Марк Олдън
Американска полиция (22)

22.
Ново действащо лице

Някъде към два същия следобед отидох в службата и още влязъл-невлязъл в кабинета, иззвъня телефонът — търсеше ме Джак Хейдън. Още малко, и да хвърли топа от притеснение.

— Какви ги вършиш бе, човек, ще взема заради теб да получа инфаркт — изсъска той. — Онзи е в кабинета ми, нямало да мръдне оттук, докато не разговарял с теб. Имаш ли представа какво означава на крака да ми дойде вторият човек в управлението и ни в клин, ни в ръкав да настоява да говори с един от моите детективи?

Рекох му — вероятно означава, че детективът ще види дявол посред бял ден.

Бях забелязал първите признаци на надвисналата буря още долу, на улицата — пред входа бе спрял черен мерцедес, шофьорът, млад детектив латиноамериканец, си разлистваше на воля спортните страници на вестника, понеже знаеше, че никой няма да го глоби за неправилно паркиране: кой катаджия ще тръгне да си усложнява живота и да глобява автомобила на първия заместник-началник на полицейското управление! Да не е луд!

Друг признак, че съм сгазил нещо лука, бе, че когато преди няколко минути слязох от асансьора, колегите само ме погледнаха и побързаха да извърнат глава, сякаш съм смъртник и песента ми е изпята.

— Макгиган е оттатък, в кабинета ми — изшушука Хейдън. — Чака те от двайсет минути, искал да си поговорите. Дали не е тук заради оная статия на Карлайл Тейлър?

— Каква статия?

— Я не ме баламосвай. Знаеш коя.

Казах, че не съм я чел, и го попитах кога иска да чуе какво съм свършил предния ден в Бронкс — преди или след разговора ми с Макгиган. Вметнах, че убийствата на еквадорците са предварително организирани и че съм по дирята на убиеца. Хейдън сякаш изобщо не ме чу и настоя незабавно да съм си замъкнел дебелия задник в кабинета му. После ми затръшна телефона.

Сложих си палтото на закачалката и си напомних, че за никого не е тайна как са ме обвинили, че съм задигнал пари от онзи наркотрафикант. Кабрера Хлапето, когото бяхме сгащили заедно с Линда, бе свидетелствал под клетва, че съм отмъкнал от сейфа му двайсет и пет бона. Дотук криво-ляво се бях справял с тези обвинения — бях твърдял, че са опашата лъжа, с надеждата, че ще ми се размине.

Напоследък обаче нещата загрубяха. Карлайл Тейлър явно си бе навила на пръста да ме гони до дупка.

Беше решила, че Робишо е невинен, което ще рече, че виновен е някой друг. От днешната й статия пък личеше, че е нарочила мен за главен заподозрян за убийството на Линда.

Е, не ме беше посочила по име, но това не значеше нищо. И слепец би разбрал, че говори за мен, когато описва ченгето, тормозило Линда и споменато в писмо, превръщащо го в основен заподозрян за убийството й. Хейдън очевидно бе чел материала на Тейлър, понеже го беше треснала параноя, по-силна от обичайните му мании за преследване. Ако арестуваха ченге от отдела му, извършило престъпление, кариерата му отиваше на кино. Нямаше как аз да изхвърча и да не повлека след себе си и Хейдън!

Затова и не се учудих, че си е глътнал езика от страх. Явно бе отсъдил, че Макгиган знае за злодеянията ми и е дошъл да ми отнеме полицейската значка. Представях си как Джак Изкормвача снове като попарен напред-назад из кабинета и само чака да се появя, а междувременно обмисля как да се изниже ни лук ял, ни лук мирисал и да ме зареже сам-самин, без другар и закрила, на петнайсетия етаж.

Защо да си кривя душата, и мен не ме свърташе на едно място. Обичах си работата, исках да съм ченге. Без полицейската значка нямах самоличност. Тя беше моята сила и мъжественост, мястото ми на белия свят. Изгубех ли нея, губех всичко. Имаше ченгета, които направо превъртаха от страх, че могат да им я отнемат.

