Марк Олдън
Американска полиция (2)

2.
Мъртви жени

Заспал съм направо на писалището и щом се събудих, мъртвото момиче стоеше на вратата на кабинета. Ако си ченге, разследващо тежки престъпления, няма отърване от призраците — преследват те, и туйто.

Момичето беше латиноамериканка най-много на петнайсет години, тъничко в ханша, с малки гърди, бе облечено в зелен клин, тенис фланелка и сребристи обувки на високи токове, носеше на глезена розова гривна. Беше с черна къса коса, напръскана отстрани с мораво зелен спрей. По хилавите й китки проблясваха тънички златни гривни. Момичето влезе в кабинета, обърна се с гръб и ми показа дупките от куршуми върху окървавения си тил. Усмихна се и ми махна да докосна раните.

Петнайсет години съм работил в Манхатънския участък, отдел „Тежки престъпления“, после се прехвърлих в Бюрото за борба с организираната престъпност. Виждах насън лицата на жертвите и се питах защо ме преследват най-вече жените — явно защото не бях успял да ги опазя.

Мъртвото момиче прекоси кабинета, отиде при прозореца и посочи самолета, откроил се на фона на пълната месечина. После мина през стъклото.

Както стоеше отвън, извърна към мен личицето си и почука тихичко два пъти по стъклото. Потреперих, а не съм от хората, които искат смелост назаем.

За мен не беше ново да виждам призраци. Ала за пръв път ги чувах!

Внезапно излезе вятър, който заблъска по рамката на прозореца и изду пердетата. Усетих миризмата на парфюма, който момичето е носело, когато са го убили. Станах от стола и тръгнах към нея, ала тя изчезна яко дим.

Името й беше Лурд Балера, ученичка от последния клас в природо-математическата гимназия в Бронкс, бе дъщеря на директор на болница в Манхатън. Днес следобед я бяха убили като малолетна проститутка заедно с приятеля й в хотел на Таймс Скуеър, срещу последната спирка на автобуса при Управлението на пристанището.

Въпросният приятел бе двайсет и две годишен и се казваше Тонино Куевас, набит еквадорец, който, ако е искал да отърве кожата, е трябвало час по-скоро да се омете на юг. Само за месец в Ню Йорк бяха избити цели седем еквадорци, все мъже. Тонино беше номер осем.

Очистваха ги професионалисти. Два изстрела в тила от близко разстояние, без свидетели, без улики, убийците дори си правеха труда да събират след себе си гилзите. Така де, върви му само на онзи, който си отваря очите на четири.

Жертвите бяха все младоци на по има-няма двайсетина години — всички до един бяха проникнали нелегално в страната и под предводителството на Тонино ограбваха камионите, зареждащи най-големия универсален магазин в града. После пращаха плячката — а тя се състоеше от какво ли не, като се почне от кожените палта и се стигне до сокоизстисквачките — в родния Еквадор, където я пласираха на черно.

Момчетата на Тонино хич не си поплюваха, нападаха шофьорите на камионите с ножове — бяха наръгали един в лицето и той, клетият, бе ослепял с едното око, на друг пък насмалко да му отрежат ръката от китката надолу. Опичаха си работата до най-малките подробности, действаха нагло и бяха неуловими — дори си бяха прогорили пръстите, та да не оставят отпечатъци и да не бъдат разпознати.

Но ето че бяха задухали ветровете на промяната. Главорезите на Тонино мряха един по един — убиваха ги все на видно място, за назидание на останалите.

Отпърво си мислех, че ги очистват италианците — такива обири бяха техен специалитет и те не търпяха конкуренция. Но се свързах с един от клана Гамбино и той ме увери, че никое от петте семейства в Ню Йорк не било взело на мушка тия поплювковци.

Не че италианците съжаляваха особено, задето теренът се разчиства. Ако си сам на състезателната писта, няма как да не спечелиш.

 

 

Шефовете на Бюрото за борба с организираната престъпност работят в управлението на полицията, но ние сме пръснати из целия град. Нашата служба се намираше на Парк авеню, в мансарда, строена за някакъв шантав милионер, накарал да излеят бетонни подпори, та да качил горе няколко тона пръст и да си засадял зеленчукова градина. После обаче му хрумнало, че не му се живее тук.

