Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fear’s Justice aka The Exchange Students, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Марк Олдън. Американска полиция
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“ ООД, София, 2001
Коректор: Ани Николова
Художествено оформление на корица: Петър Христов
ISBN: 954-585-202-Х
История
- — Добавяне
4.
Писмото
Подкарах по магистрала Ван Уик на юг, към летище „Кенеди“. Скоро щеше да се свечери. Баща ми беше затворил очи, розата стърчеше в дребничките му длани.
Искаше ми се да постоя там, където Линда е била преди да умре, да усетя присъствието й така, както бях доловил и присъствието на Лурд Балера в кабинета в службата. Дайън ми влизаше в положението. Ако си ченге, мъртвите дълго не те напускат.
Минавахме покрай къщи с бял дъсчен обков и с морави, по които се мяркаха почернели преспи. От стълбовете на уличното осветление висяха огромни висулки. Пред нас изникна заледено езеро, обагрено в огненооранжево от залязващото слънце. Имаше да почакаме, докато се запролети.
Бръкнах в джоба на палтото и извадих мъничко копие на златната детективска значка на Линда, окачено на тънка златна верижка. Ченгетата подаряваха такива копия кой на съпруга, кой на гадже. От жените, които познавах, Линда единствена бе давала такова копие на ченге.
Окачих го на огледалото за обратно виждане. Да ми напомня колко много съм загубил. И че болката не ще ме напусне никога. Без Линда светът ми се струваше някак притихнал, по-страшен.
Баща ми посочи верижката.
— Това пък какво е?
Стори ми се, че още държи очите си затворени.
— Копие от полицейската значка на Линда. Последното нещо, което ми даде, преди да умре.
— Шафино знае, че сте се срещали.
— Вчера Линда ми разказа за някаква банда полицаи, която той оглавява заедно с Юджин Елдър и която действа в Ню Йорк и Вашингтон. Днес вече е мъртва.
— Шафино е изпечен мошеник — рече Дайън. — Но няма нищо общо със смъртта на Линда. Тя е била убита от някаква гадна чернилка. Убиецът вече е зад решетките. Случаят е приключен. Шафино има непоклатимо алиби, не че е опрял до него де. Когато Линда е била убита, мъжът й е бил на хокей заедно с трима приятели, всичките ченгета.
— Знам, че я е убил Робишо. Но чудно защо, се сетих за Шафино.
— Как няма да се сетиш за него! Нямаш ли си друга работа, ами да чукаш жената на някакъв откачен тип!
— Детективите са намерили в джоба на Робишо полицейската значка и гащетата на Линда. Онзи кретен е стискал ножа, с който я е наръгал. Всичко е ясно като бял ден.
— Негърът е лежал в несвяст до трупа. Знаят го като дрога, пиянде и откачалка. Обзалагам се, че хич и не помни как я е наръгал.
— Вероятно е просел. Линда не му е дала нищо и онзи е превъртял.
— Разправял, че не е и виждал очите на Линда — вметна Дайън. — Твърдял, че при него бил отишъл някакъв бял, който цяла седмица всеки божи ден му давал по стотачка. После пък същият бял го бил прикоткал на паркинга с обещанието, че ще му даде още сто долара. Много умно, няма що.
— Защо ли Линда е ходила на летището?
— Ако се вярва на един от репортерите, за да се срещне с информатор.
— Непрекъснато си говорехме с нея за работата. Изобщо не ми е споменавала, че ще ходи на летището.
Дайън разтърка схванатото си рамо.
— Някакъв негър бездомник убива бяла полицайка и сервира на шефа на полицията расов кошмар, от който онзи сега се чуди как да се отърве час по-скоро. Обърни внимание! В полицейското управление изобщо не питат защо Линда е ходила на летището. Важното в случая е, че убиецът е бил заловен. Точка по въпроса. — Той ме погледна. — Знам какво ти е. Но недей да клатиш лодката. Не е в твой интерес, от мен да го знаеш.
— И какво ми препоръчваш? Да си трая, ако искам да не ми изстине мястото ли?
— Белите смятат, че я е убил негърът. Ченгетата не го опровергават. А мен ако питаш, изобщо не е важно какво мислят останалите.
— И да си трая, и да не си трая, Линда не е имала причини да ходи на летището.
Видях лицето й върху предното стъкло на автомобила. Права черна коса, вече започнала да побелява. Чипо носле, кафяви очи, ехидна усмивка. Дълги крака, пружинираща походка. Беше на трийсет и четири, но младееше, изглеждаше десет години по-млада. Пушеше като комин, носеше големи обици. Жена с щедро сърце.
