Марк Олдън
Американска полиция (36)

36.
До нови срещи

В десет и половина същата сутрин спрях форда на булевард Куинс. Прекосих го и се запътих към авеню Рузвелт: там, пред ирландския магазин за донегански порцелан и кавански кристал бе спрял сив пикап. Отстрани на камиона с червени букви пишеше: „Три корони“, поправка на телевизори. Зад волана нямаше никого.

Пикапът беше само на шест пресечки от дома ми, достатъчно близко, та ако нещо с подслушвателните устройства се обърка, хората на Шафино да притичат и да оправят нещата. А че нещо се беше объркало, съмнение нямаше — така индийците бяха засекли „техниците“, дошли на адреса ни.

Предположих, че равинът е звъннал на Фред Естевес, шефа на кварталния полицейски участък, за да го предупреди, че пикапът следи някого и да не закачат хората в него. Надали е дал някакви обяснения, а и Естевес едва ли е питал — и бездруго бе затънал до гуша в работа покрай убийството на Линда и другите престъпления.

След като излязох от къщи, се метнах на колата и тръгнах да търся пикап за поправка на телевизори по домовете. На нашата и на следващата улица не открих нищо. Нямаше нищо подозрително и на Четирийсет и шеста улица, където слязох от форда, отскочих до кръчмата на Сали О’Брайън и звъннах набързо на Гавилан. Не вдигна никой. Оставих съобщение на телефонния секретар — предупредих момчето и майка му, че Бауза и Шафино знаят за разговора ни. Казах на Гавилан да се вдигнат с майка му и да се изнасят незабавно оттам. Реших да звънна по-късно на Макгиган — беше прословут с омразата си към телефонните разговори и щеше да мине цяла вечност, докато го открия, а сега не разполагах с цяла вечност.

Върнах се в автомобила и подкарах по Четирийсет и шеста улица. На авеню Рузвелт завих надясно и що да видя — ето го и пикапчето за поправка на телевизори. Не беше от квартала. Подминах го, без да забавям скоростта, обиколих карето, прекосих и авеню Рузвелт. Излязох на булевард Куинс и спрях пред корейско ателие за маникюр.

Запалих цигара и се вторачих в пикапа. Шафино сигурно бе наредил на хората си да подслушват къщата ми денонощно. В такъв случай все някой щеше да дойде да смени ония в пикапа. Ала след като минаха десет минути и никой не се доближи до камиона, реших сам да посетя господин Слухаров.

Слязох от колата, понесъл бейзболна бухалка. Но не прекосих улицата. Не биваше да бързам. Застанах при тротоара, вперил очи в отсрещната страна на булевард Куинс, и тутакси съгледах слабичък негър, който се приближи до пикапа. Куцукаше клетият. Беше с черни очила, бе облечен в същото кашмирено палто, както и вчера. В едната ръка носеше кафяв плик — вероятно с храна, а в другата няколко сгънати вестника. Беше не друг, а нашият приятел детектив Лари Арънс.

Хич и не си направих труда да се крия. Онзи кретен нямаше как да ме види, булевардът все пак си беше широк, движението бе доста натоварено. Пък и не очакваше да ме срещне — смяташе, че съм тръгнал към службата. Зачаках да почука на задната врата на пикапа. Вместо това обаче отключи вратата и остави на пода плика с храната. После се хвана с две ръце за дръжката отстрани, притегли се и се качи предпазливо, а после затвори след себе си вратата. Виж ти! Лари Смъртоносния беше сам.

Успях криво-ляво да прекося булевард Куинс пеш, което си е голям подвиг при тия дупки, велосипедисти, които профучават като хали, и таксиметрови шофьори пакистанци, за които червеният светофар сякаш е знак да надуят до дупка. Щом излязох на авеню Рузвелт, се приближих изотзад към пикапа, като държах бухалката зад крака си.

Гледах да не се мяркам пред прозорците. Почуках с пестник по задната врата.

— Хей, мой човек! — провикнах се с цяло гърло. — Ей, ти вътре. Ще те вдигнем с паяка. Тук спирането е забранено. Ако не искаш да се повозиш, излизай оттам. — Вдигнах бухалката и я стоварих върху калника. — Вдигам те. Знаеш ли какво означава това? Означава, че ще местим пикапа. Такъв е правилникът.

Пак ударих калника — този път замахнах с все сила.

Чух, че Арънс се размърдва вътре и вика нещо. Не разбрах какво. Явно бе на път да ми каже „добър ден“. Дръпнах се от вратата. След миг тя се отвори и Арънс се наведе отвътре. С едната ръка държеше огромен сандвич, а с другата се бе вкопчил в ръчката. Бе втъкнал в шития си по поръчка си блейзър бяла салфетка. Лари Смъртоносния щеше да се пръсне от яд. Бе готов да ръмжи и да хапе. Но щом ме видя, застина като попарен. Вместо да се съпротивлява, ме зяпна с отворена уста, от която потече несдъвкана храна.