Всяка година десетина полицаи си теглят куршума — най-често след като са ги отстранили от работа или са ги арестували. Познавам двама полицаи, които захапаха дулото — единият ми беше добър приятел и предпочете да сложи край на живота си, когато го изритаха от службата, задето върти любов с една своя информаторка. Беше зарязал заради нея жена си, колкото тая пикла да му задигне и последния цент от банковата сметка и да духне в Санто Доминго с някакъв наркопласьор, който нямал и двайсет години.

Винаги съм си повтарял, че каквото и да става, няма да си тегля куршума. Хайде де, да не съм луд, че да си правя харакири! Но знае ли човек с тая бутилка и пистолет, с които си правя компания!

Запалих цигара, помислих, помислих и най-неочаквано си намерих причина да се усмихна. Изстрелях едно кръгче дим към тавана. Така де, какво съм увесил такъв нос! Нямаше да ме арестуват. Най-малкото днес.

Едно време са бесели хората по площадите колкото за семейно забавление. Защо се е позволявало на обществеността да наблюдава как някой нехранимайко увисва на въжето? Как защо — за назидание!

Скоро обаче се разчуло колко забавно, приятно и разтоварващо е да присъстваш на публичното обесване на някого. Не след дълго майките и бащите започнали да водят и децата, после — да викат и приятели и не след дълго цели многохилядни тълпи се стичали да се наслаждават на онова, което хората в Дивия запад са наричали линч.

Но дето е думата, нищо на тоя свят не е вечно — ето че се пръкнали човеколюбци, хора, работещи в социалния патронаж, и други състрадателни души, които със съвместни усилия спуснали завесата на толкова лелеяната атракция, предпочитана от американските семейства от единия, та чак до другия край на държавата.

Ако искате да разберете какво е днешното съответствие на обществения линч, идете да погледате как арестуват полицай. Без да има и най-малка представа в какво е обвинен полицаят и дали изобщо е виновен за нещо, кръвожадната тълпа обикновено се стича, за да позяпа как му надяват белезниците и го отвеждат в предварителния арест. На този съвременен линч се събират и шефовете на полицията, прокурори, граждани, колеги на полицая и журналисти и досущ малчугани, оставени да лудуват в пясъчник, всички си умират от кеф понеже знаят какво му се пише на клетото ченге.

Докато влизах в сградата, не забелязах такава зажадняла за линч тълпа. Това си беше солово изпълнение на Макгиган. Поне засега.

Не че бях отървал кожата. Но ако не друго, Макгиган нямаше да ми вземе значката. Същевременно обаче не бе дошъл заради черните ми очи — имаше си причина и от нея надали щеше да им стане приятно. Макгиган не се славеше като особено състрадателен, нито пък като човек, който ще отскочи колкото да се видите, и то в работно време. Можеше да ме нарани, и то така, че да си лижа раните, докато съм жив.

Изненадващото му посещение ме бе заварило неподготвен. Нямах време да реагирам и да умувам как да изляза на глава с този тип. Единственото, което можех да направя, бе да си напомня, че трябва да говоря възможно най-малко, да се държа уважително и да не си прострелвам крака. Колкото повече умувах, толкова повече се убеждавах, че Макгиган действа точно в стила на равин: нанася пръв удара, така че аз да се шашна и да допусна грешка.

Когато влязох в кабинета на Хейдън, Макгиган седеше зад писалището на моя шеф и с очила с двойни лещи, закрепени на върха на носа, си пилеше ноктите.

— Ако още не си наясно, че си на път да си изгубиш полицейската значка, значи си единственият в Америка, който не го знае — рече ми той.

Беше едър като канара ирландец към петдесетте с бичи врат, благ глас и клепачи, увиснали над очите му. С огромните си габарити и косата, подстригана на канадска ливада, ми приличаше на хладилник. Зад сънения му, отнесен поглед се криеше пъргав ум, който щракаше като вълчи капан. Макгиган се славеше с това, че подлива вода на всекиго, на когото се чувства задължен. Под лявото му око се мъдреха два белега колкото петаче, спомен от нощта, когато той още работел като патрул и докато се опитвал да осуети обир в ресторант в Сохо, бил ранен в престрелката с двамата престъпници, единия от които после застрелял на място, а другия удушил с голи ръце. От двойния белег върху лицето му бе излязъл прякорът Дупчената глава. Очакваше от другите да му се подчиняват и да го уважават. Бог да ви е на помощ, ако тръгнете да му правите напук.

