Марк Олдън
Американска полиция (45)

45.
Извинения

Когато на другата сутрин слязох долу, Дайън вече пържеше в кухнята яйца с кренвирши. Лявата му ръка беше пъхната в превръзка през рамото, едното му око беше насинено, на челото, близо до косата му имаше шев. Сегиз-тогиз баща ми се пипаше по пукнатите ребра.

Но и с рани, и без рани Дайън си беше ранобуден. И въпреки обстоятелствата спазваше сутрешния си ритуал. Рано-рано бе отишъл да купи вестници, после се беше върнал да приготви закуската. Нямаше да се учудя, ако след малко хукнеше да потяга в гаража „Хенри Джи“. Това беше неговият си начин да оповести, че животът продължава. Умът ми не го побираше как е успял да се облече с една ръка. Налагало ми се е да го правя два-три пъти — голяма мъка, ще знаете. Не се изненадах, че Дайън е на крак. На пръстите на едната ми ръка се броят куражлиите сред моите познати и баща ми бе един от тях. Което не означаваше, че е глупак. Беше излязъл от къщи с деветмилиметровия смит и уесън, който сега се мъдреше върху купчината вестници.

— Някой да се е обаждал? — поинтересувах се аз.

— Двама души — отвърна баща ми. — Но твоята приятелка госпожица Тейлър не беше сред тях.

Не беше вчерашен. Бе надушил, че искам да поговоря с нея и да се опитам да загладя някак положението. Познавах му и кътните зъби — сто на сто си мислеше: защо изобщо си прави труда!

Налях си кафе.

— Вчера се държах като добиче с Карлайл. Изкарах си го на нея заради всичко, което се случи на теб.

Дайън разбърка жълтъците на яйцата в тигана, от който пръскаше мазнина върху печката.

— Да бе, каза ми. Но мен ако питаш, от изражението й личеше, че й иде да те прати по дяволите. Майната й. Спомена ли ти нещо за писмото?

Духнах върху кафето — да се поизстуди.

— Не. Нито думица. Останах с впечатлението, че още умува какво да прави с него. Елдър си мисли, че я върти на малкия си пръст. Че е достатъчно да извади коза на расовата принадлежност и тя ще изприпка при него като пале. Обикновено си е така. Напоследък обаче госпожица Тейлър си има едно наум. Знае, че Шафино е убил Линда, че чука сестра й и пере чрез Харви Рафълсън огромни суми. Освен ако не е бавноразвиваща се, знае и че Елдър е забъркан и е затънал в далаверите чак до тъпашкото си опашле.

— Дали това е достатъчно, та нашата госпожичка да забрави, че е смятала да те тикне зад решетките? — подметна баща ми.

— Да ти призная, нямам представа какво смята да прави — отвърнах аз. — Но ти не ми каза колко подслушвателни устройства е намерил Нед Рей.

— Пет — поясни Дайън. — Два в телефоните долу, два в апаратите горе и онова, което ти откри зад канапето. Според Нед трябвало веднъж седмично да претърсваме педя по педя къщата, докато нещата се поуталожат.

— Ще помисля. Та кой ме е търсил?

Дайън извади яйцата от тигана и ги прибави към кренвиршите в чинията. После засочи като с показалка с лъжицата, за да ми покаже двете бележки, прикачени с магнитчета върху хладилника.

Бяха се обаждали Джак Хейдън и детектив Луис Бонила, шофьорът на Макгиган. Предния ден, след като лекарите прегледаха баща ми, който им обясни, че бил паднал в метрото, бях звъннал от болницата на неколцина души, включително на Хейдън и Бонила, за да ги предупредя, че къщата и домашните ми телефони се подслушват. Освен това казах на Хейдън доста имена от тефтерчето, което бях взел от дамската чанта на Джули. Срещу всяко се мъдреха адрес във Вашингтон и сума в долари.

Казах на Хейдън, че сега вече телефоните ми са чисти, той обаче не искаше да рискува. Съобщението, което бе оставил тая сутрин, бе кратко и по същество. Имената, които съм му бил продиктувал, били, както се изразяваше шефът ми, доста горещи, в смисъл че имат отношение към жертви на престъпниците, по-късно освободени от съда, но очистени от неизвестен извършител или извършители. Колкото до Бонила, в съобщението, което бе оставил на баща ми, се казваше, че Вуйчото искал да ме види и бил предложил да ида на прием за набиране на средства за предизборната кампания на кмета Тъкър, който щял да се проведе довечера във Вилидж.