— Знаеш ли какво, Лари? — подхванах аз. — Току-що научих, че телефоните ми се подслушват, и съм в голям стрес. Имаш представа какво е стрес, нали? Това е объркването, породено, когато здравият разум надделява над първичното желание да удушиш с двете си ръце някое леке, което си го е изпросило.

Посочих с бухалката лявото му коляно и го попитах има ли нещо против да се дръпне, та да се кача в пикапа. Той трепна. Но се размърда. От огромния сандвич капеше кетчуп, който се стичаше по салфетката — да си речеш, че току-що са простреляли Лари Смъртоносния в гърдите.

Качих се и затворих вратата. Ей на това му се викаше кочина! Всичко: електрониката, оборудването, вестници, бланки, празни кутийки от закуски, препълнени с фасове пепелници, беше струпано върху дългата метална маса. Насред тая бъркотия се мъдреше малък черно-бял телевизор, по който предаваха публицистично предаване с водеща една актриса втора младост с изрусена сплъстена коса и несполучлива пластична операция на лицето. Деветмилиметровият пистолет на Арънс бе оставен направо с кобура до телевизора, пак там бяха и огромните слушалки, с които ме подслушваха. Под масата бе включена електрическа печка, нажежена до яркооранжево.

Можех да пъхна глока под носа на Арънс, но защо да се престаравам! Вече му бях наранил коляното, той нямаше къде да мърда. Държах и бухалката. Освен всичко останало го бях изненадал. Лари Смъртоносния беше толкова шашнат, че единственото, което бе в състояние да прави, беше да ме гледа вторачено. Махнах му да седне на един от сгъваемите столове. Придърпах друг и се настаних до него, като положих бухалката върху скута си. Да я вижда.

— Напълнил си ми къщата с подслушвателни устройства — подвикнах му аз. — Бива ли такова нещо!

Седяхме с лице един към друг, аз продължавах да стискам бухалката. Арънс остави сандвича, махна салфетката и се втренчи в бяло-кафявите си обуща. Стараеше се да гледа всичко друго, но не и бухалката.

— Правя каквото ми наредят — отвърна той. — Друг командва парада.

— И аз знам кой — подметнах аз. — Но няма как да си изкарам яда на Шафино. Затова обмислям дали ти да не опереш пешкира. Какво ще кажеш?

Допрях бухалката откъм дебелия край о лявото коляно на Арънс, което вече бях наранил. Той се опита да запази самообладание и да се направи на голям непукист. Но нещо не се получаваше — Арънс току примигваше и се мъчеше да издържи на погледа ми.

— Какво те интересува? — попита накрая. Разтърка раненото си коляно. — Ти ме подреди така — укори ме Лари. — Казах, че съм се наранил, докато съм играл баскетбол. В болнични съм, но не ме свърта вкъщи. Звъннаха ми и ме експедираха тук.

— Шафино — рекох аз.

— Няма значение кой. Знам само, че съм тук от шест сутринта и ще стоя, докато дойдат да ме сменят.

— И кога ще стане това?

— В дванайсет.

Погледнах си часовника. Единайсет и пет. Разполагах с предостатъчно време.

— Та за Джули — подхванах пак. — Не ми каза цялата истина. Каза само, че носела парите на Студентите във Вашингтон. Но пропусна да ми кажеш какво ще донесе в Ню Йорк.

Арънс затвори очи.

— Защо ме правиш на луд, Лари? — продължих да го притискам аз. — Спести си главоболието. Джули ще донесе нещо от окръг Колумбия. Хайде, недей да увърташ! Изплюй камъчето! Какво?

— Пари — отвърна той.

— Моля? — потупах с длан по бухалката.

— Джули пренася пари и в двете посоки — поясни Арънс. — Плаща на нашите хора там. Но това са си мижави сумички в сравнение с мангизите, с които се връща.

— Колко са тия мангизи?

— При последното й пътуване ли? Осемстотин бона.

— Осемстотин хиляди долара ли? И кой е толкова щедър с малката пикла?

— Хората във Вашингтон, които обслужваме — каза Лари.

— Я да си изясним нещата. Петдесет бона на удар не са малко пари. Как така успявате да изкрънкате още?

— Какво те прихваща бе, човек? — ахна Арънс. — Още ли не си проумял каква е работата?

Впихме очи един в друг. Накрая той се извърна погнусен. Оставих бухалката върху масата, облегнах се на стола и се отдадох на мислите си.

