Марк Олдън
Американска полиция (44)

44.
Наранени чувства

Когато същия следобед излязох от банка „Кортлайн Тръст“, Бауза беше спрял пред входа с новичкия си ягуар. Дори не беше изключил двигателя. След мен креташе Джули — изглеждаше като влачена от порой. С едната ръка я стиснах за лакътя, с другата държах пистолета в джоба на балтона. Дайън не се виждаше никъде.

Джули се изсекна в розова хартиена кърпичка — гледаше право напред. Навсякъде другаде, но не и в очите ми. Карлайл ни наблюдаваше от фоайето на банката. Бях й наредил да стои вътре и да не мърда — да не би да избухне престрелка.

Къде ли беше Дайън?

— Боби ще ти свети маслото — изсъска Джули и се опита да се отскубне от хватката ми. — Хич не си въобразявай, че ще ти се размине след всичко, което ми причини.

— По-добре се моли да ми се размине. Защото почне ли пукотевица ти ще пострадаш първа.

Впих пръсти в лакътя й и когато Джули трепна й обясних, че ако баща ми не е в колата на Бауза, двамата с нея се връщаме в банката и продължаваме веселбата. Момичето ми се тросна: „Задник такъв, майка ти сигурно върти минети в пъкъла“.

Затеглих я към ягуара — озъртах се да не би Шафино да ми е заложил капан. Джули си въобразяваше клетата, че Боби Шашмата е готов да скочи и в огъня заради нея. Друг път! Той обичаше най-много и единствено себе си. Беше убивал хора, беше въртял и сукал, само и само да натрупа парите в черната си каса, и нямаше намерение да позволи на мен или на когото и да било друг да му я отмъкне под носа. Джули му беше муле, знаеше всичко за касата. За да й запуши устата, Шафино трябваше да направи така, че да нямам достъп до нея.

Отидох при ягуара на Бауза, без да пускам Джули. Същевременно държах под око всеки автомобил, всеки пешеходец и псе, минаващи покрай мен. Бях направил за смях Шафино, и то пред цялата му банда, и той надали щеше да ми го прости току-така. Най-малкото ако искаше и занапред да му имат уважението и страха. Щеше да отвърне на удара, и то, както се бе заканил, съвсем скоро.

Бауза ме погледна — седеше като на тръни. Кимна към задната седалка. Тъмното стъкло на прозореца се плъзна надолу и аз видях Дайън — седеше сам, с изцъклен поглед, и държеше лявата си ръка. Едното му око беше отекло, по челото му се аленееше кръв. Щом ме зърна се усмихна и ми прати въздушна целувка.

— Добре се справи, момчето ми — похвали ме той.

— Имам си добър учител. Най-добрия.

— Да беше видял отнякъде приятелчетата на Алдо, когато разбраха, че трябва да ме пуснат да си ходя по живо, по здраво. Направо не можеха да повярват копелдаците му с копелдаци. — Пипна гръдния си кош и трепна. — Но най-забавно беше, когато Алдо им съобщи, че гориш парите и си на път да подпалиш Джули. Глътнаха си езиците. — Дайън прихна. — Боли ме, когато се смея, но чудо голямо, пак си струва. Доволен съм, задето ги видях как гледат на умряло.

— Тия дни смятам да се срещна с Алдо, за да обсъдим случилото се — отвърнах аз.

Дайън затвори очи и поклати глава.

— На думи е много велик, но инак му треперят мартинките — поне засега не иска да те вижда.

Отворих вратата на автомобила и след като натиках Джули вътре, пак я затръшнах. Сетне рекох на Дайън:

— Хайде, отиваме в болницата.

Пресегнах се да му помогна, а Бауза се надвеси над облегалката на седалката и каза:

— Нямам нищо общо с цялата тая дандания. Питай баща си. Дори не съм бил там, когато са го били. Докараха го в града и го доведоха при мен, понеже другите не искаха да те срещат. Такава е голата истина…

— Ти си човек на Шафино — прекъснах го аз. — Разкарай се оттук. Побързай, докато не съм ти пуснал някой и друг куршум в главата.

Затръшнах и задната врата, а Бауза натисна газта до дупка и отпраши.

Чух някакъв шум зад себе си. Извадих глока и затулих Дайън с тялото си. Обърнах се — към нас тичаше Карлайл. Побързах да прибера пистолета и й казах, че трябва да заведа баща си на лекар. Тя не се колеба и миг. Замаха с ръце, за да спре такси. Искаше да помогне на баща ми. Виждах го. Виждах обаче още нещо. За мен тази жена беше свързана с мутрите, наранили Дайън.

Журналистката спря такси и обясни на шофьора, че трябва да идем в болница. Сложих баща си да седне на задната седалка, после казах на Карлайл, че няма да дойде с нас. Нещо в изражението ми явно я стресна, защото тя се дръпна. Подметнах й, че никога досега не се е притеснявала за бели ченгета, защо да го прави тепърва. След това се качих до Дайън, затворих с трясък вратата и казах на хаитянеца зад волана да ни закара в болница „Сейнт Джордж“ на Петдесет и четвърта улица и Девето авеню. Бях обидил Карлайл, нещо, което открай време си мечтаех да направя. Би трябвало да злорадствам. Лошото бе, че изпитвах съвсем друго.