Марк Олдън
Американска полиция (53)

53.
Ново двайсет

След Шафино — още един труп. Този път покойникът беше не друг, а всемогъщият Рей Футман.

Двайсет и четири часа след като Боби Шашмата се пресели в отвъдното, Футман скочи или падна от прозореца на мезонета си в Грамърси Парк.

Според съдебния лекар било самоубийство, което беше само добре дошло за кмета Тъкър — бях сигурен, че Футман е щял да натопи и него за аферата със Студентите. Но му се размина на косъм. Така ми падна случай да видя как Тъкър се прави на вода ненапита пред следователите и получава амнезия. Когато му казаха, че Футман е прибягвал до изнудвачество, за да финансира преизбирането му, господин Тъкър успя да се престори на смаян и озадачен. Неговите поддръжници — чернокожите и либерално настроените бели, се хванаха на въдицата. Аз обаче не пасях трева — дето е думата, някак не върви да търсиш по бардаците девственици.

Какво знаеше Тъкър и кога го беше научил? Уместен въпрос. Лошото само бе, че не му го зададоха нито от Нюйоркското управление на полицията, нито от ФБР, които се държаха с него, все едно е от стъкло. Така господин кметът не получи нито неприятни въпроси, нито призовки. Не беше опозорен и от изтекли в печата неблаговидни сведения. Можете да го впишете в графа: „Расова и политическа целесъобразност“. Господин кметът имаше дебели връзки в Белия дом и президентът разчиташе той да впрегне за преизбирането му всички чернокожи в Ню Йорк. Това, съчетано с липсата на димящо дуло, накара полицейското управление и феберейците да развеят белия байрак. Нашият обичан кмет можеше и занапред да си разиграва коня.

Футман ни напусна, без да остави предсмъртно писмо. Но какво толкова — мнозина самоубийци се отправят към отвъдното, без да се сбогуват с нас. Внезапната кончина на Футман хвърли в покруса роднини и приятели. Всички повтаряха като курдисани, че не е злоупотребявал човекът с наркотици, не е дължал пари, не се знае да е страдал от физическо или душевно заболяване. Колегите го описваха като работяга и оптимист, изключително предан на Тъкър. Когато бе издъхнал, в апартамента не бе имало никого — прислугата си била тръгнала, жена му и дъщерите били заминали, та момичетата да се запишат за есенния семестър в Харвардския университет. Единствени свидетелки на пътуването му към небитието били трите персийски котки.

Беше си редно обществеността да скърби. Колко му е! Тъкър се разпореди знамето на града да бъде спуснато, после в обръщение към средствата за масово осведомяване описа Футман като приятел и слуга на обществото, каквито рядко ще срещнеш. Никой и не спомена, че заместник-кметът е бил свързан с бандата на Студентите на разменни начала. Тъкър отиде на крака да изкаже съболезнованията си на покрусената вдовица. В деня на погребението цъфна на гробищата, увесил нос, просълзен, с еврейска шапчица върху ръбестата глава. И това, след като бе научил, че дъщеря му е въртяла любов с Футман, и се бе зарекъл да го убие с двете си ръце.

Със смъртта на Футман топлото му местенце се оваканти. Всъщност овакантиха се две места. Градът се нуждаеше от нов заместник-кмет, а също и от нов началник на полицията. Веднага след като Футман се хвърли към небитието, Карл Дауд си подаде оставката като шеф на Нюйоркското полицейско управление. На неговото място се вреди не друг, а Кон Макгиган. Никой не се учуди, че са подшушнали на Дауд да си обира крушите — така де, Студентите се бяха вихрили под носа му, с неговата благословия.

Това хубаво, но на последните избори Тъкър бе обещал нещо. „Докато съм кмет на Ню Йорк, градът ще има чернокож началник на полицията.“ Подобно на обещанията на всички политици по белия свят, и това бе написано върху бързотечна вода. В полицейското управление работеха неколцина подготвени чернокожи кандидати за поста: един от заместник-шефовете и двама-трима опитни инспектори. Лично аз бих назначил на него шефа на детективите, чернокож офицер с цяла купчина ордени и награди и с огромен опит в борбата с уличната престъпност — той се покриваше напълно с представата ми за добро ченге. От къде на къде ще назначават Макгиган?

Първото, което ми хрумна, бе: така му се отблагодаряват. Дупчената глава очиства Футман и заличава всяка връзка между Тъкър и бандата на Студентите. В замяна получава онова, което иска най-силно в този живот.