Бях звъннал и в болницата в Бронкс, където Дамарис Бауза бе приета в интензивното отделение, и бях разговарял с Гавилан. Казах му за подслушвателните устройства и поех отговорността за онова, което се е случило на майка му. Момчето ме изслуша, каза тихо: „Благодаря, че се обади“, и затвори, оставяйки ме с онова, което Оскар Уайлд е нарекъл диви угризения и кървави сълзи. Мина ми през ума да издействам на Гавилан и майка му полицейска охрана, това обаче означаваше, че се превръщат в свидетели срещу Студентите на разменни начала. Не му беше времето да ги моля за такова нещо.

— Ще ходиш ли на празненството за набиране на средства за предизборната кампания на Тъкър?

— И аз не съм решил. Макгиган ще се възползва от случая, за да ме попритисне и да види какво зная. Почти сигурен съм, че е наясно: Шафино е убил Линда. Но и през ум не му минава тъкмо той да обвини един полицай, че е пречукал жена си. Иска друг да му вади кестените от огъня.

Дайън отхапа от кренвирша.

— Ще те остави да свършиш мръсната работа, да събереш доказателства, вероятно сам да заловиш Шафино, а после ще оповести на всеослушание, че шефът на полицейското управление е потулил случая. На другия ден шефът изхвърча като тапа, а Макгиган се намества ни лук ял, ни лук мирисал на топлото му местенце.

Телефонът иззвъня. Хем ми се искаше да поговоря с Карлайл, хем се колебаех — не знаех какво да й кажа. Дайън вдигна, рече „ало“ и заслуша. После ми връчи слушалката.

— Момичето на твоите мечти — оповести баща ми.

— Детектив Мар — казах аз.

— Обажда се Карлайл — рече тя някак сдържано.

Хладно.

Попитах: „Как си?“, и зачаках. След дълго мълчание тя отвърна:

— Уредих ти среща с Морис Робишо и майка му. В дванайсет на обяд в болницата на остров Райкърс. Давам си сметка, че сигурно няма да се притесняваш толкова, ако аз не присъствам…

— Чакай. Вчера не биваше да…

— Та както ти казах, сигурно би искал да не идвам и аз. Но майка му не вярва на белите ченгета и настоява да присъствам. Смята, че можеш да нараниш Морис.

Поклатих глава.

— Обясни ли й, че смятам сина й за невинен и знам кой е убил Линда?

— Предоставям на теб да спечелиш сърцето й. Стига да решиш, можеш да си много чаровен.

— Градинарят, благодарение на когото разцъфват души — подсмихнах се аз.

— Не се изхвърляй чак толкова! Споменах на жената, че се съмняваш във вината на Морис и я моля като лична услуга към мен да се видите. Ще бъдем четиримата. Реших, че надали ще искаш да идва и адвокатът на Робишо. Поне засега. Надуши ли кой ще ходи на свиждане на бездомника, ще доведе журналистите, губернатора и един дявол знае още кого.

— Браво на теб, добре си се сетила. Доколкото знам, на Морис са му определили служебен защитник, което ще рече, че адвокатът е толкова вързан, та не може да се вреди в що-годе сносна юридическа кантора. Току-виж се раздрънкал и принудил Шафино и бандата му да предприемат нещо, за което още не съм готов. Слушай сега. За вчера.

— Какво за вчера? — попита репортерката.

Обърнах се с гръб към Дайън.

— Не се владеех. Наговорих ти неща, които не биваше да изричам. Бях ядосан заради Дайън.

— И си го изкара на мен.

— Ти не си виновна за нищо. За разлика от приятелите ти, които дават мило и драго, само и само да ме тикнат на топло.

— Я да те питам нещо, Мар.

— Казвай.

— Хрумвало ли ти е, че можех да си замълча за писмото? Че можех да си карам преспокойно нататък и да те изтипосам във вестника? Можех да те нападна изневиделица, когато го очакваш най-малко?

— Не, не ми е хрумвало — отвърнах аз.

— А хрумвало ли ти е, че съм ти споменала за писмото, защото имам някои съмнения? Имам си едно наум за белите полицаи. Можех да ти го натяквам.

— Разбирам.

— Разбираш дръжки! Мислиш ме за вироглава и своенравна, докато ти си ни самото въплъщение на здравия разум и мъдростта. Ами ако ти кажа, че си един сухар, тесногръд самонадеян тип, който си въобразява, че е чудо нечувано и затова трябва да бъде клониран! Този свят е ваш и вие само ни пускате да живеем в него. Така ли стоят нещата?

— Има времена, когато не бих си купил кола на старо от самия себе си — рекох аз.

— Хората непрекъснато са принудени да правят труден избор — допълни Карлайл. — Но не и ти. От всички, които познавам, само за теб е фасулско да решаваш как да постъпиш. Сигурно съществува обяснение за такива като теб, за хора, които живеят в свят без изненади, но още не съм се замисляла за това. Ще се видим на остров Райкърс. В дванайсет на обяд. Ако не дойдеш, не знам как ще се сдържа да не се разплача.

После затвори.