Беше облечен в двуреден сив костюм и риза в същия цвят, беше с черна вратовръзка със съвършен уиндзорски възел. Никога досега не го бях виждал в други тонове, което ме караше да си мисля: не току-така се мълви, че е далтонист, не различава цветовете и гардеробът му се състои от пет-шест сиви костюма, десетина сиви ризи и четири черни вратовръзки. Носеше жартиери, да не му се смъкват чорапите, и розова кърпичка с монограм в горното джобче на сакото, за която пък се говореше, че жена му била пришила, та да не се изгуби и мъжът й да я замени с друга в неподходящ тон. При акция срещу наркопласьори в Харлем един питбул му бе отхапал върха на десния палец. Върху ревера на сакото му проблясваше „fainne“, златно търкалце, което показваше, че знае ирландски.

В кабинета заварих и Хейдън. Стоеше прав, вероятно си въобразяваше, че така изглежда голямо страшилище. Беше кръстосал ръце върху гърдите си, беше се изтъпанил до Макгиган и леко прегърбен, се беше разкрачил, все едно ще стреля, само дето не държеше оръжие. За да не си изтърве съвсем нервите, дъвчеше яростно дъвка и разтъркваше лакти. Да си рече човек, че очаква да избухне бомба.

Пред бюрото на Хейдън, по-точно леко вдясно от него бе сложен празен стол — от псевдоантиките, останали от онзи хахо, собственика на апартамента, преди в него да се нанесе Бюрото за борба с организираната престъпност. Столът нарочно бе обърнат така, че върху него да пада слънчевата светлина, влизаща през един от прозорците. Направо грееше.

Някой искаше да ми е зле.

Преместих стола, за да не ми свети слънцето, и седнах.

Усетих, че краката и ръцете ми са изтръпнали, а устата ми е пресъхнала. Нерви, какво да се прави!

Бях разбутан от убийството на Линда и от това, че Шафино и Карлайл Тейлър знаят за писмото. Сега, сякаш това не ми стигаше, на главата ми се стовари и Макгиган. Като заместник-шеф на полицейското управление той за отрицателно време можеше да ме превърне в господин Никой. Само да помръднеше малкия си пръст, и с мен беше свършено.

Като дете съм бил принуден да се подчинявам на хора, които са държали живота ми в свои ръце — много е неприятно, ще знаете. Нямах никаква власт, а те си разиграваха коня и току ми натякваха, че всичко зависело от тях, че и да ме тормозели, го правели за мое добро и някой ден съм щял да им бъда благодарен. Хайде де! На друг да ги разправят тия — ще им бъда благодарен в деня, когато лесбийките престанат да използват вибратори.

Както се е изразил Уърдсуърт, о, минало несретно, далечно и незабравимо, което не ще се повтори нивга веч! Няма да се повтори ли? Друг път, Уили, тук грешиш!

Макгиган остави пиличката, махна очилата и разтърка очите си с палец и показалец. Заговори, като затули лице с огромно ръчище:

— Дай да се разберем като хората — подхвана той. — Не се бъркай дето не ти е работа, в противен случай лично ще имам грижата да те отстранят в неплатен отпуск и да разследват поведението ти във връзка с убийството на Линда Шафино. Ясен ли бях?

Отвърнах, че да.

Макгиган остави очилата си до телефона на Хейдън, облакъти се върху писалището и продължи да разтърква очи.

— Мисля, че приключихме. Казах, че и аз съм на това мнение.

Хейдън се изхили злорадо — не го бях виждал такъв.

