Марк Олдън
Американска полиция (46)

46.
Как се печелят сърца

Остров Райкърс се намира в протока Ийст Ривър в Ню Йорк и е свързан с Куинс с един-единствен мост с две платна. Неговите десет затвора и седемнайсет хиляди затворници го превръщат в най-голямата колония за лишени от свобода в света. Чернокожите и латиноамериканците съставляват деветдесет и две на сто от населението му и повечето от тях чакат присъда или нямат пари, за да си платят гаранцията.

Морис Робишо беше в затворническата болница, в стая на третия етаж, охранявана денонощно от двама въоръжени надзиратели. Стаята му не бе обзаведена за удобен живот. Стените бяха голи, вонеше на белина, тясното помещение беше задръстено с леглото, нощното шкафче и мъничката тоалетка. Морис лежеше, облегнат на възглавници, насиненото му лице бе озарено от слънчевата светлина, просмукваща се през зарешетения прозорец. Разговаряше с майка си и с Карлайл Тейлър, които седяха една до друга на сгъваеми столове. Носех найлонов пазарски плик. Не видях къде да го сложа, затова го окачих на леглото.

Карлайл ми кимна някак разсеяно. Опитах се да предусетя настроението й — дали ми е простила за вчера, или още е вкисната и се цупи. Накрая се отказах — рекох си, че няма какво да се пъна и скоро ще си проличи. Междувременно Карлайл ме представи на майката на Морис — госпожа Ина Рей Робишо, която ме огледа от глава до пети и после извърна очи. Нещо ми подсказваше, че ми престои тежък следобед.

Ина Рей Робишо беше дребничка жена към шейсетте с лъскава тъмна кожа, сплескан нос с големи ноздри и изправена коса, боядисана в гарвановочерно и подстригана на линия до ушите и на бретон. Беше облечена в розово костюмче, носеше мъничка шапка в същия цвят и бели перли, а също черни обувки без ток и бели ръкавици. Тоалетът й ми се стори познат, но не се сещах откъде. После си спомних. Жената беше облечена като Джаки Кенеди в началото на шейсетте, когато Джон Кенеди беше президент. Меко казано, видя ми се смехотворно, че се е издокарала така. Държеше Морис за ръката и го гледаше с тъжната мъдрост на човек, най-сетне прозрял, че животът не е нищо повече от низ жестоки разочарования.

Над нас прелетя самолет и жената погледна нагоре. От остров Райкърс до летище „Ла Гуардия“ имаше някакви си триста метра. Някои от задържаните тук смятаха, че е достатъчно да ги преплуват, и ще бъдат на свобода. Но който бе достатъчно глупав да се хвърли да бяга оттук, бързо научаваше, че не му е писано да се измъкне. Във водата имаше опасни течения. Който не се удавеше, се мъчеше да се отскубне от течението, докато полицейският катер не му се притечеше на помощ.

Колкото до Морис Робишо, той бе отекъл като балон. И инак си беше грозотия, но след като го бяха пребили от бой, наистина бе тъжна гледка. Челюстта му беше прихваната с метални скоби, лявата му китка беше в гипс, и двете му очи бяха почти затворени. Пръстите на дясната ръка бяха на шина, лявата бе свързана със система, липсваха няколко от предните му зъби. Левият му глезен бе прихванат с белезници към леглото. Косата му още беше сплетена на плитки, но мустаците и козята брадичка от полицейското досие ги нямаше. Беше облечен в зелен болничен халат и държеше лъскав черен тромпет без наустника.

Виж, майка му бе съвсем друга. На пръв поглед изглеждаше любезна и мила женица, която на някакъв етап от живота си е ходела на уроци по добри обноски, за да има вид на изтънчена дама. Всъщност обаче беше властна и сурова и явно беше от хората, които вечно учат на ум и разум другите. Това вероятно обясняваше защо Морис се е докарал до там да живее по улиците. Докато госпожа Робишо говореше, имах чувството, че ме удря с показалка по кокалчетата на пръстите.

Инак обаче не беше глупава. Според вестниците била авторка на две книги за историята на чернокожите в САЩ и сега държала книжарница за негърска литература на булевард Малкълм Екс в Харлем. Била вдовица, навремето била омъжена за тромпетист от стария оркестър на Бейси. Морис й беше единствено дете.

— Казаха ми да ви изслушам — подхвана тя. — Както виждате, изпълнявам желанието на госпожица Тейлър, но да ви призная, от немай-къде. Мнението ми за вас и за всичко, което олицетворявате, си остава непроменено. И тъй като това мнение е крайно отрицателно, ще се постарая да бъда любезна, стига и вие да направите същото.

— Разбира се, драга ми госпожо — отвърнах, като подбирах много внимателно думите. — Признателен съм ви, че склонихте да се видим. Опитвам се да изоблича човека, убил детектив Линда Шафино. Морис не я е докоснал и с пръст. Но се мъчат да натопят него.