Бяхме затънали до гуша в работа. Имигрантите прииждаха като приливна вълна в града, а заедно с тях и нови престъпни синдикати. Организираната престъпност вече не се свеждаше само до италианците. Сега трябваше да се занимаваме и с израелци — крадци на диаманти, с китайци, които внасяха наркотици, руснаци, които търгуваха нелегално с оръжие — все боклуци, задръстили Ню Йорк като змии усойници, изпълзели на припек.

Като мъж от бялата раса, който не е вегетарианец и не е обратен, посрещах всичко това на нож. Като ченге — още повече.

Сега вече една трета от седемте милиона жители в града бяха раждани по чужбините. Корейски фризьорски салони, индийски магазини за подправки, колумбийски туристически бюра, ливански хлебарници, китайски агенции за недвижими имоти, африканци, наклякали със сергиите си по тротоарите — Ню Йорк вече не беше Америка. Най-малкото моята Америка.

„Какво ли, дявол го взел, се опитваше да ми каже Лурд Балера?“

Разтърках с юмруци уморените си очи и реших да погледна за последно снимките, направени на местопрестъплението, а след това да пускам кепенците. Нещо в снимките не ми даваше мира.

Тъкмо запалих цигара и си дръпнах веднъж, когато някой почука на отворената врата. А си мислех, че освен мен няма никого и на двата етажа в службата.

В кабинета влезе един от детективите, понесъл две чаши кафе, над които се виеше пара. Погледна бюрото, по което беше струпано какво ли не, и се свъси. Беше трийсет и две годишен чернокож, десет години по-млад от мен, с дръпнати очи и напета стъпка. Беше като изваден от кутийка — в черна кожена риза, бяла папийонка и кафяви фланелени панталони с ръб, на който преспокойно ще се порежеш.

Вдигнах крака върху бюрото и го погледнах.

— Детектив Антоан Харауей! Вместо да стане поредният откачен чернокож проповедник, който само забаламосва хората, взел, че постъпил в полицията и сега е гордост за своята раса!

— Детектив Фиъргал Мар. Дебел бял ирландец, по-вироглав и от магаре. Видя ли в гората страшилище като тебе, стрелям, после хуквам, без да се обръщам.

— Тежа само деветдесет килограма. На това дебел ли му викаш! Дебел е онзи, който, ако си настъпи кучето по опашката, то умира.

— Тежал, моля ви се, само деветдесет килограма! Толкова тежи сигурно половината ти задник. — Антоан ми подаде кафето и се намести върху писалището. — Два и половина след полунощ. Ти дом нямаш ли бе, човек? Щом ти свърши работното време, се вдигаш и си тръгваш, дори и да нямаш къде да ходиш.

Антоан беше женен за еврейка и знаеше идиш, което му помагаше да разследва руските банди, съставени главно от евреи.

Току-що бе арестувал равин от Лонг Айланд, задето прехвърлял от Иран фалшиви стодоларови банкноти и ги перял чрез еврейски благотворителни организации и магазини за диаманти. Евреите нададоха страхотен вой, тръшнаха се, че били подлагани на дискриминация и на клетия равин му били извъртели мръсен номер, инак човекът си бил вода ненапита. Жената на Антоан бе сред водачите на протеста и той не изгаряше от нетърпение да се прибира вкъщи.

— Подочух, че пак си се разминал на косъм — рече ми той и се самопочерпи от цигарите ми. — Късметлия си си, и туйто.

— Който живее праведно, щастието му се усмихва.

Наскоро бяхме тарашили един наркодилър от Ямайка, който застреля колега детектив от Бюрото за борба с организираната престъпност и ме рани в ръката. Но и аз не му останах длъжник, сграбчих го и го метнах върху противопожарния кран, при това неведнъж, ами цели шест пъти. Онзи пусна оплакване, че съм бил проявил жестокост — третото срещу мен от началото на годината, но никой не му обърна внимание.

— Фиър Мар — допълни Антоан. — Мрачна страница в историята на чернокожите.