— Преди да си тръгнеш — допълни Макгиган, — чуй нещо, нека да ти е урок по расова политика. Гласовете на чернокожите са му в кърпа вързани на кмета. Пак в същата кърпа са и гласовете на латиноамериканците и азиатците, на педалите и онова, което е останало от гласовете на либерално настроените бели избиратели, стока, която, тъй да се каже, се свива като шагренова кожа и е на път да изчезне. Вероятно ще си речеш, че като бройка тези гласове са наистина внушителни. И ще сгрешиш. Ако кметът Тъкър иска да си запази топлото местенце още четири години, трябва да прави, да струва, но да привлече гласове и от противниковия лагер, тоест сред белите, където не се ползва с голяма популярност. Понеже си полицай, сигурно си наясно, че има макар и слаба връзка между гласовете на консервативно настроените бели и престъпността сред чернокожите. Средностатистическият представител на бялата раса волю-неволю се притеснява от престъпленията на негрите, които някой ден могат да се превърнат в най-ужасния му кошмар. За нещастие на кмета Тъкър те и за него са най-големият кошмар.

Макгиган подчерта, че успехът на Тъкър зависи от това как ще се отнесе към престъпността сред чернокожите. Тръгне ли да я критикува, ще изгуби подкрепата на негрите. От друга страна обаче, ако си затваря очите, ще види през крив макарон поддръжка от белите, а без тях е история. Тъкър е в безизходица, но ето че щастието му се усмихва. И това щастие може да бъде вместено в две думи: Морис Робишо.

Макгиган ми обясни, че тъкмо това щастие е породило нещо, наричано от посветените в кметството АПТ, или Африканския план на Тъкър, чрез който кметът смятал да привлече гласовете на белите и който всъщност бил свидна рожба не на друг, а на първия заместник-кмет Рей Футман. Според Макгиган само един наивник би повярвал, че Футман е пръв либерал и добра душа, която не по своя воля се е озовала във властта. Тъкмо обратното, Футман си бил кариерист и властолюбец. Бил прикачил вагончето си към звездата на Тъкър, само и само да се добере до властта, и сега нямал никакво намерение да се разделя с нея. Мразел ченгетата, затова пък бил пръв приятел на Тъкър, който не можел да заспи, ако през деня не се посъветвал най-малко десет пъти с него. Колкото до изборите, без Футман Тъкър бил бита карта и щял да види на куково лято втори мандат.

Според Футман АПТ се свеждал до това: Тъкър трябвало да привлече евреите. Било предостатъчно за него да гласуват и двайсет на сто от евреите в града.

От Тъкър се искало само да не защитава и да не прикрива Морис Робишо. Според Макгиган това било хитър ход. Тъкър трябвало да заклейми престъпниците сред чернокожите, ако искал да спечели на своя страна евреите. Същевременно обаче не можел да си позволи да настройва срещу себе си чернокожите гласоподаватели. Затова и му трябвала изкупителна жертва, която да не разбунва духовете на негрите. Тук на сцената се появявал Морис Робишо, убиец на ченге, откачалка и наркоман с полицейско досие, по-дълго и от соло за барабани. Но най-голямото му достойнство било, че е чернокож. Според Макгиган Тъкър нямало да привлече на своя страна всички евреи, но не го и очаквал. Достатъчно било да спечели някои от тях — така шансовете му да бъде преизбран се увеличавали неимоверно.

Изходът от изборите зависел изцяло от този Африкански план на Тъкър. Затова и разследването на убийството на Шафино трябвало да се смята за приключено, а убиецът трябвало да си остане чернокож.

Какво да се прави, политика, възкликна Макгиган, а в политиката нямало място за добро и зло. В нея най-важното било да умееш да пресметнеш колко гласове ще бъдат подадени за теб. На кмета не му отървало Морис Робишо да бъде оневиняван, всъщност това за него си било напълно неприемливо.

— Бива ли да си такъв лапнишаран! Нима си въобразяваш, че ще преджапаш океана — скастри ме заместник-шефът на полицията. — Не се занимавай повече със случая Линда Шафино, инак песента ти в полицията е изпята. Нямам какво повече да ти казвам, детективе.

Тръгнах си, без да се сбогувам. Дланите ми бяха потни, едвам си поемах дъх.

Имах два избора: да свия платната, както ми бяха наредили, или да се държа така, сякаш телефонният им секретар се е повредил и аз не съм получил съобщението. Но каквото и да сторех, пак щеше да ми излезе през носа. При това тъпкано.