Събирам филми с боксови мачове. Падам си най-вече по старите неми черно-бели филмчета, на които великите боксьори са заснети на върха на славата. Събирам и снимки от боксови мачове, имам и фотографии отпреди сто години. Мога да се похваля с филми и снимки на Джон Л. Съливан, Сики Бореца, Маккой Хлапето. Флауърс Тигъра и Джак Демпси на младини, когато са му викали Трепача.
Нямах обаче филм на срещата между Джак Джонсън и Станли Кечъл от 1909 година — бих дал всичко на тоя свят, само да се сдобия с него. Чернокожият Джонсън срещу белия Кечъл. Джонсън, най-великият боксьор тежка категория на всички времена, срещу Кечъл, най-прославеният боксьор средна категория, живял някога по белия свят.
Мач, превърнал се в средоточие на цялата расова омраза. Класика.
Дайън бе споменал на Линда, че си мечтая да притежавам филма. След седмица тя ми го подари и отказа да вземе нещо в замяна.
Баща ми пък колекционираше джазови изпълнения на пиано. Притежаваше стотици плочи седемдесет и осем оборота, дългосвирещи плочи, записи от двайсетте, дискове с презаписи на радиопредавания от трийсетте. В сбирката му имаше записи с автографи на Тейтъм, Гарнър, Бейси, Елингтън, Телониъс Мънк — все неща, които струваха цяло състояние. Освен това познаваше лично всички тези знаменитости. Беше купонясвал заедно с тях в Харлем, в „Рая на Смол“ и „Червеният петел“, а също по джазклубовете в центъра на града, на Петдесет и втора улица.
Линда му подари рядък запис на Фатс Уолър — още малко, и да го разплаче.
Подминахме Саут Озоун Парк и Хауард Бийч, където край брега при задните дворове на скромни къщи бяха закотвени малки лодки. Дали някой в тези къщи бе загубил нещо важно в живота си? След загубата на Линда волю-неволю трябваше да си призная някои не особено приятни неща за самия себе си. Например, че съм вдигнал китайска стена, която да ме предпазва от останалия свят. Ако имаха поне малко късмет, хорицата в тези къщи сигурно и не подозираха за моите терзания.
Подминахме хиподрума, последния, останал в града. Всички хиподруми в Ню Йорк бяха заличени от лицето на земята, понеже, видите ли, конните надбягвания не носели такива тлъсти печалби, както търговските центрове. Точно след хиподрума се възправяше огромен мукавен силует — нескопосна рисунка на мадама по бикини тип „прашка“, тънки високи токчета, платиненоруса коса, похотлива усмивка и ей такива цици. Някакъв малоумник бе изрязал зърната на гърдите й и ги беше заменил с празни кутийки от бира. Мацката беше реклама на топлес клуб „Либидо“, местен вертеп за стриптийз, програми с лесбийки и други дивотии.
Рекламата ме подсети за друг топлес клуб, собственост на Боби Шашмата. Според полицейския правилник ченгетата нямаха право да участват като съдружници във фирми, продаващи спиртни напитки. Въпреки това Шафино се беше обзавел със стриптийз бардак. Една вечер отидохме в Линда във „Фаръл О’Тул“ в Удсайд и тя ми беше разказала най-подробно за заведението на мъжа си.
Клубът на Шафино се казваше „Ралото“ и се намираше точно срещу сградата на Общото събрание на ООН в Ийст Сайд в Манхатън. Както ми обясни Линда, Боби Шашмата имал двама съдружници: Хесус Бауза, хилав трийсет и пет годишен детектив пуерториканец от полицейския участък в Южен Бронкс. Вторият бил не друг, а моят стар познайник Юджин Елдър, известен още като Татенцето и Херцога. Той бил организирал нещата и бил регистрирал фирмата. В регистрацията Шафино се криел зад името на седемдесет и пет годишния си вуйчо, настанен в старчески дом в Бруклин, а Бауза — зад трийсетгодишната си жена. А колкото до самия Елдър, и той се спотайвал зад холдингови фирми с регистрации я в Панама, я в Люксембург.
„Ралото“ бе отворило врати преди половин година и имаше клон и във Вашингтон. Според Линда клубовете носели добри пари — Шафино се прибирал с купчинка пачки, които криел вкъщи. Бил избрал името покрай стиха от Библията, изписан на площада пред сградата на ООН, нещо от рода на това да сме прековели мечовете в нещо по-полезно, като рало например. Така Шашмата си отмъщавал на калугерките, които, когато бил малък, го тормозели и го скъсвали от бой с кожени каиши, намазани с кленов сок, та кожата от дланите му да се смъква.
