Марк Олдън
Американска полиция (16)

16.
Кой всъщност е господин Чистников?

На другата сутрин закусвах заедно с Дайън в гаража.

Живеехме с баща ми в двуетажна къща с бял дъсчен обков в Удсайд, Куинс, в работнически ирландски квартал до седемдесетте, когато по-заможните ирландци се изселиха, а възрастните заминаха за Ирландия, та тук да се заселят хора от цял свят с техните тюрбани, магазини за електроника, пържени банани и дръпнати очи.

Сега в Удсайд гъмжеше от азиатци и латиноамериканци. За щастие някои неща си оставаха непроменени. Доста от кръчмите и заведенията пак си бяха ирландски — със стени, по които се мъдреха табели с имената на улици в Дъблин, с билярдни маси, ирландска кървавица и синеоки келнерки от Килдеър, Кери и Корк. Ние с Дайън обядвахме в ирландската гостилница зад ъгъла. Но гледахме да не ходим там в понеделник, когато от Дъблин пристигаха ирландските вестници и вътре нямаше къде игла да падне от патриотари.

Имахме две коли: форд 1990 година и мъничък автомобил марка „Хенри Джей“, истинска реликва на четирийсет лазарника, която въпреки това си харчеше само по десет литра на километър. Това беше гордостта и радостта на Дайън. Не съм виждал втора кола като нея и нищо чудно — този модел се смяташе за издънка. През петдесетте години, когато се налагат малките автомобили, американците предпочитат костенурката фолксваген, а не „Хенри Джей“. През 1954 година производителят на автомобилчето се усеща, че се е провалил, и го спира. Дайън се отнасяше с колата по-добре, отколкото някои мъже с жените си, и я държеше в гаража, да не се повреди и да не я задигнат.

Предпочиташе да я поправя сутрин, на спокойствие, когато в квартала беше тихо. Днес си играеше нещо със свещите. Както винаги, радиото беше включено на джазова станция. Познах едно от парчетата на Арти Шоу, но само защото преди години Дайън ми беше обяснявал, че то си е класика.

Не си падам много-много по джаза. Прекалено студен ми е. Предпочитам си кънтри музиката, която баща ми мразеше до смърт — разправяше, че човек можел да хвърли топа от нея.

Обичам да слушам Травис Трит, Гарт Брукс и Рийба Макентайър. Но най-любим ми е Джери Лий Луис, или Трепача, който направо ти бръква в мозъка. Харесвам го, понеже си е талантлив и див. Когато бил на дванайсет години, взел, моля ви се, че бутнал тригодишната си сестра Франки-Джийн от някаква скала, понеже му лазела по нервите. Венчал се за тринайсетгодишната си братовчедка, въпреки че още бил женен за своята съпруга номер две, и мъртвопиян, гръмнал басиста си. Всичко това плюс дадената му свише дарба да забавлява хората. Кажете, как да не го обичаш!

Другия месец щеше да свири във Вилидж цели три дни — по два пъти на вечер. Всички билети бяха разграбени като топъл хляб. Аз не бях успял да се вредя, за да идем заедно с Линда, въпреки че вече беше все тая.

Тази сутрин занесох долу в гаража от кухнята две чаши кафе без сметана и захар. Подадох едната на Дайън.

— Черно като пъкъла и силно като смъртта — отбеляза той. — Пие се така и само така.

Наслаждавах се на ведрата утрин, усещах топлината на кафето. Навън беше към пет-шест градуса — направо тропически температури след канския студ напоследък. Бях по яке, кадифена риза и черна вратовръзка, нямаше да премръзна, стига да не стоях прекалено дълго навън.

В гаража миришеше на бензин и на китайски манджи, които Дайън много обичаше и редовно си поръчваше от китайските ресторанти за вкъщи. Загледах как една самотна червеношийка кълве трошиците, които бях намятал по верандата. Скарата, покрита със зимен скреж, се аленееше на изгряващото слънце. Обичайните неща. Каквито ще видиш всеки божи ден. Сега те ми действаха успокояващо, сякаш отстоях на цял живот от убийството на Линда, от ченгета, тръгнали да екзекутират гражданите, и от един откачен детектив, който се опитваше ме побърка, та после да ме прати на оня свят. Не се чувствах особено щастлив. Но всъщност кога ли съм се чувствал? Най-доброто ми постижение бе да не се чувствам поне известно време нещастен.