— Така си е, но това е само малка част от моята работа. Пък и ти не си чернокож, ти си ченге. — Посочих снимките от местопрестъплението. — Направи ми тази услуга, хвърли им едно око. Скапан съм. Направо не виждам нищо.

— Еквадорците ли?

— Si, si. Както знаеш, предстоят ни избори и аз от немай-къде трябва да вися тук до среднощ, колкото драгият ни кмет да си запази топлото местенце. Сред хората, които снасят най-големи пари за предизборната кампания, е Джонатан Мънро, същият, който е собственик на ограбвания от Тонино и пикльовците му универсален магазин.

— Ясно. Е, кметът е наш човек, чернокож е. Нямам нищо против да си запази топлото местенце.

— Кметът е задник — възразих аз. — Нека някой друг задник поуправлява града ни.

Антоан взе цветните снимки — бяха от стандартните, дванайсет на седемнайсет сантиметра, и изтананика прегракнало:

— „Какво не прави любовта, ти бързаш, бързаш към дома, и цяла нощ будуваш.“

Погледна ме. Аз също го погледнах. Вятърът пак заблъска по прозореца, страниците на списанието върху перваза се разлистиха, в стаята нахлу студен въздух.

— Ще го оставим за друг път.

— Ти си знаеш — рече колегата. — Казвай сега каква е работата.

Стиснах чашата с кафето да си постопля ръцете. Кметът не беше единствената причина да бъхтя по осемнайсет часа на ден. Исках да се поразсея с нещо, за да не мисля за Линда — обичах я, както не съм обичал никоя друга жена.

Вчера се изпокарахме, но нямах друг избор след всичко, което тя направи. Питах се дали изобщо си дава сметка колко съм хлътнал по нея. Надали — ако го знаеше, нещата щяха да изглеждат по-различно.

Линда беше на трийсет и четири години, работеше следователка в участък в Куинс само на няколко пресечки от къщата, където живеех с баща си. Беше омъжена за ченге, психар, който й разказваше играта. Надушеше ли за нас, като нищо щеше да ни тегли куршума и на двамата.

Антоан доближи лупата до една от снимките, присви очи и сбърчи чело.

— Калтакът му с калтак е стрелял съвсем отблизо. Искал е да бъде сигурен.

— Да, използвал е шестмилиметров магнум — допълних аз. — Любимото оръжие на всички наемни убийци, които си разбират от работата.

Антоан се приближи малко към лампата върху бюрото.

— Не личи убиецът да е проникнал с взлом. Жертвите явно сами са го пуснали. Направо не мога да повярвам.

— Ами ако е имал ключ? Или се е представил за клиент? Еквадорците са се местели от място на място, за да не ги сгащят. Една нощ в Бруклин, следващата в Бронкс, по-следващата чак в Ню Джърси или Кънектикът. Пускали са си бради, ходели са с черни очила, опитвали са се да се омешат с другите латиноамериканци. Представяли са се я за кубинци, я за мексиканци, доминиканци, пуерториканци, за какви ли не. Но ядец! Убиецът пак ги е намирал.

Антоан кимна възхитен.

— Бива си го. Как ли се докопва до сведения? — Той почука по снимката с един от дългите си пръсти с безупречно поддържани нокти. — Тонино е бил въоръжен до зъби: автомат узи и браунинг, деветмилиметров пистолет. Бил е готов да се брани. Явно е смятал, че както са го взели на мушка, няма да се оправи само с нож.

— Намерихме в дрешника цял арсенал.

— Виждал е как приятелчетата му мрат като мухи. Знаел е, че той е следващият. Държи какви ли не пушкала, но не ги насочва, когато убиецът влиза в стаята. Да не пропускам нещо?

Разтърках врата си, беше се схванал.

— Убиецът го е изпързалял. И то тъкмо когато нашият Ромео е намерил голямата любов на живота си. Издълбал е върху китарата си името на Лурд. Намерихме и песен на испански, която й е посветил. Точно заради нея е останал в Ню Йорк.

— Така е, с тия жени само си взимаме белята — поклати Антоан бръсната глава. — Вместо да си плюе на петите и да се скрие в миша дупка, седнал, нашият, да върти любов.