Тъкмо Шафино командвал парада в клуба — държал той да бъде изискан, така че да привлича паралиите и дори семейните двойки. Затова и в заведението имало екран с котировките на фондовата борса, кухнята била много изтънчена, имало и бутик. Оберкелнерите се разхождали в смокинги. На момичетата било забранено да сядат върху коленете на клиентите, нещо, известно като „лъскане на ципа“, и да се пипат тук-там по време на стриптийза. Шафино не искал да го претарашват от нравствената полиция и да рискува да му затворят клубчето, превърнало се в добра дойна крава.
Наред с другото забранявал на танцьорките да си смучат гърдите и да си пускат бикините в чашите на клиентите, а после да им ги тикат в устата. И всичко това идваше от мъж, за чието чувство за хумор ще добиете представа от това, че си умираше да пъха по кафенетата тампони в шишето с кетчуп и после да ги оставя на барплота.
Според Линда свързвал големи надежди с „Ралото“. Мразел до смърт Ню Йорк. Ненавиждал студеното време, привидното благоденствие, високите данъци и ония педали, политиците. Смятал да понатрупа пари и се изнесе в слънчева Калифорния. Лос Анджелис бил градът на мечтите му. Елдър и Хесус Бауза предпочитали живота на Източното крайбрежие. Херцога все така смятал да се пробва в политиката, а жененият Бауза мислел да се пресели заедно с новото си гадже в Пуерто Рико.
Шафино си мечтаел в Лос Анджелис да живее в къща на брега на Марина дел Рей и да прави френска любов с всички блондинки поред в Холивуд. Линда не смяташе да го придружава, затова й било все едно какви ще ги върши мъжът й. Той най-сетне бил склонил да й даде развод, но само ако тя му обещае да не го съди за издръжка и за част от имуществото. Бил й заявил, че никак не е евтино да отидеш да живееш в Калифорния. За щастие печелел не само от „Ралото“. Линда не знаеше нищо за далаверите му и не искаше да научава. С каквото и да се захванел Шашмата, с „Ралото“ или с друго, все си било незаконно.
Не съм от бъбривите, падам си особняк и не споделям много-много проблемите си с другите. Сега обаче ми се прииска да си изплача душата. Разказах на Дайън колко уплашена е била Линда при последната ни среща — очевидно заради тайната банда от ченгета, оглавявана от Шафино и Елдър. Разправих му и как сме се скарали и аз съм си тръгнал, без да изчакам тя да ми каже още нещо за тия ченгета.
Покрай колата профуча мотоциклетист. Загледах го как криволичи между автомобилите и му завидях за свободата да минава откъдето си иска.
Дайън ме потупа по ръката.
— Ще ми разкажеш ли защо се скарахте?
Притеснявам се да давам воля на чувствата си, а също и когато някой ме докосва. Както казваше Линда, подскачам като ужилен.
Смачках фаса в пепелника на автомобила.
— Заради едно писмо, което е написала. Линда все ми натякваше, че е поверила живота си в ръцете ми. Искала да ми покаже колко много ми вярва. Точно тогава се изтърва и за писмото.
Побиха ме тръпки. На гърлото ми заседна буца. Очите ми се напълниха със сълзи.
Дайън чакаше.
Бяхме се запознали с Линда преди две години, докато разследвахме заедно кубинци наркотрафиканти в Ню Йорк и Ню Джърси. Карахме се непрекъснато. Смятах я за прекалено докачлива и чувствителна, за да работи в полицията. Тя пък мислеше, че съм луд за връзване. Нищо в отношенията ни не подсказваше, че някога ще бъдем заедно. Понякога животът ни поднася големи изненади.
— Написала писмото след последния случай, по който работехме заедно — продължих аз. — Но не го пратила. Скрила го, вероятно в банков сейф. Вчера сподели, че смятала да го унищожи. Вече ми имала доверие. Писмото, с което смятала да се защити, ако, не дай си боже, стане нещо, вече било излишно.
— Да се защити ли? — възкликна баща ми. — От какво?
— От мен.
— И таз добра, от теб!
— Мислела, че ще взема да я убия. Затова и го написала.
Дайън поклати глава.
— Ти да я убиеш ли! Тая жена не е била добре.
— При последния ни случай играта загрубя. Но както и да е. Ако съм я убиел, писмото щяло да иде в отдел „Вътрешни разследвания“ в полицията. Сега обаче вече ми имала доверие. Каза, че писмото вече било излишно. Но докато ми го разказваше, си рекох — а аз как да й имам вяра на нея? Нали тъкмо тя е написала писмо, което може да ме почерни.
— Да те почерни ли? И какво толкова е пишело в това писмо?
— Изпуснах си нервите — поясних аз. — Обвиних я, че ми забива нож в гърба. Тръгнах си. Линда ме умоляваше да остана, но аз не исках и да чуя.
Дайън си погледна коленете.
— Та какво пише в писмото? — повтори той въпроса си.
— Нещо, за което ще лежа най-малко двайсет години зад решетките.