Влязох в кабинета, седнах на перваза, запалих цигара и загледах как силният вятър носи по оловното небе ниските бели облаци. Бях се озовал в списъка на заклетите врагове на Тъкър, защото му мътех водата. Ако не се издънех сега, нямаше да се издъня никога. Следващия път, когато идеше на черква, нашия драг кмет можеше преспокойно да палне свещичка в моя памет. „Благодаря ти, милостиви Боже, задето прати на чернокож политик като мен тъкмо врага, от който той се нуждае най-много в година на избори: вироглаво бяло ченге, което не иска да ме преизбират, обвинено е в жестокост спрямо цветнокожите и е задигнало пари от някакъв наркотрафикант. Благодаря ти, милостиви Боже. Слава на Теб!“

Откъдето и да го погледнех, едно си беше безспорно: трябваше час по-скоро да забравя за убийството на Линда и да развея белия байрак, ако исках да си запазя полицейската значка.

Захапах поредната цигара, завъртях я без да я паля между зъбите си и отново седнах да умувам защо ли Макгиган е дошъл чак тук. Така де, искаше главата ми забучена на кол. Но защо да бие толкова път, след като преспокойно можеше да ме обезглави и в полицейското управление?

Точно тогава на вратата на кабинета се почука.

Продължих да зяпам през прозореца — сигурно оня мухльо Хейдън се беше домъкнал да ме рита, докато съм повален. Явно не му стигаше да злорадства по телефона. Беше наминал да ознаменува победата си лично. Само при мисълта, че ще ми се изтъпани сега и ще почне да ми премлясва самодоволно, ми идеше да изпразня пълнителя във вратата. Но се въздържах — ами ако беше Макгиган, дошъл да врътне още малко ножа?

Отидох при вратата.

Бре, бре, бре! Виж ти кой ни е дошъл на гости — детективът латиноамериканец, по съвместителство шофьор на Макгиган. Беше снажен, на около двайсет години, с мънички уши и никакъв врат, имаше на веждата си белег, явно спомен от ръкопашен бой. В красивото му лице се долавяше нещо студено, което сякаш казваше, че младежът няма нужда от никого и не бива да разчиташ на него. Точно шофьор като за Макгиган.

— Детектив Мар! — подхвана той. — Аз съм детектив Луис Бонила. Бихте ли ме упътили къде се намира мъжката тоалетна?

Мина ми през ума — ново двайсет! Това пък сега какво е? Бонила току-що се беше разминал с десетина ченгета, секретарки и чиновници. Все някой от тях е могъл да му посочи кенефа. Защо ли се е домъкнал при мен? Сега я втасахме!

Понечих да му затръшна вратата под носа, но си казах, че няма смисъл да си навличам още главоболия с Макгиган. Затова и обясних на Бонила да свърне надясно и да продължи все направо. Клозетът се падаше в дъното на коридора.

Онзи ми благодари и ми протегна ръка. Рекох си — виж ти колко сме възпитани. Докато се здрависвахме, младокът ми пъхна в дланта късче хартия. Бонила Снежния човек ми бе предал бележка! Огледа ме от глава до пети, както вълк — агне, чакаше да види как ще реагирам.

Пъхнах листчето в джоба на панталона си, а Бонила се отправи към кенефа. Изпроводих го с поглед, после затворих вратата. Телефонът иззвъня. Не му обърнах внимание и си прочетох писъмцето:

Излез веднага от службата. Тръгни на изток по Петдесет и седма улица. Продължи да вървиш. Ще те вземем, ако не те следят. Ако до десет минути не го направим, значи имаш опашка. Срещата отложена. Робишо не е убиецът на детектив Шафино.

Нямаше подпис. Или име. Нямаше дори инициал. Всъщност не бяха и нужни. И аз бих могъл преспокойно да подпиша бележка с такова съдържание. Няма как да си туриш подписа под подобно нещо и да се надяваш на светло бъдеще.

Особено пък ако имаш развито чувство на самосъхранение и разчиташ някой ден да се издигнеш до шеф на Нюйоркското управление на полицията.