Стоях под вдигнатата врата на гаража и гледах как едно съседско семейство отива на работа. Казваха се Мукерджи, бяха индийци и преди година се бяха нанесли в къщата до нас. И двамата бяха с валчести лица и черни очи и се разтапяха от любезности. Днес госпожата се беше издокарала с кожухче от агнешка кожа, жълто сари, бели чорапки и сандали. За капак си беше врътнала насред челото червена точка, чието значение ми убягваше. Господин Мукерджи имаше лъскави трапчинки и неудържима страст към папийонките и днес носеше в ръка лаптоп. Махна ми. Както винаги, не му обърнах внимание. Мен ако питате, лошите обноски са за предпочитане пред никаквите обноски.

— Какво стана вчера в Бронкс? — попита уморено Дайън.

Очите му бяха кървясали, по страните му бе избила четина.

Беше прекарал предната нощ с любовницата си, банковата чиновничка, дето се бе развеждала не един, не два, ами цели пет пъти, обичаше да се разхожда както я е майка родила, само по токчета и вечно оставяше по задника на баща ми следи от зъби. Ето, и сега клетият човечец не можеше да си затвори устата от прозевки. Виждаше ми се жив умрял, обичайното му състояние след среща с многомъжката Маги О’Кийфи. Слава богу, че днес му беше почивен ден. Само това оставаше да трябва да ходи и на работа.

Не бяхме разговаряли от двайсет и четири часа, затова го осведомих какво ново-старо. Разказах му за бандата на Студентите на разменни начала, за семейните проблеми на Бауза, как Шафино го е строил в две редици. Казах му и за любовницата на Бауза. Обясних, че сме се разбрали с Гавилан да не го търся и ако има нещо, да ми звънне той.

Виж, не споменах, че имам среща с Лайза Уотс. Предния ден й се бях обадил в службата от жилището на Бауза. Но тя пак не бе пожелала да говори с мен. Един от колегите й обясни, че била много заета — пишела рапорт, с който била закъсняла. Нашата Лайза ме правеше на маймуна.

Помолих да й предадат: или да ми звънне до десет минути, или на другия ден рано-рано сутринта ще мина да я видя в службата. Лайза ми се обади на минутата. Добре, била съгласна да си поговорим. Но не по телефона. Не и в службата.

Тази сутрин имахме среща в едно ресторантче в Куинс.

Смятах да я питам защо Линда е ходила вечерта на убийството на летище „Кенеди“. Исках да разбера и дали Линда й е споменавала нещо за Студентите на разменни начала. Дайън настояваше да не съм се занимавал с убийството на Линда, което означаваше да не се занимавам и с Лайза Уотс. Ето защо и реших да не му казвам всичко и това да си остане моята малка тайна.

Баща ми ме погледна над чашата кафе.

— Този, малкият, Гавилан де, истината ли казва?

— Според мен — да. Не ме лъже, че Шафино подпалва хора. Помниш ли оная случка отпреди година-две, когато в Бруклин Шафино се опитал да изнудва някакъв пуерториканец? Оня твърдеше, че Шафино го притискал да пласира крадена дрога. Щом отказал, Шафино му подпалил ръката.

— Помня, как да не помня — отвърна Дайън. — Латиноамериканецът изчезна вдън земя и обвиненията бяха снети.

— Ако се вярва на слуховете, Шафино му взел страха и онзи — не помня как му беше името, май се казваше Гонзалес или Гонзага, нещо от тоя десен, се скрил в миша дупка, духнал чак в Пуерто Рико. Вълкът козината си мени, нрава — не. Шафино сигурно пак пали хората, ако нещо не му отърва. Нещата се напасват. Ченгетата, за които Линда се опита да ми каже. Това, че последния път, когато се видяхме, беше уплашена до смърт. Материалите по вестниците във Вашингтон. Съобщението, което чух по телефонния секретар на Бауза. Линда е била права, Шафино наистина оглавява банда престъпни ченгета.