Майката на арестувания затвори очи. Мина доста време, докато ги отвори и ми каза:

— Какво друго може да се очаква от полицейско управление, където белите колят и бесят?

Свалих си шапката.

— Опасявам се, че сте права.

Тя пусна ръката на сина си и се извърна към мен.

— В такъв случай какво ви води тук? Нали сте част от същото това управление? Нима искате от мен да повярвам, че сте се преобразили както Саул по пътя за Дамаск? Знам какви са чувствата ви към чернокожите, затова ще прощавате, но поставям под въпрос искреността ви. — Тя се извърна към Карлайл. — Не съм убедена и че е разумно да се срещаме с полицай в отсъствието на адвоката на Морис.

Взех найлоновия плик, извадих от него мукавена кутийка и я подадох на госпожа Робишо. Вътре имаше нов портативен плейър за компактдискове и слушалки. Казах й да закачи слушалките и да даде плейъра на Морис. После обясних на него как да го включва.

— Морис няма адвокат — възразих на госпожа Робишо. — А дори и да има, той не знае какво прави. Пробутали са ви служебен защитник, който получава жалки грошове от кметството, затова и вместо да брани своите клиенти, ги топи. А съдиите само това и чакат. Така нещата се ускоряват. Служебните защитници също не си дават зор и гледат да претупат делото. По същата причина. Когато защитаваш петдесет чернокожи или латиноамериканци, които не могат да ти платят и цент, гледаш на всичко през пръсти — ден да мине, друг да дойде.

После й обясних, че е много лековерна, ако си въобразява, че с Морис няма да бъде така. Изказах предположението, че са му пробутали най-неоправния адвокат, който се води на заплата към кметството. Понеже — защо да си затваряме очите за истината — всички имаха сметка да изкарат Морис виновен. Добавих, че няма да се изненадам, ако служебният защитник на сина й е свързан с хората, натопили Морис. Затова и съм настоял той да не присъства на срещата ни.

Госпожа Робишо не отвърна нищо, продължи да седи като глътнала бастун на стола и да ме гледа вторачено, без да мига. Не се извърна и когато Карлайл взе от ръката й плейъра и го включи, след като нагласи слушалките върху главата на Морис.

Той се заслуша. Най-неочаквано очите му грейнаха. Мъжът ми се усмихна и прошепна една-единствена дума: „Майлс“. Кимнах.

— Баща ми препоръча този албум. В семейството тъкмо той разбира от джаз. В кутийката има упътване за плейъра.

— „Майлстоунс“ — изрече Морис името на албума. — Алт саксофонист — Адърли Гюлето, на пианото Ред Гарланд, на баса Пол Чамбърс, на ударните Фили Джо Джоунс. На тенор саксофона Трейн. Имам го на касета, но звукът е много по-глух.

— Касетите изобщо не могат да се мерят по качество с компактдисковете — отбелязах аз.

Госпожа Робишо се пресегна и хвана Карлайл за ръката.

— Този мъж истината ли казва, когато твърди, че са натопили Морис?

— Да — потвърди младата жена и кимна към мен. — На път е да се добере до неоспорими доказателства. Опитаха се да го убият, а вчера отвлякоха и баща му.

Госпожа Робишо посочи плейъра:

— Я ми кажете, детективе! Това от своя джоб ли го платихте?

— Не е ли все едно?

Тя стисна белите си ръкавици.

— Отговаряте на въпроса ми с въпрос. Дори и да си затворя очите за това, не си представям как от полицията пращат подаръци на сина ми. Нали твърдите, че именно колегите ви са натопили Морис?

— Не, не му пращат подаръци, драга ми госпожо — потвърдих аз.

— Значи вие сте платили за плейъра и бих искала да знам защо. С каква цел изведнъж сте станали такъв филантроп?

— Случаят е важен за мен — поясних аз. — Познавах жертвата. Да ви призная, съвсем отблизо. Лично е. Искам Морис да разпознае един човек. Може да се каже, че с плейъра смятам да го предразположа, да спечеля сърцето му.

— Детектив Мар е обичал мъртвата жена — намеси се Карлайл.

Върху лицето на госпожа Робишо се мерна нещо. Съчувствие. Любопитство. Може би дори стъписване. При всички положения жената бързо се отърси от него.

— Значи интересът ви е личен — отбеляза тя.

— Да, драга им госпожо.

Негърката си погледна белите ръкавици.

— Точно както е при мен и Морис. Не успях да го опазя от улицата. Затова пък съм в състояние да го опазя от репортерите и борците за расово равноправие с техните африкански шапчици, а също от белите либерали, които си мислят, че още живеем в шейсетте години. Няма да допусна да го използват. Въпросът е как вие, детективе, искате да го използвате. Ползвате се сред чернокожите с име, което в никакъв случай не е от най-добрите.