— Ах, негодникът му с негодник! Тоя Шафино изнудва клиентите си! — отсъдих накрая.

Арънс сви рамене.

— Бизнесът си е бизнес, какво да се прави!

— Вие убивате, те си плащат — допълних аз. — После ги карате да се изръсят още веднъж. И те са притиснати до стената. Или си плащат като попове, или отиват в съда по обвинение за съучастничество в убийство.

— Това да им беше грижата!

— За какво намекваш, че ги е страх да не очистите и тях ли?

Арънс махна една трошица от блейзъра си.

— Нямаме проблем да си събираме парите, ако ме питаш за това.

— Значи затуй Шафино не иска да се навъртам около Джули. Пак това обяснява и проблема с Харви. Притеснява се човекът с тая камара мангизи.

Арънс се свъси.

— Харви ли? Не познавам никакъв Харви.

— Не думай! А ми се виждаш схватлив. Затова пък твоето приятелче Джонатан Мънро го познава. Угрижен е заради него. Иска Шафино да го строи в две редици.

Очите на Лари помръкнаха.

— Не познавам никакъв Харви, казах ти вече.

Вдигнах бухалката от масата. Бавничко.

— Бях у Бауза, когато Мънро се обади — поясних. — Остави съобщение на телефонния секретар. Бях отишъл да видя Гавилан. Нали го познаваш Гавилан? От доста време ми подслушваш телефоните.

Арънс вдигна ръце, сякаш се бранеше.

— Добре де, стига си ми опявал. Познавам го Харви. Вечно се тръшка за нещо. Дай им на тия евреи да се оплакват.

— Да се върнем на Джули. Връща се тя от окръг Колумбия с цял чувал пари и ги носи на Харви — да ги пази. И какво му пречи да задигне мангизите?

— Здравият разум — подсмихна се Арънс.

— В смисъл Шафино ли?

Онзи вдигна рамене.

— Наричай го както искаш. Между другото, парите не са на Боби, а на един от кметството.

— На равина ли? — поинтересувах се аз.

Арънс си духна на свитите на чашка длани — да ги постопли, и отвърна:

— Не ме подпитвай. Боби се занимава с него.

— Бива ли да усукваш така, Лари! — затюхках се аз. — Няма да се учудя, ако премълчаваш и истината. Знаеш прекрасно кой е равинът. Знаем и двамата. Както знаем и че парите, които Харви държи в банката, са за избирателната кампания на кмета.

Арънс прехапа крайчето на устната си и пак си погледна двуцветните обувки.

Запалих цигара и се замислих за Харви и парите, откопчени с изнудване. Вероятно възлизаха на милиони. Които Боби Шашмата смяташе да задигне до последния цент.

— Колко на брой са Студентите от бандата? — попитах аз Арънс.

— Предостатъчно — отвърна той.

Почуках с бухалката по раненото му коляно. Лекичко. Но той имаше лоши спомени, затова трепна и се дръпна, още малко, и да падне от стола.

— Това не е отговор.

Лари стисна очи.

— Осем в Ню Йорк. Още седем в окръг Колумбия.

— Като го знам какво говедо е, Шафино сигурно сам си ги подбира.

Арънс разтърка коляно и кимна.

— Внимава много. Обикаля. Набира ги по полицейски семинари, по конференции за оръжие, по профсъюзни сбирки и погребения.

— Какво, набира хора по погребения ли?

— Ами да — ако искаш да опознаеш ченгетата, ходиш там, където те се събират.

— Логично — съгласих се аз. — Предполагам и че хванеш ли се веднъж на хорото, няма отърване. Нали?

Арънс не отговори. Не се и налагаше. И двамата бяхме наясно, че единственият начин да държиш ченгета като Студентите в подчинение е да им вземеш страха.

— Как си намирате клиенти? — поинтересувах се аз.

— По тази част е Херцога — отвърна другият. — Обясних ти вече, аз само изпълнявам заповеди.

— Херцога! — възкликнах аз. — Прочут адвокат с клиенти паралии. И с богати приятели от рода на Джонатан Мънро. А сега да поразсъждаваме на глас. Каква е вероятността Херцога и Мънро да познават богаташи, които искат да видят някого мъртъв? Голяма. Да не забравяме и че Херцога набира клиенти чрез клубовете си тук и в окръг Колумбия. Наемни убийци и изнудвачи. Все отрепки, които не бих описал като благоразумни хорица, които карат на пост и молитва.