— Този равин ме притеснява — вметна Дайън. — Доколкото схващам, е едра риба, с която шега не бива.

Ченгетата викат „равин“ на някой шеф в полицейското управление, някой с достатъчно власт и влияние, за да ти пази гърба. Задължително трябва да имаш такъв човек, ако искаш да се издигнеш в Нюйоркското управление на полицията. Равинът наподобяваше едва ли не върховен бог, невидимата десница, която направлява всичко, урежда да минеш по отцепени пътища и забранени зони, а също да се издигнеш в службата.

Бе достатъчно равинът да каже и една-едничка дума, и от квартал на чернокожи те преместваха в квартал на бели — така мигновено се увеличаваха шансовете ти да доживееш дълголетие. Тръгнеш ли да се пенсионираш, пак равинът ти придвижва документите и урежда нещата да се ускорят. Равинът на Шафино имаше власт да направи всичко това и много повече. В момента ми слагаше пръти в разследването на осем убийства. Равинът на Шафино беше всесилен и всемогъщ.

— Съобщиш ли всичко това в управлението — допълни Дайън, — ще погледнат на теб като на вестоносеца, явил се с лошата новина.

Той прокара пръст пред гръкляна си. Успокоих го, че сега-засега няма да съобщавам нищо в управлението. Искам първо да имам непоклатими доказателства, че Студентите на разменни начала наистина съществуват. В момента не разполагах с нищо — нямах свидетели, нямах звуко- или видеозаписи. Нищичко, с което да докажа, че в два града полицаи екзекутират престъпници, оправдани в съда. Дори съобщението, което Шафино бе оставил на телефонния секретар на Бауза, не вършеше работа. Бях го прослушал цели три пъти, но Шафино не бе казал и думица, че смята да убива някого.

— Ами прогорената ръка на Бауза? — попита Дайън. — Това не доказва ли, че двамата с Шафино са се счепкали?

Отвърнах, че и това не доказва нищо, понеже Бауза, и жив да го пекат, няма да си признае, че Шафино го е наранил. Беше прекалено уплашен. За да накарам Бауза да пропее за Шафино, трябваше да разполагам с нещо, с което да го притисна и да се заканя, че ще го тикна зад решетките.

— Ами вестникарските изрезки? — напомни Дайън.

— В тях няма нищо престъпно. Всеки може да си изрязва от вестниците статийки.

Казах, че Гавилан е подслушал как Бауза и Шафино обсъждат, че ще пречукат някакъв борсов посредник във Вашингтон. Но щяха да повярват не на хлапето, а на Бауза — той все пак си беше ченге. Дори и да откриех в жилището на Бауза железни доказателства, пак полза никаква. Бях влязъл в апартамента без заповед за обиск. Затова и нищо, на което се бях натъкнал, нямаше да бъде признато за доказателство.

— Боби Шашмата си е голяма лисица, пак ме води по точки — рекох аз. — Сигурно са прави хората — каквото и да му се случи, той пак си излиза сух от водата.

— Не е шега работа да заметеш уликите в толкова много убийства — отбеляза Дайън. — Явно му помага някоя голяма клечка, например шефът на следствието, заместник-началникът на Нюйоркското полицейско управление, окръжният прокурор. Дори шефът на полицията. Предлагам да преминеш към план Б.

— А какво стана с план А?

— Не върши работа — отвърна Дайън. — С него трудно ще надвиеш равина на Шафино.

Беше прав. Хора с такава власт и влияние обикновено ти оставят само две възможности — или им лижеш задника и се ненавиждаш, или се опълчваш срещу тях с риск да загазиш здравата. Нищо чудно, че Дайън гледаше така, сякаш са му поднесли риба, без да са я изкормили.

— Покрай бандата на Шафино се сещам за отрядите на смъртта в Бразилия — каза Дайън и изрита с все сила автомобилната гума в краката си.

