Марк Олдън
Американска полиция (24)

24.
Омраза силна и вечна

Когато следобед се върнах в службата, зърнах на бюрото си бележка, че Хейдън искал да ме види. Заварих го да седи, подпрял крака на писалището — беше преплел длани зад главата си, а върху хлапашкото му лице играеше лукава усмивчица.

Обикновено бе свъсен като буреносен облак, стискаше устни и се държеше като ощипана госпожица — върви, че разбери какво му се върти в главата. Сега обаче хич и не криеше радостта си, че е видял как Макгиган ми е натрил носа. Беше изключително доволен — явно смяташе, че съм си го изпросил.

— Къде беше? — попита той. — Търсих те два-три пъти. Никой!

Беше сърдечен, държеше се като великодушен победител, решил да си побъбри с разгромения.

— Ходих да обядвам — отвърнах аз.

— Следващия път се запаси с някоя и друга бутилка, дръж я в бюрото, да ти е подръка. Така няма да ти се налага да обядваш извън службата.

Поклати погнусено малката си главица — явно си въобразяваше, че Макгиган ме е настъпил толкова силно по мазола, че съм изхвърчал като тапа от службата да търся нещо, с което да притъпя болката. От кривата усмивчица на Хейдън личеше какво му е на езика — че е трябвало да ида да се обеся, за да отърва света от себе си.

А истината си беше, че от сутринта не бях слагал и капка в уста. Не че ако го кажех на глас, щях да убедя Хейдън. Калтакът му с калтак си беше и циничен — именно с цинизма се бранеше от променящото се време и от враговете си, истински и въображаеми. Както би казал Х. Л. Менкън^[1], Хейдън беше от хората, които, усетят ли мириса на цветя, се озъртат да видят къде е ковчегът.

Всъщност не се бях почерпил не за друго, а заради Макгиган. Исках да разбера какво си е наумил, затова смятах да обмисля краткия ни разговор — а за това трябваше да съм трезв. Докато обядвах, си взех само кафе без кофеин и отново прехвърлих наум какво сме си говорили със заместник-шефа на полицията — питах се какво печеля, като се свързвам с него, и по-важното, какво губя.

В мръсните потайни игрички Макгиган си бе направо гений, същински ненадминат виртуоз. Подценях ли го, щях да допусна грешка, а тъй като грешките имат свойството да се множат, не след дълго вече нямаше да издържам под бремето им. Дали Макгиган бе искрен с мен? Или ме използваше за маша? Кой да ти каже!

Знаех ако не друго, то поне че е хвърлил око на наградата и няма намерение да допуска да го спират разни морални въпросчета. И Макиавели би му завидял заради плана да подложи динена кора на шефа на полицейското управление. Макгиган бе обмислил до най-малките подробности как да катурне Дауд, задето осуетява разследване на убийство, при това на полицай. После смяташе да се намести на освободения стол и да си живее честито до дълбоки старини.

Както при всеки калташки план, и тук министърът на здравеопазването би трябвало да предупреди, че здравето ни е в опасност. Най-лошото в случая бе, че аз бях потърпевш — използваха ме за маша, излагах се на огромен риск и зависех от случайността. След третото кафе без кофеин реших, че ще отърва кожата само ако огранича до минимум времето, през което върша мръсната работа на Макгиган — два дена, не повече. Най-много два дена ще посветя на убийството на Линда и после Дупчената глава да има да взима.

Но това бе преди да прочета заключението на съдебния лекар, което той ми беше дал.

— Спомена нещо за убитите еквадорци — напомни ми Хейдън. — Подметна, че си бил попаднал на следа.

Продължаваше да се хили — явно смяташе, че сблъсъкът с Макгиган ме е навел на някои тъжни мисли за собствената ми персона. Според него най-после съм бил спасен и вместо да се рея из облаците, стъпвам като всички нормални хора по земята. Бях видял светлината и Джак Изкормвача бе неописуемо щастлив от това.

Фиър Мар. Плашлива душица несретна.

Е, не съвсем.

