Марк Олдън
Американска полиция (33)

33.
Неканени гости

Четиринайсетгодишна, Карлайл отишла на гости с преспиване у една своя приятелка във Вашингтон — Ванеса Картър, чернокожо момиче на нейните години, което й било най-добрата приятелка. По едно време през квартала започнал да снове полицейски автомобил с пияни до козирката ченгета, които уж били дошли да избиват бездомните псета — негърските псета, и не щеш ли, прозорецът в стаята бил натрошен от куршуми — Карлайл се разпищяла, а Ванеса се свлякла на пода с нощница, на която отпред се аленеело петно кръв. Момичето издъхнало с отворени очи, без да вижда как кръвта му е оплискала голите нозе на Карлайл.

Ченгетата така и не си получили заслуженото. Белият съдия постановил, че Ванеса е убита от неизвестен извършител или извършители. Случаят бил пратен към дело и всички забравили за него. Всички без Карлайл, която посветила живота си на това да накара ченгетата да помнят до гроб малката Ванеса. Започнала да сътрудничи на вестници във Вашингтон, Вирджиния и Мериленд, една година работила и в телевизията, но нещо не й харесало, и така в името на Ванеса се превърнала в най-големия кошмар на ченгетата.

— И аз на твое място щях да стори същото — уверих я. — Но понеже се запретнахме да си изясняваме отношенията, ми се ще да кажа едно-друго за търканията между мен и Юджин Елдър.

Карлайл застана нащрек.

— Него пък защо го намесваш?

— Не е тайна, че излизаш с него — вметнах аз. — Сигурно ще му кажеш за летището. А той ще почне да ти втълпява, че съм възможно най-изпадналият тип по белия свят. Смяташ, че съм натопил Елдър, за да го изритам от прокуратурата. Не е точно така.

— Всъщност тъкмо Джийн ще дойде да ме прибере — уточни младата жена.

— Щом се появи, не се изненадвай, ако между нас избликне взаимна омраза.

Тя присви очи.

— Няма.

— Изслушай ме — помолих я аз. — Не съм натопил Елдър. Той наистина бе извършил престъплението, но не си излежа полагащия му се срок. Открадна от окръжната прокуратура пари и дрога, ала не е бил и ден зад решетките. Извъртя нещата така, че се изкара невинен. А ти се хвана.

— Джийн ми е казвал, че си го натопил. А сега искаш от мен да повярвам в обратното.

— Смятала си, че Елдър е пострадал, без да е виновен. Била си влюбена в него, а аз кой съм — някаква бяла измет, която само се чуди как да му подлее вода. А каза ли ти защо съм го натопил?

Карлайл вдигна и двете си вежди.

— Сигурен ли си, че искаш и занапред да поддържаме това равнище на искреност? Ако приемаш, аз нямам нищо против.

— Хайде, отговори де! — подканих я аз.

— Джийн твърдеше, че членуваш в ку-клукс-клан и си един от ония идиоти, дето ходят забулени с бели чаршафи. Разправяше, че чернокожите трябва да обявят за национален празник деня, когато ти отнемат полицейската значка.

— Не си му особено симпатичен — намеси се и Дайън.

Отвърнах, че определено е така.

— В следващия си материал, който му посветиш, напиши и че ходи да избива совите в гората — препоръча баща ми.

— Не му обръщай внимание — казах аз на Карлайл. — Седне ли да гледа тия телевизионни игри, нещо го прихваща. Вероятно си била на едно мнение с Елдър, когато той ми се е нахвърлил и ме е обявил за морално пропаднал тип.

Младата жена кимна.

— Да ти призная, да. Но това беше преди време. Сега вече и аз не знам какво да си мисля за теб.

— И какъв е краят на историята? — поинтересувах се аз.

— Знаеш го. Ти изпревари Джийн, успя да го натопиш, преди той да е натопил теб. Вместо ти да изхвърчиш от полицията, изстина мястото на Джийн.

— Щом е такава вода ненапита — вметнах аз, — защо не е съдил мен или кметството? И защо не е дал пресконференция, на която да обясни, че е невинен? Какъв по-сгоден момент да оповестиш на всеослушание, че си невинна жертва и искаш да си получиш възмездието?

Младата жена се извърна с лице към мен. Имаше нещо трогателно в откровеността й, особено когато Карлайл не вдигаше стойки. Наистина държеше на Елдър — какъв срам! Този негодник не я заслужаваше.

