Марк Олдън
Американска полиция (29)

29.
Скривалището

Слизах внимателно, като не пропусках нито едно стъпало и се молех износените болтове да не поддадат и аз да не западам стремглаво към долната земя. Ставаше все по-студено. Така де, Мар, защо и ти да не вкусиш малко от преизподнята? Защо да не се спуснеш в мрака, който смърдеше на боклук, на пикоч и един дявол знае още на какво, от което ми се пригади. Крепеше ме само това, че долавях мириса на запалена пура — значи Рижия беше наблизо. Единственото, което трябваше да направя, бе да го настигна, преди да съм се издрайфал.

Мъжките гласове се чуваха все по-силно. Вече бях само на хвърлей от дъното на шахтата. Я погледни нещата откъм хубавата им страна, Мар! Дори и да се свлечеш от стълбата, няма да падаш дълго.

Точно тогава чух как Алдо казва: „Дай да се позабавляваме“, и пуска просташкия си кикот. Рижия изпелтечи нещо в отговор. Докоснах с крак дъното. Слязох от стълбата, стъпих на дъсчения под и се обърнах с лице към гласовете.

Намирах се в тесен проход, тъмен и смрадлив. Беше тъмно като в рог, затова се пресегнах и опипом установих, че ръждивата стълба е в единия му край. Гласовете долитаха от другия край. Там мъждукаше и светлинка, от която ме деляха към три-четири метра.

Светлината и гласовете идваха от тясно помещение вдясно, където се чуваше боричкане. Силите явно бяха неравностойни, понеже Алдо и Рижия се заливаха от смях, а Карлайл Тейлър не се чуваше никаква.

Инстинктът ми подсказа, че не бива да губя и миг. Но всичко по реда си. Вдигнах ръка и напипах с върха на пръстите дъсчен таван. Разперих ръце и докоснах стените — и те бяха от дърво. Вече знаех къде се намирам, можех да се движа, без да рискувам да си фрасна главата или да се блъсна о стена.

Последна проверка. Трябваше да знам какво има и по пода. Щракнах със запалката. Успях криво-ляво да огледам пода, после духна вятър и угаси пламъчето. Някой в помещението в дъното счупи бутилка.

Намирах се в задръстен с боклуци дъсчен проход, който беше дълъг към три-четири метра и вонеше на мухъл, пичок и изпражнения. Управата на летището вероятно и не подозираше, че го има. Той сигурно не бе отбелязан и в архитектурните планове и с времето е бил забравен. Не беше изключено тук да е имало нещо като склад или коридор между канцеларии в стара административна сграда. Майсторите от строителната фирма се бяха натъкнали на единия му край, но бяха спрели работа, за да огледат целия район. В това малко скривалище сигурно се влизаше и от друго място. Ако се съди от боклуците и вонята, явно някой го беше намерил.

Подът бе осеян с флакончета, в каквито наркоманите си носят дрогата, с празни бутилки от вино и кутии от пица, с вестници и кутийки от бира — все допълнителни препятствия по пътя ми към помещението в дъното. Ако исках да стигна по живо, по здраво при Карлайл Тейлър, трябваше да внимавам много. И да се моля да имам късмет.

Воят на вятъра беше на моя страна. Щеше да ми помогне и това, че Алдо и Рижия явно бяха заети.

Извадих пистолета. Нямаше за кога повече да се мотая.

Пристъпих, долепен до дясната стена. Стъпих на бутилка от вино. Отместих я с върха на обувката и продължих нататък. В помещението още се боричкаха. Алдо се кикотеше и пръхтеше, изглежда се забавляваше неописуемо. Дано това, което те двамата с Рижия вършеха, продължеше още няколко мига.

Стигнах дъното на подземието, стиснах с все сила пистолета и надзърнах в помещението. Беше тясно и тъмно, наподобяваше килия с дъсчени стени, по които личаха следи от влага. И тук беше задръстено с какви ли не боклуци: стари вестници, празни кашони, мазни хартиени пликове, носеше се воня, която дори студеният въздух не можеше да разнесе. Рижия държеше единствената светлинка — джобно фенерче. Стоеше с гръб към мен, което ми беше само добре дошло. Виж, клетата Карлайл Тейлър се мъчеше като грешен дявол. Беше се проснала по корем в мръсотията, устата и очите й бяха покрити с лепенка. Ръцете й бяха вързани пак с лепенка зад гърба.

Рижия бе насочил лъча на фенерчето към нея, а Алдо бе седнал разкрачен върху голите й бедра. Беше смъкнал панталоните й чак до коленете и с джобно ножче се опитваше да й среже гащетата. Жената се мяташе като риба на сухо и се мъчеше как ли не да го изтласка — къде ти! Алдо се възбуждаше все повече, а Рижия се наслаждаваше на малкото представление.

