Марк Олдън
Американска полиция (37)

37.
Онче, бонче, счупено пиронче

„Ралото“ се намираше в Ийст Сайд в Манхатън, точно срещу ООН на Първо авеню и Четирийсет и четвърта улица. Ако „Ралото“ — това бяха цици, дупета и какви ли не други дивотии, ООН-то пък беше грозна архитектура, задръстила пространството между шест улици, и тъпанари, въобразили си, че могат да променят света с някакви декларации и пресконференции. ООН не е част от Ню Йорк или Съединените щати. То си е международна територия, което ще рече, че когато не чукат момичета на повикване, представителите трупат неплатени глоби за неправилно паркиране.

„Ралото“ пък беше територия на Шафино. За разлика от ООН-то клубът си нямаше свои пощенски марки и поща. Затова пък разполагаше със своя си армия, където имаше и местни ченгета, наети да пазят бара и да отпращат инспекторите на кметството, да не би да установят някое нарушение. В тази армия вероятно имаше и Студенти, пратени тук да му поотпуснат края. Нямах представа колко от тях са днес следобед в заведението. Но знаех, че с идването си тук все едно съм яхнал тигър. Въпреки това не можех да допусна Шафино да ми влиза в къщата и аз да стоя със скръстени ръце и да не му го върна тъпкано.

Отвън „Ралото“ едва ли ще привлече погледа. Над входа беше с провиснал в средата златист навес, който не беше зле да поизмият. До вратата се мъдреше месингова табелка с името на клуба и надписа: „Основан на 1 април 1993 г.сл. Хр.“. Плътните сиви завеси по прозорците бяха спуснати, витрините бяха украсени с цветни снимки на цицести мацки по бикини тип „прашка“, прозрачни парченца плат върху гърдите и обилни количества блясък за устни. Всички момичета — и бели, и чернокожи, и азиатки — бяха блондинки. Които не бяха естествено руси, или носеха перуки, или си бяха боядисали косите. Линда ми беше казвала, че било хрумнало на Шафино. Пак това обясняваше и защо викат на клуба „Лимончетата“.

Влязох след Арънс във фоайето, където той махна на огромния млад латиноамериканец, пазещ входа. Бях бръкнал в десния джоб на балтона и стисках глока. Върнах на Арънс деветмилиметровия пистолет, но без патроните. Казах му, че искам от него само да ме заведе при Херцога и после може да си ходи по живо, по здраво. Но почне ли да ми върти номера, ще има да пати.

На табелата до гардероба пишеше, че „Ралото“ работи от дванайсет на обяд до четири след полунощ и в заведението има сто топлес танцьорки, зала за пийпшоу, богата програма, а също екран, върху който непрекъснато можете да проверите котировките на фондовата и стоковата борса в реално време. В „Ралото“ се провеждали и незабравими купони само за ергени.

Арънс каза на пазача, че съм с него. Латиноамериканецът ме изгледа тъпо — нито се усмихна, нито ме поздрави. Имаше скованото, овладяно изражение на човек, опитващ се да не издава нищо. Веднага надуших, че е роден лъжец. Той пък надуши, че съм ченге. Зачеса се нервно по лицето и каза на Арънс, че сме дошли тъкмо навреме за обедната програма. Не ми беше за пръв път да идвам в топлес клуб. Затова и знаех, че търсиш ли дрога, отиваш при портиера. Вероятно това обясняваше и защо нашето приятелче изпадаше в паника, ако забележеше наблизо ченге.

Арънс ме заведе в основната зала, където огледалата по стените отразяваха десетките цветни светлини и златния таван. Осветлението беше мъждиво, но все пак достатъчно силно, та клиентите да виждат какво става. Бумтеше обичайната дискомузика с тътнещи басове, но щом влязохме, я намалиха. Въздухът се сивееше от цигарения дим, стелеше се сладникавата миризма на долнопробен парфюм. Ние с Лари Смъртоносния си запроправяхме път през навалицата — вътре беше истинско стълпотворение от мъже, почти нямаше празни маси. Обедните програми бяха най-нашумели. Ако някой терорист решеше да нападне топлес клубовете в Манхатън по обед, щеше да избие толкова много директори на компании, че да обезглави националната икономика за десет години напред.

Келнерките се разхождаха по бельо. Биячите — в „Ралото“ ги наричаха оберкелнери — бяха издокарани в смокинги. Насред помещението имаше малка сцена с пилон чак до тавана, който се виждаше отвсякъде. Първата вълна от „таланти“ — десетина танцьорки по късички туники, се изтъпаниха на въпросната сцена и невидимият дисководещ захвана да ги представя една по една. Мерил Стрийп ряпа да яде. Нашите девойчета имаха богата творческа биография — бяха се появявали по порносписания и филми, по музикални видеоклипове и в по-редки случаи — в ролички в нормални филми и реклами.