— Джийн не те съди по същата причина, заради която настоя да не пиша как е подал оставка — каза Карлайл. — Не искаше около името му да се вдига излишна шумотевица. Смяташе мирно и кротко да стане адвокат. Каза ми, че богатите клиенти се пазели от скандалджиите, както дяволът — от тамян. Сподели колко се гордеел, че е чернокож, затова и напуснал работата, която обичал, без да хленчи. Показал на всички, че ще преглътне номерата, които му въртят белите, и пак няма да се прекърши. Извинявай, не исках да те обиждам, но ти наговорих всичко това, защото ме попита.

— Не се притеснявай. Както личи, този твой приятел Джийн е специалист по всичко, само дето не си прави сам и спагетите. Знаеш ли, че заедно с Шафино и Бауза е собственик на клуб с топлес танцьорки, казва се „Ралото“?

Младата жена беше стъписана.

— Грешиш. Той е само адвокат на клуба. Лично ми го е казвал. Клубът е на някаква японска фирма.

— Провери разрешителните за продажба на спиртни напитки — посъветвах я аз. — Надали са издадени на негово име, но ако се поразровиш, рано или късно ще стигнеш и до Елдър. Поговори и с хората, които доставят алкохола, храната, покривките, които зареждат автоматите за цигари. А също с момичетата, които работят там. Елдър, Шафино и Бауза притежават още един такъв клуб — и той се казва „Ралото“, но е във Вашингтон.

— Джийн наистина отскача често до Вашингтон. Това го знам. Ала не ми е споменавал нищо за нощен клуб там. Но какво общо имат клубовете с това, че ти му подложи динена кора и го изритаха като мръсно коте от прокуратурата?

Обясних й, че то показва колко малко познава Елдър.

— Забравяш нещо — рече Карлайл. — Джийн не отиде в затвора. И двамата знаем, че чернокожите, обвинени в едно или друго престъпление, накрая попадат зад решетките. Невинни или виновни — няма значение.

Възразих, че „невинен“ не е думата, която ми идва наум, сетя ли се за Елдър. По̀ му подхожда „хлъзгав“.

— Излъгал те е — рекох — и съм готов да се обзаложа, че не му е било за пръв път. Такъв си е нашият Херцог. Отърва решетките, понеже сключи страхотна сделка. Интересуват ли те подробностите?

— Светни ме де — подкани жената.

Обясних как Елдър е бил наясно, че окръжната прокуратура не може да си позволи да го изправи пред съд. В мига, в който го осъдеха, всички обвинения, които е предявявал, щяха да идат в коша, тоест, десет хиляди престъпници, които той е тикнал зад решетките щяха да поискат обжалване на присъдите. Това щеше да бъде истинско бедствие за щата и Елдър го е знаел. Ето защо е предложил сделка — да го оставят да подаде мирно и кротко оставка. Никакви затвори, никакви глоби и лишаване от адвокатски права. В замяна той ще си трае, а съдилищата няма да бъдат задръстени с дела по обжалване на случаите му, които да се точат следващите двайсет години. Щатът не е имал друг избор. Съгласил се е на сделката.

Карлайл Тейлър поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Не искаш да ми повярваш. Тогава прочети делото и сама си направи изводите. Обзалагам се, че Елдър те е убедил да му повярваш и да не се вторачваш много-много във фактите. Пак в духа на възцарилата се откровеност бих казал и че не си си свършила работата като репортерка. Онзи негодник се е направил на великомъченик, пострадал от расовите предразсъдъци, и ти си се хванала. Изобщо не си се занимавала със случая, нали?

Жената извърна поглед.

— А той беше разследван и от други детективи — допълних аз. — Имаше и други свидетели. Поговори с тях и после ми кажи кой лъже. А, да, има още един източник, който не е зле да провериш. Един човек, който би дал мило и драго, само и само да доживее Елдър да получи възможно най-тежката присъда. Бившата му жена. Същата, с която сте си поприказвали, след като случайно сте се срещнали по време на коледното пазаруване. Коя нанесе първия удар?

Карлайл прихна. Отдавна не бях чувал къщата да се оглася от женски смях и ми стана едно такова хубаво.

— Естър ми замахна първа — поясни Карлайл. — Насмалко да ме обезглави. Джийн ми беше казал, че ще се развежда. Но бе пропуснал да го съобщи на жена си.

— Изхвърчало му е от ума — подсмихнах се аз. — Може да се случи на всеки.

— Дай да сменим темата. Задължена съм ви на теб и на баща ти за всичко, което направихте тази вечер. Не мога да променя отношението си към ченгетата, но вече знам, че не ти си убил Линда Шафино. Казаха ми, че си я обичал и си направил всичко по силите си, за да й помогнеш в службата. Как му се викаше на това — да си равин на някого, нали?