Реших, че пет пари не давам какви далавери въртят Тъкър и Макгиган. Опреше ли се до службогонството, тия двамата бяха достигнали точка, където вече не важаха никакви правила. И да исках, не можех да се преборя с тях и да ги изоблича, а аз и не исках. Смъртта на Футман, независимо дали той беше убит, или се беше самоубил, не беше кой знае каква загуба. Той си бе въобразил, че може да върти далаверите заедно с Боби Шашмата и името му да си остане неопетнено. Ядец! Беше си направил сметката без кръчмаря. И сега беше мъртъв. А колкото до мен, беше ми време да се върна към живота.

Всички обвинения срещу Морис Робишо бяха снети. Поборниците на расовото равноправие само това и чакаха — задръстиха баптистките черкви и отвориха работа на журналистите, като се запретнаха да клеймят правосъдието на белите. Поне този път не можех да ги виня.

Морис беше в пълното си право да търси възмездие. И да бъде обезщетен от щедро по-щедро за всичко, което му се беше струпало на главата. Затова и ония ментърджии, адвокатите, връхлетяха връз него и майка му като рояци скакалци, изпъплили изпод скалите и от местата, където се спотайват, когато не прецакват човечеството. Надпреварваха се да обещават на клетия Морис несметни богатства от дела за обезщетение и права върху екранизации и книги. Единственото, което трябваше да направи, бе да си избере най-изпечения лъжец и да го остави да се вихри.

Майка му ми прати трогателно благодарствено писмо, написано на ръка върху лист хартия с цвета на костюмчетата на Джаки Кенеди. Към писмото бе приложен и екземпляр с посвещение на една от книгите й, посветена на историята на чернокожите в Съединените щати. Не ми се занимаваше да я чета, та я дадох на Дайън. Но и на него не му се занимаваше. Хвърли я на задната седалка на „Хенри Джи“, където книгата събира седмици наред прахта, и накрая я даде на индийците — семейство Мукерджи, да се ограмотяват. Във всяко разследване на престъпление, където са замесени повече от един престъпник, който пръв натопи другите, печели най-много. Хесус, нали си беше селски хитрец и вечно си правеше тънките сметки, го знаеше прекрасно и затова пръв почука на вратата на прокурора. Призна си седем убийства, помоли за снизхождение при определяне на присъдата и предложи да си каже и майчиното мляко, да издрънка всичко от игла до конец за всички, като се почне от ченгетата в Ню Йорк и окръг Колумбия и се стигне до Харви Рафълсън и малката ми приятелка Джули Вулнавия. Прокурорът — къде ще ходи — приел предложението. В замяна Хесус бе осъден на пет години във федерален затвор, след което щяха да го включат в програмата за закрила на свидетелите.

Междувременно хората на Макгиган не стояха със скръстени ръце. Проглушиха ушите на всички, че не Джак Хейдън или аз, а тъкмо Макгиган — този всеотдаен храбър борец срещу престъпността, какъвто не се бил пръквал досега по белия свят, се бил запретнал да разследва бандата на Студентите. Ние с Хейдън си замълчахме и не опровергахме този съшит с бели конци сценарий. Имахме си причини. На Хейдън му обещаха най-късно до края на годината да си получи бленуваните капитански нашивки. Аз също не гъкнах, понеже Макгиган ми заяви без заобикалки, че общо взето нямам друг избор. Имал някои въпроси как точно е застрелян Шафино, които щели да ми създадат големи главоболия, ако новият ни шеф на полицията поискал да ги зададе.

И какви бяха тия въпроси? Като начало защо не съм съобщил в управлението, че ще ходя на летище „Ла Гуардия“. Защо не съм поискал подкрепление. Защо съм пропуснал да предупредя охраната на мотела, че се намирам в него. И как така е станало, че съм застрелял Шафино, при положение, че той е извадил оръжието си, преди да му тегля двата куршума.

Макгиган си имаше и неприятната страна: падаше си калтак, хич не подбираше средствата, беше и злопаметен и отмъстителен. Не си правех илюзии, ето защо внимавах много, когато той ми подметна, че стига да съм се държал добре, не било задължително да отговарям на въпросите му. Допълни, че нямал намерение да чопли стари рани и да се занимава с писмото на Линда и с липсващите двайсет и пет бона на Кабрера Хлапето. Сетне се поинтересува дали пък аз нямам въпроси около самоубийството на Футман и дали няма да тръгна да ровичкам, както съм направил с убийството на Линда. Отвърнах, че положението такова, каквото е, ме удовлетворява. Макгиган рече, че се радвал много да го чуе, и ме покани на официалното си встъпване в длъжност след няколко дни. Казах, че ще се постарая да отида.

