросна се Хейдън.

Обясни, че жалбата нямала нищо общо с Шварценегърката и Херцога. Постъпила е от детектив Робърт Шафино, който се оплаквал, че съм злословел срещу покойната му съпруга. Бил съм твърдял под път и над път, че тя изобщо не е бивало да постъпва в полицията. И не само това, ами заради нея на два пъти съм се бил разминал с куршума. Разправял съм, че са я убили, понеже била пълна некадърница. Шафино твърдял, че ме бил помолил да не ходя на погребението. Аз обаче съм отишъл колкото да му направя напук и да скверня паметта на жена му.

Хейдън се усмихна на цветенцето си.

— Шафино разправя, че си отишъл на погребението, та да злепоставиш покойната и пред журналистите. Рекъл — да не ти минавало и през ум да припарваш до гроба й. Или до нейната колежка. Настоява да не ходиш и на местопрестъплението. Както гледам, ти е доста сърдит. Но ти няма от какво да се притесняваш. В смисъл че не си чукал жена му, нали? Между другото, подочух едно-друго за сценката, която двамата сте разиграли вчера на гробищата.

Не казах нищо, а Хейдън продължи да запълва листенцата на цветето. Сега вече знаех защо Лайза Уотс не се обажда. Боби Шашмата я бе притиснал.

— Лъже ли за теб и жена си? — поинтересува се шефът ми.

Позамислих се и му рекох:

— Да, лъже.

— Така си и знаех. Ако се вярва на колегите тук, си понесъл доста тежко смъртта й.

— Да, така е — потвърдих.

— Каква тогава е тая патърдия между теб и Шафино? — подметна Хейдън — хем му беше любопитно, хем не му се искаше да узнава, за да не си навлича нови неприятности.

Отвън пред прозореца гълъбите гукаха и ситнеха на леденото слънце. От време на време кълвяха нещо по циментовия перваз. Не щеш ли, гукането се превърна в писък — птиците политнаха и запляскаха току пред прозореца диво с криле. Между два гълъба, които още бяха на перваза, бе избухнала свада. Биеха се като боксьори в последния рунд на оспорван мач — и двамата се стараеха и непрекъснато нападаха с човки и криле, сякаш ги наблюдаваха съдии, които те искаха да шашнат.

Ала силите бяха неравностойни — едната птица беше едра, другата дребничка, по-скоро сърцата, отколкото благоразумна. Беше бърза и хитра, на един удар с човката на противника отвръщаше с два. Ала другия гълъб бе голям и тежък и се възползваше от това, за да изтика дребосъка. Точно както Боби Шашмата постъпваше с мен.

Шафино си беше изпечен негодник, но определено бе победил в първия рунд. Беше ме наранил, като бе използвал не друг, а направо шефа на Нюйоркската полиция. Беше настроил Хейдън срещу мен. Беше ме натикал в положение, в което не можех да се браня, без да се нараня. Не можеше да му се отрече, бе проявил висш пилотаж.

Оттук нататък трябваше да си отварям очите на четири с Хейдън. Една-едничка неуместна дума за Линда, и тутакси щяха да ме понижат, а мълвата щеше да ме следва като зловоние. Изкормвача се бе устремил към повишението и нямаше да търпи и най-малкия скандал, ако той застава на пътя му към заветните капитански нашивки.

Турците са били прави: „На кого да се оплачеш, когато съдията чука майка ти?“.

Стратегията на Шафино не ме изненадваше. Той нямаше равен в забаламосването. Щеше да ме държи на мушка, без да напада, докато някой прекрасен ден изляза да се поразходя на слънчице и върху мен от ясното небе се стовари пиано. Докато ме събират парче по парче от тротоара, Боби Шашмата ще стои някъде наблизо, ще потрива ухилен ръце и ще държи табелка: „И С ПРЪСТ НЕ СЪМ ГО ДОКОСВАЛ“. Беше костелив противник. Беше хитър, нагъл и дързък и не се свенеше да го използва.

Бях извършил спрямо него най-голямата гадост, която едно ченге може да извърти на друго — бях спал с жена му. Шафино беше сицилианец, нямаше да допусне да живее под едно и също небе с мъжа, надянал му рога. Щеше да ми крои шапката, докато не реши, че моментът е назрял. И тогава щеше да ми извърти такъв номер, че свят да ми се завие. Например да ми изтръгне сърцето и да ми го покаже да го видя миг преди да издъхна.

Изобщо не го интересуваше, че ние с Линда сме се обичали, че той й е изневерявал с всяка срещната и я е побийвал, че е изпечен лъжец и мръсник. Бях извършил най-непростимия грях — бях спал с жена му, и заради това всички колеги щяха да отсъдят, че съм лайно, и щяха да застанат на страната на измамения съпруг.

Не можех да се оплача дори в отдел „Вътрешно разследване“. То и да можех, този отдел си е голям майтап. Превърнал се е в свърталище за некадърници и нещастници, които си клатят там краката колкото да минава времето до пенсия. Тези тиквеници не се и опитват да накажат лошите ченгета. Особено пък ако това ще доведе до по-сериозно разследване, което да подкопае кариерата на големите шефове.

Средностатистическото ченге не е толкова загубено, че да се натиква между шамарите и да подава жалба в отдел „Вътрешно разследване“. А Боби Шашмата беше по-умен от средностатистическото ченге. Много по-умен. Можеше да преметне въпросния отдел дори и да пусне в действие една четвърт от ума си. Можеше да извърти нещата така, че ония кретени да се запретнат да ме разследват по някакво съшито с бели конци обвинение — само това ми липсваше! Не исках да ми ровичкат в живота. Най-малкото, докато не намерех писмото на Линда.

Точно както дребният гълъб, стоях на перваза и нямаше накъде да отстъпвам. А и не можех да летя — щях да падна от доста високо.