Съгласих се, че Шафино сигурно е заимствал идеята именно от тях. Нямаше как да не знае за тези отряди. За тях знае всяко ченге по белия свят. На който и полицейски семинар, конференция или конгрес да идех, задължително се говореше за тях.

В отрядите на смъртта членуваха ченгета и войници, решили, че те са законът, и убиващи всекиго, който според тях си го заслужава. Линда ми беше споменавала, че Шафино одобрявал отрядите на смъртта. Смятал, че съдилищата и съдиите не вършели нищо, докато с отрядите на смъртта ченгетата наистина се грижели за опазване на реда и законността. В Рио де Жанейро върлуваха някои от най-прочутите отряди на смъртта в света. Но пак там престъпността бе от най-високите. В сравнение с Рио де Жанейро Южен Бронкс приличаше на райско кътче, където човек си пие на спокойствие шампанското пред пукащия в камината огън.

Най-много престъпления в Рио де Жанейро извършваха непълнолетните бездомници. Слизаха от бордеите в подножието на планината на тумби от по стотина въоръжени до зъби хлапетии и нападаха туристите, където ги докопаха: по плажове, хотели, музеи, ресторанти. Малките сополанковци бяха плъзнали като същинска напаст навсякъде. Затова и напоследък туристите избягваха Бразилия, от което хотелите, авиолиниите и магазините губеха милиони долари. Ето защо се бяха пръкнали и отрядите на смъртта. Предприемачите ги наемаха да избиват децата, които мряха като мухи — по хиляда и повече на година.

Не че бях на страната на престъпниците, но не можех да преглътна и че отрядите избиват невръстни деца. От друга страна обаче, не бях предприемач, обсаждан от цели сюрии малки негодници, които дишат лепило и размахват сгъваеми ножове. Пък и дълбоко в себе си се възхищавах от всекиго, който не седи със скръстени ръце и се бори до дупка, пък било то и с непозволени средства.

— Виж Маями — вметна Дайън. — Някаква изпаднала чернилка убива турист. Какво става после? Туристите секват и щатът губи половин милиард долара.

Казах, че същата картинка наблюдаваме и в Калифорния, където обирджиите бяха взели на мушка японските туристи. Случеше ли се в Южна Калифорния да бъде убит някой японец, хиляда други в Токио се отказваха да си карат отпуската в Лос Анджелис.

— И понеже стана дума за убийци — казах аз, — май разбрах кой е господин Чистников.

— И победителят е…

— Не победител — прекъснах го аз, — а победители. Според Гавилан бандата действа ето така. Студентите на разменни начала от Вашингтон убивали по поръчка само тук, в Ню Йорк. А нюйоркчаните, например Бауза или Шафино, ходели да убиват в окръг Колумбия. Хитро! Помисли само! Непознати убиват непознати и колкото и да си блъскат главите, следователите няма да открият мотив. Затова и не знаех откъде да започна да разплитам убийствата на еквадорците — не можех да открия подбудите. — Допих си кафето и продължих: — Някой от Студентите на разменни начала във Вашингтон взима самолета за Ню Йорк, очиства набелязаната жертва и си се прибира по живо, по здраво в окръг Колумбия. Не остава и една-едничка вечер, колкото да види някое представление на Бродуей. Убива, и дим да го няма. А някой от Студентите нюйоркчани отива в окръг Колумбия и прави същото. Колкото по-бързо, толкова по-добре. После върви, че ги гони. — Преобърнах чашата от кафето, последните капчици се стекоха на пода в гаража. — Ченгетата не познават жертвата — допълних аз. — Жертвата също не познава ченгето, което й тегли куршума. Няма връзка между двамата. Предимство номер едно. Предимство номер две. Говорим за ченгета, за хора, които знаят как да заличат след себе си следите.

Пак наблегнах, че бандата няма равна да замита уликите. Главорезите събираха след себе си дори гилзите, фасовете, косъмчетата, всичко. Дори и без да иска някой да оставеше подире си следа, чудо голямо! Останалите Студенти на разменни начала и равинът го закриляха и пазеха. А какво по-хубаво от това в свят на злодеяния и мръсни игри!