Колкото до обществеността, на нея й пробутаха старата песен на нов глас — за двама-трима покварени ченгета, докарващи си някой и друг долар допълнително като наемни убийци, демек, изтърканата версия за стадото и шугавите овце, до която полицейското управление прибягваше всеки път, когато някой колега сгафеше нещо. Тъй като не друг, а едно ченге — сиреч аз — бе изобличило бандата на Студентите, феберейците оставиха Макгиган да си представя нещата както му отърва. В замяна всички подсъдими бяха изправени пред федералния съд. На Харви Рафълсън, Алдо, Рижия, Лари Арънс и другите от бандата на Шафино щеше да им се стъжни във федералните затвори и тъй като там няма предсрочно освобождаване, тъгата наистина щеше да е голяма.

Алдо все пак отърва процеса, като долепи дулото до брадичката и си отнесе почти цялата глава. Вероятно се беше сетил за братовчед си, дето си излежаваше присъдата в Атланта, и след като бе мислил за него достатъчно дълго, бе решил, че няма да го понесе и той да гние по занданите. Колкото до гражданите, наемали Студентите, за тях нямаше арести, обвинения, присъди. Ф. Скот Фицджералд го е казал най-добре. „Богатите са много различни от теб и мен.“

Джули Вулнавия, прословутата поклонница на Винсънт Прайс, бе обвинена наред с другото за съучастничество в убийство и пране на пари. Но нямаше да е никак лесно да я тикнат в затвора. Джонатан Мънро й прати от Тексас един от най-нашумелите адвокати до наказателни дела, който да я защитава — от двайсет години не беше губил и едно-едничко дело и не си правеше труда да става от леглото, ако не му предложеха шестцифрен хонорар. При такъв талант Джули можеше да разчита на страхотна защита, какъвто беше и замисълът на Мънро. И какво щеше да получи той срещу парите си? Залог, че прокурорите ще има доста да се попотят, докато го свържат чрез Джули с Шафино и Футман.

Следващият ход на Мънро бе да назначи Лайза Уотс за шеф на охраната в неговата корпорация — заплатата й възлизаше на ни повече, ни по-малко от триста хиляди долара годишно. Мен ако питате, това бе поредната далавера. Тъй като Макгиган чукаше Лайза, новият й пост го задължаваше да козирува и да изпълнява каквото му кажат — тоест, да има грижата на бял свят да не излизат доказателства, свързващи Мънро с бандата на Студентите.

Дупчената глава оповести, че предстояли поетапни съкращения в щата — първи щели да изхвърчат някои от цивилните на работа в Нюйоркското управление на полицията. Съкращенията се налагали заради недостиг на средства. Двайсет души щели да бъдат освободени незабавно, още двайсет — след месец. Профсъюзът си затрая, понеже Макгиган изложи пределно ясно как стоят нещата — който не си иде мирно и кротко, има друг избор, по-точно, да бъде обвинен в съучастничество в серийни убийства.

Отидох на свиждане на Дамарис Бауза в болницата и занесох на Гавилан две-три компютърни игри. Обещах му да го заведа и на плейофите на „Никс“, макар че билетите бяха разграбени до последния. Познавах едно бивше ченге — сега работеше охрана в „Медисън Скуеър Гардън“, и ако имаше интересен мач, ме пускаше човекът да гледам от тунела, водещ към съблекалните на играчите. Гавилан бе голям запалянко на „Никс“. Беше на седмото небе от щастие. Колкото до „Ралото“, заведението беше закрито, а разрешителното за продажба на спиртни напитки — отнето.

Юджин Елдър реши, че най-добрият начин да спаси кожата е да си плюе на петите. Избяга от страната и ако се вярва на хората, бил в Европа — обикалял Стария континент с фалшив паспорт и с една от танцьорките в „Ралото“.

— Обади ми се вечерта, преди да замине — каза ми Карлайл, докато вечеряхме заедно малко след като застрелях Шафино.

Бяхме в италианско ресторантче срещу редакцията на нейния вестник. Съдържателят си бе турил снимката й на стената. Казах й, че се гордея с нея, и тя грейна.

— Джийн плака като малко дете — добави Карлайл. — Настояваше да съм заминела с него. Май беше забравил, че вече си е намерил компания за из път.

— Напоследък се скъса от рев горкият. А ти какво му каза?

— Казах му „довиждане“. И че не ми е приятно да разговаряме. Че го помня силен, а не такава кека. При всички положения не си се представям като бегълка, особено пък в страни, където не са и чували за тоалетната хартия. Какво ли ще стане с него?

— Ще се пропие и ще се налива, докато заспи — отвърнах. — После пък ще се налива, за да преживее деня. Ще му е мъчно за Щатите и пак ще се налива, за да притъпи носталгията. Ще му се наложи да си плаща за охрана, което няма да му излезе никак евтино. После някоя прекрасна сутрин ще се събуди и ще види, че мацето си е вдигнало чукалата и го е зарязало. Тогава вече сигурно ще му дойде до гуша да бяга и да се крие и ще се остави да го заловят. Ако беше останал тук, все щеше да се споразумее с властите. Не познавам човек, който да умее по-добре от него да излиза сух от водата.