Помислих си — чакай, мой човек, не знаеш какво ти се готви, адът вече е на земята — после му съобщих, че онова, което имам да му казвам, няма да му хареса, ама никак. Започнах отдалеч — как предния ден съм ходил в Бронкс и съм се запознал с роднините и приятелите на Лурд Балера. В разказа ми Гавилан и майка му се превърнаха в неназовани лица, присъствали на бдението. Нямаше да се учудя, ако навсякъде в полицейското управление имаше Студенти. Докато не разберях кои точно са те, докато не разкриех кой е равинът, нямах никакво намерение да споменавам пред Хейдън каквито и да е имена.

Освен всичко друго ми беше и мъчно за Гавилан. Точно както и аз навремето, и той бе лишен от детство. Нямаше кой да го защити от ченгетата, работещи по съвместителство и като наемни убийци, нито пък от ония гадняри, прокурорите, които са наясно с всичко и пет пари не дават за справедливостта — единственото, което ги интересува, е как имената им да попаднат във вестниците.

Ние с Гавилан не бяхме близки и вероятно никога нямаше да се сближим. Малкото, което знаех за момчето, ме навеждаше на мисълта, че и то не е цвете за мирисане. Каквото и да направех за него, хлапето пак нямаше да ми е признателно. То живееше в свят на черна неблагодарност — хич и не очаквай там да ти правят услуги или да разчиташ на някого. Дори и някога Гавилан да е знаел какво е благодарност, животът го бе озлобил и отчуждил от всички. Въпреки това ми се искаше да му помогна, нещо, което самият аз бях получил едва след като бях срещнал Дайън.

Казват, че пътят към ада е покрит с добри намерения и че хората по душа не са зли. Исках да помогна някак на Гавилан и на майка му, но като теглим чертата, надали щях да успея да облекча поне малко положението им. И да скриех сега имената им от Хейдън, рано или късно щях да бъда принуден да ги издам — щяха да ме накарат да предам рапорта си в писмена форма и да посоча всички, имащи някакво отношение към разследването. Този рапорт щеше да се превърне в съда във веществено доказателство и оттам нататък всички щяха да научат какво са направили Дамарис Бауза и Гавилан.

Казах на Хейдън:

— Главният заподозрян за убийството на Лурд Балера и Тонино Куевас е ченге.

Краката на шефа се плъзнаха от бюрото, той изправи гръб и стана по-блед и от добрия дух Каспър. Току-що го бяха фраснали между очите — той имаше вид на човек, изненадан от калташка войнишка шега и изправен пред опасността да го изтъпанят както го е майка родила на някой светофар на Таймс Скуеър. Задаваше се буря и го знаехме и двамата.

— Въпросното ченге не е натиснало спусъка — поясних аз. — Но пак си е омърсило ръцете. Използвало е Лурд, за да открие Тонино, после е пратило да ги гръмнат. Кой би повярвал, че той е кръстник на Лурд?

— Той е какво?

— Затова и момичето е трябвало да бъде убито. Ако са я оставели жива, Лурд е щяла да каже, че нашият човек е свързан с убийството на Тонино, а оттам — и на още осем души, понеже тъкмо той заедно с неговите приятелчета от полицията очистват еквадорците.

Хейдън погледна така, сякаш му се драйфаше. Зачопли някаква пъпка върху носа си, току мигаше. Рече ми:

— Нима намекваш, че ченгето има още съучастници полицаи?

— Плаща им Джонатан Мънро. Предупреждава другите.

— Какво ги предупреждава?

— Да не му обират камионите. Грабежите секнаха, значи са го разбрали. Мънро се оплаква, че полицаите не си гледат работата, колкото да замаже положението. Всичко е театро.

Хейдън стисна юмрук и го долепи до слепоочието си. Пое си дълбоко въздух и въздъхна тежко. Накрая долепи с трясък длани до писалището и ме погледна погнусено.

— Сега пък какви ми ги сервираш? — подвикна моят шеф.

— Как какви! Казах ти вече. Разкрих ченгета, които подработват като платени убийци — отвърнах аз. — Върлуват в Ню Йорк и Вашингтон и се наричат Студенти на разменни начала.

— Какви студенти?

Заех се да обяснявам, а Хейдън заслуша, затворил очи — пред мен седеше човек, чийто най-големи страхове най-сетне са се сбъднали. Джак Изкормвача не беше уплашен, той си бе направо ужасен. Казвах му, че ще му се наложи да разследва ченгета, последното, което искаше да чуе.