Междувременно представяното момиче смъкваше оскъдното си облекло, та плащащите клиенти да видят какво продава. След това се понасяше по сцената само по бикини тип „прашка“ и както го изискваше законът, с латексови лепенки върху зърната, та накрая да се вкопчи в пилона и да се загърчи около него така, сякаш това е майката на всички джойстикове. Някои от момичетата си бяха продупчили зърната и имаха татуировки. Колкото до гърдите, всички девойчета се бяха престрашили да си направят пластични операции. На сцената имаше силикон, предостатъчен за смазка на всички моторни превозни средства в Северна Америка.

Лари Смъртоносния поспря, за да оплакне око и да позяпа чернокожа танцьорка с къса изрусена коса, която току-що бе изпълнила номера си и сега се бе проснала възнак на сцената. Огромните й гърди сочеха право към тавана и нито помръдваха, нито увисваха, нито се тресяха. Човек би си помислил, че каквито са големи, все трябва да клюмнат нанякъде, докато притежателката им лежи по гръб. Нищо подобно — и с прът да ги побутнеш, пак ще си стърчат право нагоре.

Сръчках Арънс с пистолета. Хайде, по-чевръсто, какво си се зазяпал като невидял, прошепнах му. Нямах представа кой ме е видял да влизам в клуба и кой ме дебне от засада. Здравият разум ми подсказваше да не се омешвам много-много с тарапаната, прехласната по танцьорките.

Арънс ме преведе през залата и влезе в тесен коридор. В дъното имаше малка врата с табелка, на която със златни букви пишеше „Служебен вход“. Арънс почука и рече:

— Тук ли си, Джийн? Аз съм, Лари. Нося ти записите от къщата на Мар.

Елдър му отвърна да влиза.

Арънс отвори вратата, влязох след него и я затворих с ритник. Бяхме в канцеларийка с нисък таван, в каквито се побират бюро, една-две кантонерки, може би кошче за боклук и почти нищо друго. През ниския прозорец с решетки се виждаше задната част на околните сгради. Стените в канцеларията бяха облепени със снимки с автографи на разголени жени с имена от рода на Вечност, Бранди, Сирена и Тифани. Малко място бе заделено и за фотографиите с подписи на местни спортисти, редовни посетители на „Ралото“.

Елдър седеше в края на черното метално писалище, говореше по клетъчен телефон и пушеше кубинска пура, каквито в държавата ни са забранени за внос и струват цяло състояние. Беше облечен в шит по поръчка раиран сив костюм, който стоеше безупречно на излятото му тяло, и понеже днес беше без шапка, за пръв път видях, че си е пуснал опашле — няколко сплъстени кичура, прихванати на мазно кокче с размерите на яйце.

Като знаем какви са им косите на негрите, направо недоумявам защо изобщо си правят труда да си ги връзват на опашки. Но дето е думата, в природата цари равновесие. За да ги възмезди за калпавата коса, която им е дал, Дядо Боже е надарил негрите с ей такива пишки.

Елдър направо не повярва на очите си, че съм му се изтърсил на крака. Прекъсна разговора и си пое шумно въздух през устата. Сетне започна да ми примигва. Накрая, след като спря да мига и аз продължавах да си стоя в цялата си прелест пред него, си продължи разговора. Демек, вижте ме какво съм перде, не ми пука от нищо.

— Тук съм, тук съм — каза в телефона. — Слушай, не се занимавай с тая Джина Бранч. Любовница е на Бауза, и двамата не искат да си имат вземане-даване с репортерите. Особено пък когато става въпрос за убийството на ченге.

Разговаряше с Карлайл Тейлър.

Дори и да й беше ядосан, още по-ядосан беше на Лари Смъртоносния, задето ме е домъкнал тук. Изгледа го мръснишки, на което Арънс отвърна като сви рамене и поклати рамене, един вид какво можех да направя?

Междувременно Карлайл Тейлър явно имаше да казва на Елдър куп неща, понеже известно време той само слушаше. Накрая избухна. Рипна от бюрото и метна пурата през прозореца.

— Мар ли те е пратил да говориш с бившата ми жена? — подвикна адвокатът. — Откога играеш по свирката на тая ирландска свиня?

Извадих пистолета, вдигнах го, та Елдър да го види, и му изтръгнах телефона от пръстите. Махнах на него и на Арънс да застанат с гръб към вратата и казах в телефона:

— Карлайл, аз съм, Фиър.

— Фиър Мар ли?

— Същият.

— Какво търсиш у Джийн? — поинтересува се жената.

— Не сме у Джийн — отвърнах. — Намираме се в „Ралото“, топлес клуба, на който той е собственик заедно с Шафино и Бауза.

— Пък той каза, че ми се обаждал от къщи.

— Виж ти! В такъв случай в хола му танцуват десетина голи жени, а към сто и петдесет от най-добрите му приятели са се стекли да погледат. Но карай. Тук съм, за да кажа на Джийн да не ми подслушва къщата и телефоните. Доколкото схванах, още те притиска да не се занимаваш с Бауза.