— Умът ми не го побира — рече Арънс. — Мястото ти е при нас, какво си седнал да ровичкаш и да обвиняваш този и онзи? Така де. И да си поискаме още пари, знаеш ли какво казват хората? Казват, че сме си ги заслужили. Да вземем например някой баща, чиято дъщеря е била изнасилена и убита. И се появява някой, който му заявява, че съдът няма да си помръдне и пръста. Плащаш и ти решавам проблема — ясно и просто. Хем ще ти олекне, след като видиш как убиецът на щерка ти е мъртъв. Бащата е готов да ни позлати. И знаеш ли какво означава това? Означава, че не вършим нищо нередно.

Напомних му, че Студентите екзекутират хора без съд и присъда. Попитах дали това не го притеснява.

— Ти също го правиш — ухили се Арънс. — Пък както виждам, не си си изгубил съня само защото някой престъпник е гризнал дървото.

— Аз не убивам за пари. И премахвам само онези, които се опитват да премахнат мен.

— Хайде де! На друг ги разправяй тия. Но ще ти поверя една малка тайна. Белите не я знаят. Има чернокожи, има и чернилки, които ненавиждам не по-малко от теб. Само позорят расата, нали? Падна ми случай да променя това положение. И да си разчистя сметките с неграта, които преди две години нахълтаха в черквата и застреляха майка ми в главата, докато тя се молеше. Гръмнали я насред черквата, моля ти се, и за какво? За три долара — толкова имала жената у себе си. — Арънс се наведе напред и продължи още по-разпалено: — Ти какво си мислиш, че съм се хванал с Боби заради мангизите ли? Друг път. Готов съм да го върша и без пари. Събрали сме се момчета — и бели, и черни, които мислим еднакво. Правим каквото хората искат. Какво лошо има в това бе, човек! Нищо!

— Дрън-дрън, нямало нищо лошо — възразих аз. — Много ли е хубаво да убиеш ченге и после да стовариш вината върху един невинен?

Арънс се дръпна назад, сякаш го бях зашлевил през лицето.

— Сега пък за какво ми натякваш?

Гледах го, докато той не се извърна и не взе сандвича, от който по телевизора се разлетяха трохи.

— Не ме набърквай в тази история — отсече Арънс.

— И ти като Морис Робишо си чернокож — натъртих аз. — Тикнаха го в ареста за престъпление, което не е извършил. Напоследък често се случва на негрите. Това не те ли притеснява? Защото, колкото и да не ти се вярва, мен наистина ме притеснява.

— Откога си се загрижил толкова за чернокожите?

— Загрижил съм се не за чернокожите, а за невинните, пратени зад решетките. Притеснявам се, защото си е ужасна неправда и защото престъпниците продължават да си се разхождат на свобода. Робишо не е убивал Линда, и ти го знаеш.

Арънс избърса пръсти в салфетката.

— И куршума да ми теглиш, няма да говоря за това — отсече той.

Ако искаш да накараш някой бандит да си признае, мислиш като него, поставяш се на негово място. Приложих същата хватка и с Арънс.

— Верен си на Шафино — отбелязах. — Оценявам го по достойнство. Но бих искал да разбера защо.

— Ако не беше Боби, нямаше да живея в нова къща с двор и с гараж за две коли в Уестчестър. Тринайсетгодишната ми дъщеря нямаше да учи в частно училище. И кой плаща за всичко това — Боби! Освен това получавам възможност да раздавам справедливост.

— Шафино си преследва свои цели, и ти не си му първа грижа — вметнах аз. — Кой според теб ще изчезне вдън земя с всички мангизи, които Харви пази? С мангизите, които равинът си въобразява, че са негови?

Арънс се подсмихна многозначително — един вид, да не съм го мислел за толкова лековерен и че той също можел да бъде мръсник, ако се налага.

— Не бери грижа, аз моето съм си го получил — рече ми той. — Голям праз, че Боби искал да хързулне равина. А, между другото, никога не сме водили такъв разговор. И още нещо: излъгал си се в сметките, ако се надяваш да натопя Боби. Изключено, така да знаеш. Ако не беше той, и досега щях да гния в Харлем, да заобикалям кучите лайна и да чакам наркоманите да ми разбият всеки момент прозореца. Ако Боби е решил да свие парите от Харви, негова работа, нямам нищо против.

Предупредих го, че Шафино ще прати да го очистят. В най-добрия случай Арънс щеше да свърши в затвора и да върти минети до припадък, само и само да отърве кожата.

Лари ми отвърна, че не той, а аз трябвало да се притеснявам. Боби ми кроял шапка. Чудо голямо, че съм бил намерил подслушвателите. Тепърва ми предстояло да бера ядове. Докато съм мътел водата на Боби, съм щял да се плаша и от собствената си сянка.

Наредих му да седне зад волана, после допълних, че ще обсъдим по пътя душевното ми състояние.

Онзи направи кисела физиономия.

— Къде ще ходим?

— Да помътим водата на Боби — отвърнах.