Запалих цигара.

— Господин Чистников е плод на обединени усилия — поясних аз. — Помагат му продажни ченгета в два града. Той се радва и на сериозна подкрепа. Другите ченгета му предоставят сведения. Осигуряват му и оръжие, което не се води в архива на полицията, после унищожават веществените доказателства. Спъват разследването. Помисли! Да речем, ти си ченге убиец и имаш нужда да те покрият. Кой ще го направи по-добре от другите ченгета? Сега вече не се учудвам, че Линда беше вцепенена от ужас. Кой иска да си има вземане-даване с ченгета, които убиват под път и над път и пак от главата им не пада и косъм!

— А ти как смяташ да се пребориш с тая напаст? — поинтересува се Дайън.

— Като начало помоли приятелката си да провери банковите сметки на Бауза. А също парите на основната му любовница. Казва се Джина Бранч.

— Дадено!

— Нека види за какво харчат. Всъщност нека надзърне и в сметките на Шафино.

— Шафино е хлъзгав като змиорка — напомни Дайън. — Съмнявам се, че ще тръгне да пилее пари за щяло и нещяло. Виж, Бауза е друго. Латиноамериканец, какво да го правиш. Латиноамериканците и неграта си умират да се перчат. Пръскат пари за златни ланци, часовници „Ролекс“, всеки месец си сменят джиповете. Тъпички са си, не умеят да се пазят. Това да не ти е Шафино!

— Все пак го преслушайте — настоях аз. — Знае ли човек, току-виж сме извадили късмет. Колкото до Бауза, трябва да се хвана за нещо, за да го притисна. Струва ми се, че знам кой е наел Шафино, за да премахне еквадорците. Но искам Бауза да го потвърди.

— Ще ти спестя усилието — прекъсна ме баща ми. — Наел го е Джонатан Мънро.

Вдигнах рязко очи от празната чаша.

— Ах, ти, негодник такъв! — възкликнах. — Как се досети?

— Научил съм те на всичко, което знаеш — подсмихна се той. — Но не съм те научил на всичко, което знам аз. — Дайън се почука по слепоочието с пръст, черен от греста. — Виж сега как работят старите майстори — ухили се баща ми. — Бауза е свързан с убийствата на еквадорците и на момичето, дето е духнало от къщи, нали така?

— Да.

— Шафино и Бауза работят в комбина и искат за услугите луди пари.

— Май надушвам как старият майстор е поел по следата на парите — отбелязах аз.

Дайън се ухили до уши.

— Кой собственик на универсален магазин е ограбван от някакви поплювковци и има достатъчно пари, за да си плати да ги гръмнат?

— Въпреки страстните нощи с Маги О’Кийфи не си изгубил способността си да мислиш.

— Дори напротив — рече той. — Ние с теб сме пропускали очевидното.

— Мънро успя да ни заблуди — съгласих се аз. — Все се вайкаше как тия типчета ще го разорят. Злословеше срещу ченгетата, задето не си гледат работата. Вдигна шумотевица до възбог, че шофьорите му си изпащали. Всички се хванаха на вайканията му. Погледнаха на Мънро като на жертва, а не като на подстрекател. Равинът дърпа конците. Готов съм да се обзаложа.

Споделих, че тъкмо баснословните суми — по петдесет бона за четири часа работа, са ме накарали да се замисля. Както и да го наречем — справедливост, отмъщение, далавера, Студентите на разменни начала обещаваха в тоя скапан свят да има поне някакво възмездие. Срещу съответната сума.

— Запитах се на кого му отърва еквадорците да са мъртви и му е по джоба да си го плати. Отговорът беше очевиден: на нашето приятелче Мънро.

— Той е гъст с кмета. В състояние е да създаде неприятности на доста народ.

— При неговите адвокати и пари няма да е никак лесно да го изобличим — съгласих се аз. — Но да се залавяме за работа. Свържи се незабавно с госпожа О’Кийфи.

— Още днес сутринта ще й се обадя в банката.

— А, не, без тия! Никакви телефони — възразих аз.

Дайън завъртя очи.