Влязох в помещението и забучих пистолета отзад в тила на Рижия. Той се свлече на колене. Фраснах го с оръжието по брадичката и го повалих, а той се свлече на една страна като човек, който е изгубил съзнание и няма да се окопити скоро. Електрическото фенерче се плъзна от ръката му. Вдигнах го и го насочих към Алдо така, че го заслепих. Той вдигна ръце да затули очите си и изломоти:

— Мамка ти, какви ги вършиш!

Идеше ми да му пусна един куршум между очите, но така щях да си навлека главоболия. Ето защо за втори път днес се ограничих да го изритам — той се свлече назад в мрака.

Пак го осветих с фенерчето. Беше застанал на четири крака и клатеше глава. Сетих се какво се е канел току-що да направи и си спомних как като малък съм халосал онова отче, опитало се да изнасили дете, как после съм избягал от сиропиталището и са ме простреляли в сърцето и покрай всичко това си помислих какви мухльовци са изнасилвачите, та ми мина през ума да взема да го пречукам тоя Алдо, но овреме се спрях и само стоварих с все сила ток върху дясната му длан така, че костите му изпукаха. Алдо изпищя на умряло и се свлече по гръб, притиснал длан до гърдите си. Извадих пистолета от кобура върху колана му, после опипах и Рижия. С него можех да бъда спокоен. Още береше душа.

Насочих лъча на фенерчето към Карлайл Тейлър. Тя лежеше на хълбок, с лице към мен, дишаше запъхтяно и надаваше ухо да разбере какво става. Махнах възможно най-внимателно лепенката от очите и устата й, сетне обърнах лъча към лицето си. Мислех си, че това ще я поуспокои. Друг път! Жената беше ужасена. Бе забелила очи. Заклати глава и заотстъпва към стената. Не искаше до нея да доближава никой мъж. Поне засега.

Пресегнах се бавно към нея и й казах тихо и спокойно да не се страхува, че е в безопасност и искам само да махна лепенките от ръцете й. Нищо повече. Тя продължаваше да трепери като листо, но все пак позволи да смъкна лепенката. После я заметнах с балтона си. Рекох й, че никой няма да я докосне и с пръст и ще я изведа оттук. Не знаех какво друго да й кажа.

На нейно място щях да съм уплашен и засрамен, щях да мразя всеки мъж, раждал се някога по белия свят, и със сигурност щеше да ми иде да избия възможно най-много мъже. Нямаше смисъл да й обяснявам, че все пак не са я изнасилили, че й се е разминало на косъм и е извадила късмет, че колкото и неприятно да е било изживяването й тази вечер, някои жертви на изнасилвачи са минали през много по-големи страхотии. Алдо и Рижия я бяха уплашили до смърт и това бе предостатъчно за нея. След тази вечер животът й никога вече нямаше да бъде същият. Колкото и да я успокояваха и утешаваха, това нямаше да промени и на йота случилото се. Не разполагах с бързи отговори. В такива ситуации наистина не знам какво да правя. Сега знаех само, че ако Карлайл Тейлър ми бе поискала пистолета, за да убие Алдо, щях да й го дам на драго сърце и да се разкарам оттук.

За миг насочих отново вниманието си към помещението. Репортерката не беше дошла тук току-така. Нещо я бе привлякло към тая дупка. И това със сигурност не беше декорът. Някой беше живял в тази кочина. В един от кашоните имаше гуменки, които — аха — и да се разпаднат, омаслявени кърпи за глава, празни кутийки от „Макдоналдс“ и стари броеве на списание „Джет“. Бях готов да се обзаложа, че тук е била бърлогата на Морис Робишо.

Уверих се в това, когато се натъкнах на малкото му скрито съкровище. Негърът бе издялкал дупка в стената и бе скътал в нея личните си вещи. Дупката бе дълбока, само няколко сантиметра и се падаше точно над лявото рамо на репортерката. Когато се пресегнах да бръкна вътре, жената трепна.

Скритото съкровище на Морис. Намерих уокмен, слушалки, касети на Майлс Дейвис и Уинтън Марсалис и снимка от стар вестник, на която облеченият като от кутийка усмихнат Морис Робишо на младини бе закрепил върху бедрото си тромпет и гледаше гордо-гордо фотоапарата. Материалът, към който беше снимката, беше на Карлайл Тейлър, която описваше Робишо като многообещаващ тромпетист, после обаче дрогата, сърдечните проблеми и онова, което тя наричаше расизмът на институциите, му провалили живота.

В дупката имаше още нещо — кутийка колкото дланта ми. Отворих я и видях вътре наустник от тромпет в безупречно състояние. Блестеше в лъча на фенерчето като лъснато кюлче чисто злато. По него нямаше и драскотинка.

Пак в кутийката имаше и три нови-новенички стодоларови банкноти, които поне на пръв поглед не бяха фалшиви.