— Да ти призная, обичах го — допълни Карлайл. — Но не сега, а първия път. Сега според мен бях влюбена в нещо друго. В спомена. Не знам кое е по-гадното — да съм с Джийн и да виждам как се разпада пред очите ми, или да съм далеч от него и да си представям как това става.

Помислих си — той е лайно. Изчегъртай го от обувката си и си живей живота нататък. Но кой бях аз, че да давам акъл? Щеше да мине доста време, докато забравя Линда. Нямаше да ми е никак лесно да остарявам без нея. Дали щях да притъпя болката с море от алкохол? Скоро щях да разбера.

Карлайл се усмихна.

— Няма да е лесно, но е крайно време да си го избия тоя Джийн от главата. Мама все ми повтаря: никога не допускай едно и също псе да те ухапе два пъти.

Казах, че майка й е права.

Карлайл си погледна дългите нокти с безупречен маникюр.

— Понеже стана дума кой прав, кой крив, някои подмятат, че не си бил прав да му теглиш куршума на Шафино. И си го бил направил, без да ти мигне окото.

— Не думай!

— Казва го детектив Бауза. Кълне се, че изобщо не ти бил споменавал, че Шафино ще ходи на летището.

— На кого вярваш, на мен или на един наемен убиец?

Карлайл се подсмихна.

— Подозирам, че си по-умен от средния наемен убиец. Всъщност не, сигурна съм. Но дай да сменим темата. Какво ще кажеш за самоубийството на Рей Футман? Не беше от хората, които ще посегнат на живота си. Познавах го. И то добре. Беше същият като теб. Прекалено умен, за да върши такива тъпотии. Как мислиш? Самоубил ли се е, или не?

— Само бръснарят му знае със сигурност.

— Я не ми се прави на интересен.

— Нека предположим само, че Макгиган си е навил на пръста да става шеф на полицията. А това ще рече, че няма да тръгне да разследва смъртта на Футман. Не иска да го прави. Кметът също.

— Защо оставам с чувството, че, както се изразявате вие, полицаите, затаяваш нещичко от истината? Между другото, Тъкър се зарече най-тържествено, че докато той е кмет, шефът на полицията ще бъде чернокож. А сега ни в клин, ни в ръкав назначава бял на тази длъжност. Какво ще кажеш?

— Ще кажа само, че това си е свръхестествено явление — отбелязах аз и налях още вино. — Точно както ти се правиш, че вярваш на дрънканиците на Макгиган за бандата на Студентите, макар че знаеш истината. А тя е, че и на Тъкър не му е чист косъмът.

— Но аз си оставам либералка — отсече журналистката. — Продължавам да смятам, че градът има нужда от чернокож кмет и че Тъкър е отговорът.

Помислих си: „Щом Тъкър е отговорът, значи въпросът е много тъп“.

— Не искам да му провалям изборите — допълни Карлайл. — А със сигурност ще му ги проваля, ако тръгна да подпитвам. И това, дето го знам, ми е предостатъчно. — Известно време мълча, сетне рече: — Може би си прав. Може би някой прекрасен ден ще се събудя и ще реша, че цената на властта, с която разполагат чернокожите, е прекалено солена. А дотогава…

Отпи от виното, после извади от дамската си чанта малък плик и ми го подаде.

Рекох — това пък какво е?

Карлайл ми се усмихна и зачака.

Отворих плика. Беше ми дала два билета за концерта на Джери Лий Луис.

— На първия ред — оповести Карлайл. — Ако искаш, ще ти уредя и да се запознаеш с него.

За втори път тази вечер направо ме шашваше. Дали съм искал да се запозная с Трепача? Ама че въпрос. То се знаеше, че искам. Попитах я как се е докопала до билетите, при положение че всички места за концерта са разпродадени отдавна.

— Най-важното в Ню Йорк е да имаш връзки — отбеляза жената. — Познаваш ли когото трябва, винаги ще се оправиш. А репортерите познават всички.

После изтананика една от песните на Джери Лий Луис. Усмихнах се — за пръв път от седмица.

— Това пък къде го научи?

— Научих го днес следобед — поясни Карлайл. — Купих си една от касетите му. Бях приятно изненадана. Бива си го нашия човек. За бял де.

Погледнах билетите. Умирах си от кеф. А нямаше кого да заведа.

После се усетих, че каня Карлайл — и през ум не ми беше минавало, че ще изрека с такава лекота думите, както и че тя също толкова леко ще каже „да“.