— Майко мила! Бях толкова погълнат да се потупвам по рамото, че съвсем ми изхвърча от главата — сепна се баща ми.

И това бе едно от многото неща, на които Дайън ме бе научил: разследваш ли ченге, за нищо на света не използвай телефон. Искаш ли да получиш някакви сведения, разговаряш само на четири очи. Нищо чудно да подслушват и да записват телефона ти. Така заподозреният може да бъде предупреден, че си попаднал на дирята му или че нищо чудно да се добереш до хората, които са в състояние да го издадат.

Погледнах си часовника. Наближаваше девет сутринта. Беше време да се срещна с детектив Уотс. Тръгнах към къщата. Дайън ме последва. Пикаело му се, или както той се изразяваше, трябвало да изтръска росата от лилията.

Бях метнал балтона върху облегалката на един от столовете в кухнята, разпечатката на досието на Морис Робишо още си беше в джоба. Предната вечер бях капнал от умора и не ми беше до нея. Но щом я видях се сетих, че трябва да помоля още нещо Дайън. Той беше в тоалетната долу, в кухнята. Доколкото знам, ние с баща ми сме единствените в махалата, които си имат кенеф и до кухнята.

Почуках на вратата.

— Идвам ей сега — провикна се Дайън.

— Не бързай, не е спешно. Исках само да те питам дали си говорил с твоя човек на летище „Кенеди“.

Дайън познаваше бивше ченге, което сега работеше в охраната на летището. Интересуваха ме лампите на паркинга, при мястото, където е бил намерен трупът на Линда.

— Да, побъбрихме си — отвърна баща ми.

В гласа му долавях някакво омерзение, нещо необичайно за него, понеже си беше услужлив и на драго сърце помагаше на всеки, стига това да му даваше възможност да се върне към полицейската работа.

Той отвори вратата на тоалетната, но без да излиза, и се зае да си мие ръцете.

— Роби ми каза, че най-много преди месец са сменили всички крушки.

— Нови крушки, значи. Но защо не са работели преди две вечери, когато Линда е била убита?

— Вандали. Според Роби непрекъснато ги чупели. Някакъв кретен си пробвал мерника с въздушна пушка. Случва се.

— Но защо точно сега?

— Я успокой топката! — подкани баща ми. — Разследването на убийството на Линда е приключило. Чуй ме внимателно: не си пъхай гагата в тая история! Продължиш ли да ровичкаш, жална ни майка и на двамата. Имаш си други неща, за които да се притесняваш. Като например писмото на Линда. Не е ли време да се опиташ да го намериш, докато Шафино или ония в управлението не са те изпреварили?

— Управлението, окръжната прокуратура, кметството — всички ни хвърлят прах в очите — казах аз. — Линда не е убита на летището. Била е убита другаде и после е била пренесена там. Местопрестъплението изобщо не е на паркинга. И не съм казвал, че я е убил друг, а не Робишо. Казвам само, че е пренесъл трупа и че искам да разбера защо.

Дайън се вторачи в огледалото. И друг път бях виждал този поглед. Той не вещаеше нищо добро. В него се четяха гняв, болка и огромна омраза. Баща ми се беше сетил за трите куршума, които държеше горе в едно чекмедже. Неговите трофеи. Куршуми, извадени в три различни случая от собственото му тяло. Куршуми, изстреляни от негри.

Той каза на отражението си в огледалото:

— Един убиец на ченге не успя да се измъкне. Случаят е приключен. Чу ли?

За чуване — чух, но за мен случаят далеч не беше приключен. Поне докато не разберях защо Робишо си е играл да пренася трупа на Линда. Точно за това смятах да се срещна и с Лайза Уотс. Исках да разбера каква работа е имала Линда — ако изобщо е имала работа — на летището вечерта, когато е била убита.

Дайън сякаш прочете мислите ми.

— Непоправим си.

Предупреждаваше ме, че продължавам ли да ровичкам в убийството на Линда, ще има да бера ядове. И понеже и той си беше човек и нищо човешко не му беше чуждо, се надяваше да не повлека надолу и него.