— Силно е да се каже, че съм бил равин на Линда — възразих аз. — Но колкото до чувствата ми към нея, ще призная с чиста съвест, че тя беше добро ченге. Едно от най-добрите, с които някога съм работил.

— Ясно. С други думи си я обичал, но не ти се говори за това.

— Какво още ти е казала Лайза Уотс? — поинтересувах се аз.

Карлайл кимна, за да покаже, че е възхитена.

— Браво на теб, сети се. Лайза ми каза, че не си глупак. Може и да си праснат през устата, но не си глупак.

— Следващия път, когато говориш с нея, й предай много здраве. Я ми кажи. Чувала ли си за една престъпна банда — Студентите на разменни начала?

— Не. Кои са те и какво вършат?

Отвърнах, че вероятно ще я зарадвам със сензация, сигурно най-голямата в журналистическата й кариера. Но ако искаш да получаваш, трябва и да даваш. Казах на Карлайл, че като начало може да ми направи една услуга.

— Робишо и роднините му отказват да разговарят с бели — рекох.

— Не ги виня.

— При това положение бих те помолил да ми уредиш среща с тях. Сигурно и ти ще поискаш да присъстваш. Вероятно ще ти бъде интересно.

Карлайл се наведе към мен.

— Нима твърдиш, че Робишо е невинен?

— Нека засега кажем, че преди един-два дни изгарях от нетърпение да го тикнат зад решетките, но вече съм на друго мнение. Според мен вечерта, когато Линда беше убита, той е срещнал някого на летището. Точно както твърди. Този някой обаче не възнамерява да ни се разкрива. Всички следи водят към бандата на Студентите и кметството. Както вече ти казах, сензацията е голяма и вероятно ще проявиш интерес.

Карлайл наведе глава на една страна и се взря в лицето ми.

— Я ми разкажи за тези студенти.

— Бях сигурен, че ще ти стане любопитно. Точно както съм сигурен, че има неща, които не ми казваш. Вероятно ще доживеем и до деня, когато двамата ще седнем и ще си изплачем взаимно душите. А дотогава единственото, което искам от теб, е да повярваш, че наистина трябва да се видя на всяка цена с Робишо.

— Но и аз ще дойда.

— И дали може да си остане само между нас?

— В смисъл да не казвам на Джийн ли?

На вратата се позвъни.

— Говорим за вълка, а той бил в кошарата — намеси се Дайън.

Карлайл Тейлър тутакси застана нащрек и стрелна с очи входната врата, после, когато се позвъни за втори път, трепна като ужилена. Божичко, каква сапунена опера! Една негърка, притисната като между чук и наковалня между негъра, когото не може да забрави, и белия, който й е спасил живота и който за капак й обещава да й сервира на тепсия най-голямата сензация в журналистическата й кариера. А Карлайл си беше амбициозна и затова надали щеше да подмине с лека ръка думите ми.

Оставих я в хола да си освежава грима и се запътих към входната врата. Взех пистолета, който държах на полицата в дрешника в антрето, и го пъхнах отзад в колана си, под ризата. Дайън също бе чул разговора между Карлайл и Елдър и вероятно също щеше да се появи подготвен за срещата. Херцога идваше по заръка не на друг, а на Шафино, едва ли щеше да се яви сам.

Отворих и видях снажния, изваден като от кутийка Юджин Елдър, който стоеше в студения мрак — беше облечен в палто от норка, което му стигаше до глезените, беше и с бял копринен шал, бяла кожена шапка и обувки „Гучи“. От сто километра си личеше, че е преуспял. Дори парата, която излизаше от ноздрите му изглеждаше някак скъпа. Край тротоара се мъдреше сребрист ролс-ройс, който явно беше на Елдър, понеже не беше мой. Адвокатът ухаеше на „Пако Рабан“ и съдейки по нацупеното му изражение, омразата му към мен бе все така силна.

Беше дошъл с приятели, трима млади бабаити, двама бели и един чернокож — мутри с издути като на пуяк вратове, гръд като на Гаргантюа и бедра като краката на слон. Сигурно бяха биячи, разгонващи нежеланите гости от „Ралото“ и получили някой и друг долар отгоре да ми се изтърсят тук и да ми вземат страха. Предстоеше им да научат, че няма цена, която да покрие енергията, прахосана в напразни надежди и очаквания.

Стоях на вратата само по риза, панталон и пантофи на бос крак, мръзнех на студа и наблюдавах как Карлайл се хвърля в обятията на Елдър. Той я прегърна, но продължи да ме зяпа.

— При теб има нещо, което е мое — подвикна адвокатът. — Дай ми го.

— Как я караш, Джийн? — отвърнах аз. — Както гледам, нещата в клуба вървят добре. Добри мангизи падат оттам, нали?