Ченге, разследващо други ченгета, стои на най-ниското стъпало на хранителната верига заедно с адвокатите и изнасилвачите на деца. Всички го смятат за възможно най-изпадналия тип, който застрашава свободата, служебното положение и душевното спокойствие на своите колеги. Няма по-презрян човек в полицията. Захванеш ли се с такова разследване, очаквай да ти оплескат шкафчето в службата с кучешки лайна, да ти спукат гумите на колата, да заплашват по телефона жена ти и децата, колкото да докажат, че няма нищо по-отвратително от уплашено ченге.

Разказах на Хейдън за Студентите на разменни начала и загледах как той продължава да си чопли носа и да зяпа полилея — явно се бе видял в чудо и не знаеше какво да прави. Дума да няма, бях го уплашил до смърт. Все едно му бях наредил да застане пред автомобил, който препуска с пълна скорост. Излишно е да казвам, че той не бързаше да го стори.

Давах му само две възможности: да потули разследването ми и да защити полицейското управление или да ми разреши да продължа с разкритията и да хвърли колегите в паника. Втората възможност предполагаше да си сложиш главата в торбата, нещо, което не бе в стила на Джак Хейдън.

Влизах му в положението. В Нюйоркското полицейско управление работеха някъде към двайсет и шест хиляди ченгета, всеки от които можеше да е свързан с бандата на Студентите. В нея можеше да членува всеки, дори хората, с които работиш, и членове на семейството ти. Полицаите разполагаха с власт, имаха право да носят оръжие, ползваха се със закрилата на равина. Можеха да използват услугите и на разни психари, които притискаха за едно или друго.

— Правилно ли те чух? — попита Хейдън. — Наистина ли каза, че става дума за ченгета, които избиват хора тук и във Вашингтон?

— Да, и въпреки това не пада и косъм от главата им.

— Хайде де! Имаш ли представа каква пушилка ще се вдигне, ако печатът надуши за това? Някоя пикла от рода на Карлайл Тейлър?

Готово! Отвори се и моят парашут. Сега ми беше паднало да приобщя Хейдън към ангелите.

— Става дума за престъпления, извършвани в два различни щата — вметнах аз. — Рано или късно ще се намесят и Министерството на правосъдието и ФБР. И тогава ела да гледаш как ще се развихрят феберейците — не знам по белия свят да се е раждал някой, който да ламти за слава повече от тях. Надушат ли случай като този, в който са забъркани ченгета убийци и паралии, веднага ще го прилапат и ще се разхвърчи перушина. И тогава зле ни се пише, ще ни изтипосат направо в списание „Тайм“. Единственото спасение е да побързаме, така че дори и от ФБР да се докопат до случая, да не могат без нас.

Дребничкото лице на Хейдън грейна. Току-що бях дал отговор на неизречения, но неизменно глождещ го въпрос — а именно, какво печели той?

Видях как шефът ми вади морав пастел от чашата за кафе, където си държеше боичките, взима тефтер и започва да рисува цвете с много остри листенца. Очите му се разшириха и както всеки път, когато държеше пастел, той ми заговори, без да ме поглежда:

— Това ченге, дето е пречукало кръщелницата си. Как се казва?

— Става въпрос за един твой стар познайник — отвърнах аз. — За детектив Хесус Бауза.

Хейдън спря да си драска и стисна пастелчето толкова силно, че го прекърши на две. Откъсна от бележника листа с драсканиците и го намачка на топка.

Хейдън си беше подляр, никога няма да те нападне като мъж, ще гледа да те издебне в гръб и да ти забие ножа. Премисляше всичко до най-малките подробности и задължително си оставяше вратичка, откъдето при нужда да се измъкне по терлици. Подбираше си много внимателно враговете, първо се уверяваше кой може да му навреди и кой — да му помогне. Но в случая с Бауза всички правила отиваха в кошчето. Хейдън мразеше Бауза — омраза, най-точно описвана като силна и вечна.

Лорд Байрон е казал, че омразата е най-дългото удоволствие и най-сладката страст, нещо, което ни ощастливява до сетния ни дъх. Щом е така, значи Хейдън можеше да разчита на розово бъдеще — и то благодарение на кого? На наш Хесус.