— Я чакай! — възкликна репортерката. — Нима твърдиш, че Джийн ти подслушва телефоните?

— Да бе, точно това прави, лекето му с леке. Но ще го обсъдим някой друг път. Та я кажи за Бауза.

— Умът ми не го побира защо Джийн се е заинатил толкова. Между Робърт Шафино и Морис Робишо има връзка и тя е детектив Бауза, с когото Шафино навремето е работил в един екип. Джийн твърди, че било само съвпадение. Но имам чувството, че трябва да разбера още нещо, за да получа цялостна представа. Между другото, сутринта звъннах на летището. И знаеш ли? Оттам ми казаха, че строителна фирма „СССХ“ е възобновила ремонта. Затрупвали малкото скривалище на Морис.

— Къде си сега? — поинтересувах се аз.

— В редакцията. На ъгъла на Четирийсет и първа улица и Второ авеню.

Помолих я точно след половин час да слезе долу и затворих. После рекох на Елдър:

— Кажи на Шафино да не ми влиза в къщата.

— Ти му кажи — тросна се адвокатът. — Той ще се радва да го чуе от теб.

Приседнах на крайчеца на писалището, оставих глока върху бедрото си и набрах телефона вкъщи.

— Ех, Джийн, Джийн! — рекох. — Какво, мислиш, ще стане, ако в полицейския участък получат анонимно обаждане, че в един от топлес клубовете някакъв ненормалник търчи както го е майка родила, развява си оная работа и плаши до смърт танцьорките?

Елдър и Арънс се спогледаха, после пак се извърнаха към мен.

Когато Дайън вдигна слушалката му казах — готово, почвай. Не споменах името му, не му обясних и какво да прави. Бяхме се уточнили още преди да изляза от къщи. Баща ми трябваше да звънне в участъка, където се намираше „Ралото“, и да съобщи за голия мъж, а после да се обади и на Карлайл, за да се увери, че журналистите са в течение. Смятах да затворя клуба. За ден, за седмица, за месец. Все тая за колко. Но така щях да натрия носа на Шафино и да му покажа, че не е чак толкова недосегаем и мога да му подлея вода.

Тъкмо да затворя, и Дайън ме попита дали съм чул за Дамарис Бауза. Били съобщили по обедните новини по телевизията.

— Снощи са я блъснали с кола на Гранд Конкорс — поясни баща ми. — Някакъв ненормалник връхлетял на нея и на детето. Тя успяла да изтласка сина си и поела удара. Автомобилът й отнесъл крака. Момчето е добре. Но майката е в болница. Още не могат да кажат дали ще прескочи трапа.

Помислих си — телефонните разговори! Подслушали са ги.

Бях обещал да пазя Гавилан и майка му, а не го бях направил. Както бе тръгнало, угризенията щяха да изместят всичко останало в моя живот. Натъжих се, бях бесен. Идеше ми да ударя някого.

Казах на Дайън да звънне където трябва и затворих.

После рекох на Елдър и Арънс:

— Един от двамата ще излезе оттук гол-голеничък, все ми е тая кой. Но в името на почтеността нека изберем късметлията, както си му е редът. — Запях, сочейки като с показалка с глока ту Арънс, ту адвоката: — Онче, бонче, счупено пиронче, риба, щука, махай се оттука! — После млъкнах. — Видяхте ли? Дори една ирландска свиня може да бъде справедлива, стига да се понапъне. Какво да се прави, Юджин, на теб се падна да се събличаш.

Онзи не се и помръдна.

— Сигурно си забелязал, Джийн — допълних аз, — че Лари накуцва. И то защото не направи нещо, за което го помолих. Не, няма да те убивам. Но ще те нараня. Ти реши дали съм в състояние да го сторя. За последен път ти казвам. Махай дрехите.

Този път адвокатът се подчини, като дишаше тежко и ядосано и изобщо не ме поглеждаше. Накрая изсъска:

— До залез-слънце ще ми платиш. Заклевам се в майка си, наистина ще ми платиш.

— В една болница в Бронкс лежи жена, която може и да не доживее залеза на слънцето. И то само защото Шафино ми е набутал подслушватели в къщата. Чувствам се виновен. Сигурно ще ми поолекне, ако взема да ти счупя капачката на коляното. На твое място щях да побързам да се изнижа през вратата, докато не ми е хрумнало наистина да го направя. И още нещо. — Допрях пистолета до тила си. — Махни го това кокче отзад, Джийн. Демоде е от пет години.

Наредих на Арънс да го придружи.

След като се изнизаха, открехнах вратата и видях суматохата, изумените погледи на танцьорките и посетителите, чух смеха, забелязах и смущението на биячите — бяха се видели клетите в чудо, Елдър все пак им беше шеф. Затова пък униформените ченгета, нахълтали откъм бара, знаеха какво да правят. Провряха се през навалицата и щракнаха на Елдър белезниците.

Излязох от клуба и се запътих към центъра на града, за да се срещна с Карлайл Тейлър.