— Безспорно — съгласих се аз. — Но въпреки това съм на мнение, че трябва да ме изслушате.

— Посочете ми поне една причина.

— Според законите на щат Ню Йорк, който е убил полицай се осъжда на смърт. А както е тръгнало, Морис ще бъде осъден за убийството на детектив Линда Шафино.

Тя погледна през прозорчето и ми се видя по-тъжна и стара.

— В Селма съм участвала в демонстрации срещу хора като вас — отбеляза негърката. — Те насъскваха срещу нас кучета, обливаха ни с вода от маркучи, дори са стреляли по мен. Но въпреки всичко не им се дадох и не се прекърших. Нито за миг. Сега от немай-къде трябва да работя с вас. Животът ни поднася какви ли не изненади, нали?

— При цялото ми уважение, госпожо Робишо — подхванах аз, — сме се събрали тук, за да помогнем на Морис, а не да се държим за ръце и да се отдаваме на спомени. Изобщо не ме интересува времето, когато сте променяли света и сутрин сте бързали час по-скоро да станете от сън, понеже хората са попивали всяка изречена от вас дума. Но вече никой не ви обръща внимание и според мен е крайно време да свикнете с това.

Госпожа Робишо отметна царствено глава — явно се беше засегнала и смяташе да ме изпъди от своите владения. Карлайл седеше като вцепенена и не смееше дори да ме погледне. Беше ме оставила да се оправям сам дето е думата, каквото съм си надробил, това и ще сърбам.

— Тук съм не заради вас, госпожо Робишо, а заради Морис. А той има нужда от доказателства, че друг е убил детектив Шафино. Ако имате по-добър начин да си ги набавите, нека го чуем. Ще ми бъде интересно.

Пресегнах се да си взема шапката — очаквах всеки момент да ми покажат вратата. Онова, което се случи, направо ме смая.

Госпожа Робишо каза:

— Ако съм ви обидила с нещо, детектив Мар, извинявайте. Здравият разум ми подсказва, че щом полицаите са натопили Морис, значи с появата си тук сте се изложили на опасност. Заплашва ли нещо и госпожица Тейлър?

— Да, драга ми госпожо, и тя е в опасност — кимнах аз.

— А вие ще я пазите ли?

Погледнах журналистката.

— Ще направя всичко по силите си, за да я предпазя.

Бръкнах в найлоновия плик.

— Още нещо за Морис.

Подадох на госпожа Робишо наустника от тромпет, който бяхме намерили на летището. Морис го видя и се развълнува. Махна бързо слушалките и протегна дясната си ръка. Майка му му подаде наустника. Той се опита да го сложи на тромпета, но гипсът и шините му пречеха. Карлайл му се притече на помощ и Морис й благодари. После ме погледна и аз му махнах. Негърът грейна в усмивка и замилва тромпета, сякаш му беше любимо домашно животно.

— Тромпетът на Майлс е бил черен — поясни той. — Затова и аз си взех такъв.

— Баща ми твърди, че тромпетистите не позволяват на никого и да се докосне до техния наустник — вметнах аз.

— Така си е, прав е човекът — потвърди Морис. — Дори в най-тежки мигове съм се грижел за наустника. Чистел съм го и съм го лъскал. И през ум не ми е минавало да го продавам.

— Искам да ви питам нещо — допълних аз.

Извадих от найлоновия плик сгъната страница от вестник. На снимката, разположена върху две колони и поместена заедно със статия за убийството на Линда, нарисувах с химикалка мустаци, брада и слънчеви очила. После се наведох и подадох вестника на Морис.

Знаех, че не вижда добре и се е нагълтал с лекарства, затова му рекох да не бърза и да разгледа снимката добре, а след това да ми каже дали познава мъжа.

Морис поклати глава.

— Не ми трябва да мисля и да се вглеждам — заяви той на висок глас — дотогава бе говорил едва чуто. — Същият е. Точно той ми даде парите. Ония стотачки де. И ми каза да съм го чакал на паркинга вечерта, когато беше убита жената. Така както сте го изрисували, прилича досущ на него.

Карлайл погледна надрасканата снимка, после и мен.

— Детектив Робърт Шафино.

Морис посочи към мен.

— И още нещо. Носеше пръстен като вашия.

Вдигнах дясната си ръка.

— Като златния детективски пръстен ли?

Мъжът кимна.

— Носеше и скъп часовник, засукан такъв.

— Със сребърна каишка — вметнах аз. — И с циферблат, украсен със скъпоценни камъни. Показва времето в големите градове по света.

— Точно така — потвърди бездомникът. — Попитах го колко е часът в Южна Африка и той ми каза. Да не би и вие да имате такъв?

Отвърнах, че не. Но по една случайност бях преди два месеца заедно с жената на Шафино, когато тя купи часовника, за да му го подари за рождения ден.