— Не ме баламосвай, Мар. Карлайл вече ти е казала, че искам да ми дадеш онова, което си намерил на летището. Хайде, носи нещата и да си тръгваме, писна ми да стоя тук.

— Бива ли такова нещо, Джийн! Не сме се виждали от години, а ти ми идваш тук с трима мутанти и с лоши намерения. А уж се славиш като възпитан!

Елдър отмести лекичко Карлайл и я побутна към една от мутрите си — едър като канара бял момък със сопол върху мустачките. Сополанкото изтика жената зад себе си и ми се тросна:

— На кого викаш мутант бе, мухльо такъв!

Понечи да влезе в къщата.

Елдър вдигна ръка и го спря. Не че се уплаших, но си ми беше студено, чувствах се уморен и подразнен. Денят беше тежък, искаше ми се да полегна в тиха тъмна стая. Вместо това стоях на клинча и разговарях с някакви кретени, които не ми бяха никак симпатични.

Казах на Сополанкото:

— Убивал ли си някога човек?

— И какво, нима очакваш да напълня гащите? — сопна се той.

Изгледа ме така, сякаш ми казваше — бил от стара коза яре, бил виждал в този живот какво ли не. Но аз се съмнявах — къде ти, беше на половината на моите години.

Поклатих глава.

— Не, не очаквам това. Но ти май не ме разбра. — Обърнах се към Елдър: — Смята, че няма да му тегля куршума. А ти как мислиш, Джийн? Дали ще го очистя, ако се опита да ми влезе в къщата?

Показах си полицейската значка и обясних на Сополанкото и на приятелчетата му, че ние с баща ми сме ченгета и сме в пълното си право да ги застреляме, ако продължават да ни играят по нервите, а също, че а̀ са ми стъпили в къщата, а̀ са отишли в историята.

Разбрах от изражението върху лицето на Сополанкото, че Херцога е спестил част от истината. Мутрата изглеждаше озадачен. И уплашен. Погледна Елдър, същото сториха и другите бабаити. Рече му:

— Защо не ни каза, че са ченгета? Нали твърдеше, че били някакви мижитурки, които не искали да си върнат заема?

Без да сваля от мен очи, адвокатът му отвърна:

— Я успокой топката, Ричи. Какво, да не вземеш наистина да напълниш гащите?

— Няма, няма — кимна Сополанкото.

Вдигна ръце, погледна ме, подвикна:

— Всичко е наред!

После отстъпи заедно с приятелчетата си. Така ние двамата с Елдър останахме сами, а Карлайл, която трепереше като листо, продължи да ни наблюдава.

— Може ли да влезем и да поговорим на спокойствие? — предложи Елдър.

— Не, не може. Пък и нямаме какво да си казваме — спрях го аз.

Адвокатът погледна притъмнялото небе и издиша пара към звездите.

— Не мога да ти опиша колко възхитително е да стоя тук на студа и да гледам как някой се издънва по собствена воля. Последна възможност. Дай ми каквото си намерил в подземието. В противен случай…

— В противен случай какво?

Той направи крачка назад.

— Добре, щом искаш. Иззел си нещата, без да спазваш установения ред, така че не можеш да помогнеш по никакъв начин на Робишо. А ако си въобразяваш, че ще докажеш как вечерта, когато Робишо е убил Линда, Боби е бил на летището, помисли още веднъж, и то хубавичко. Мен ако питаш, стигна прекалено далеч. Оттук нататък няма да има прошка.

Тръгна към автомобила, като задърпа подире си и Карлайл. Тя обаче се възпротиви. Дръпна се, разтърка ръка там, където адвокатът я бе държал, и му се тросна, че можела да върви и сама. Той отвърна нещо, което не чух, а репортерката му изкрещя да си гледал работата. Започваше да ми става симпатична, макар и да не одобрявах мъжете, по които си пада.

След като ролс-ройсът отпраши, се върнах в хола — Дайън, който беше втъкнал деветмилиметровия пистолет в колана си, ми подаде нещо. Беше визитната картичка на Карлайл. Върху гърба тя бе написала домашния си телефон. Едно на нула за дебелогъзия представител на бялата раса.

Седнах на канапето, взех да въртя между пръстите си визитната картичка и се замислих над нещо, което бе казал Елдър. Чудо голямо, че ме заплашваше! Открай време си бяхме заклети врагове и това надали щеше да се промени. Притесняваше ме ето какво: Елдър ми се беше нахвърлил, задето съм дръзнал да мисля, че Шафино е могъл да бъде на летището, когато Линда е била убита, нещо, което бях обсъдил с Дайън преди броени минути.