Изправих се. Изведнъж се разсъних.

— Точно така. Ето какво ме е глождело. Момичето! То не е било на неподходящо място в неподходящ момент. Било е мишена. Точно както и Тонино.

Антоан пак присви дръпнатите си очи — цепки, издълбани върху кафяво дърво.

— Я не се занасяй. Кой ще седне да застрелва някакво си девойче, избягало от къщи?

— Момичето е знаело прекалено много. Искали са да очистят и него.

— Какво толкова е могло да знае? Допреди някакъв си месец си е живеело мирно и кротко у дома. После сигурно му е писнало баща му да го изнасилва и е духнало. Не е крадяло. Било е гадже на Тонино, и толкоз.

— Така си е — съгласих се аз. — Няма досие в полицията, не си е имало вземане-даване с престъпниците, ако не броим Тонино. Но явно е притежавало нещо, заради което си е струвало да му теглят куршума.

— Например?

— Например знаело е къде се укрива Тонино.

Антоан затвори очи.

— По дяволите, прав си.

— Завело е убиеца право при еквадореца. Единственото, което свързва Тонино и главореза, е госпожичка Балера.

Извърнах се към прозореца, очаквах едва ли не Лурд Балера да ми кимне.

— Наемните убийци никога не допускат издънки — казах аз. — Нашият човек е знаел, че Тонино си има компания. Знаел е какво ще завари в хотела.

— Съгласен съм. — Антоан се взря в друга от снимките. — Убиецът е могъл да прилъже Тонино да излезе от стаята и чак тогава да го пречука. Ако е искал.

— Явно този път не е искал — рекох и отпих от кафето. — Този път поръчката е била и за двамата. Това май ще ни изведе на някаква следа. Обзалагам се, че Лурд и убиецът са свързани по някакъв начин. В противен случай защо той ще стреля по нея?

Иззвъня телефонът. Махнах на Антоан да му благодаря за помощта и сграбчих слушалката.

— Да.

— Фиър? — попита някаква жена.

Гласът й трепереше. Тя явно плачеше.

— На телефона детектив Мар. Кой се обажда?

— Детектив Лайза Уотс. Казаха ли ти вече?

Познавах Лайза съвсем бегло — не ми беше особено симпатична. Беше дребничка женица, работеше в един екип с Линда, пушеше като комин и си умираше да прави забележки. Ако е присъствала на Сътворението, сто на сто е щяла да даде някой и друг полезен съвет и на Дядо Боже. Линда си я обичаше, аз обаче не можех да я понасям.

— Какво да са ми казали? — попитах аз.

— Линда е мъртва — прохлипа Лайза. — Била е убита преди няколко часа на летище „Кенеди“.

Свлякох се на бюрото и го стиснах с две ръце — да не се строполя на пода. Преди да срещна Линда се бях съмнявал, че изобщо съм в състояние да обикна някого. Сега бях готов да изгубя всичко на тоя свят, само не и нея. Знаех, че оттук нататък бъдещето не ми вещае нищо добро и че ще затъна в гняв и страх.

— Какво се е случило?

— Наръгали са я с нож. Ужас!

Лайза замълча. Опита се да каже още нещо, но не успя. Дланите ми бяха плувнали в студена пот. Слушах и слушах как жената ридае, накрая попитах:

— Кой я е убил?

— Някакъв бездомник, който се мотае по летището. Заловили са го.

— Установили ли са със сигурност самоличността? Да не е станала някаква грешка?

— У убиеца са намерили оръжието, полицейската значка и картата й за самоличност. Божичко, направо не знам как ще издържа на погребението. Насрочено е за утре следобед. Линда беше еврейка, според обичая трябва да я погребат до двайсет и четири часа.

— Благодаря, че се обади.

Затворих и отидох при прозореца. Не можех да се съсредоточа. Не виждах нищо.

Две мъртви жени. Ето защо Лурд Балера ми беше почукала на прозореца. Самолетът, който ми беше показала, отиваше към летище „Кенеди“, където бяха убили Линда.

Притиснах чело о студеното стъкло, разридах се и си помислих за угризенията на съвестта, които ще ме мъчат до гроб.