Марк Олдън
Американска полиция (14)

14.
Не ми влиза в работата

Седях с Гавилан в трапезарията — нещо като ниша до кухнята на семейство Бауза. Валиумът най-сетне бе повалил госпожа Бауза и сега тя спеше сладко-сладко в спалнята със стени, облепени със син каучук, и ръкохватки от син емайл по вратите. В нишата съскаше полукръгъл радиатор, който по-скоро вдигаше шум, отколкото да топли. Огромният панорамен прозорец потракваше от мартенския вятър, който се просмукваше и в помещението и от който вратът ми се бе схванал.

Гавилан се беше сгърбил над масата в трапезарията и въртеше две компютърни игри, които още си бяха в пластмасовите кутийки. Току прехвърляше кутийките и примигваше бавно, сякаш обмисляше най-подробно нещо. Едната игра се казваше „Смъртоносна битка“. Другата — „Национална баскетболна асоциация“. Дръпнах си за последно от цигарата и забучих фаса в чашата за кафе, която използвах за пепелник.

— Искаше да ми кажеш нещо — подканих аз.

Гавилан се подсмихна, без да ме поглежда в очите.

— Шафино ти има зъб — оповести хлапето.

— Не думай!

— Свалял си жена му. Поне така твърди вторият ми баща. Ти имаш ли ум в главата си бе, човек? Шафино ще гони до дупка всеки, чукал жена му. И още нещо. Вторият ми баща никога няма да ти прости, че си го ударил.

— Пък аз все се надявах да прояви великодушие и да го забрави! Явно не ми е писано.

Да ви кажа, не си падам много-много по разговорите с дечица. Не съм от хората, които ще ги погалят по главицата или ще ги погъделичкат под брадичката. Не твърдя и че ги разбирам. Гавилан надали щеше да се хване на евтини номера, но и аз нямах намерение да се впускам в тях.

— Онзи бездомник е пречукал жената на Шафино — продължи Гавилан. — А той, моля ви се, си говори по телефона, все едно не е станало нищо. Този негодник сърце няма.

— Шафино е прекрасен човек — подсмихнах се аз и запалих поредната цигара.

— Не знам дали е прекрасен — отвърна момчето. — Идвал е тук два-три пъти. Но знам, че му сече пипето. И не си поплюва. Втория ми баща го е страх от него. Това го знам със сигурност.

Малчуганът отвори кутийката със „Смъртоносна битка“, погледна вътре и пак я затвори. Аз обаче успях да видя какво има в нея — не компактдиск, както би могло да се очаква, а сгъната изрезка от вестник.

— Познаваш ли го тоя Мики, дето са го пуснали да те следи? — поинтересува се Гавилан.

Отговорих, че не съм му виждал очите.

— Сега я втасахме! — завайка се хлапето. — Щом не го познаваш, как ще го спреш?

— Шафино вероятно е измислил всичко така, че да не го спра. Но сега не ми е до това.

Изтръсках пепелта от цигарата в чашата за кафе и се замислих за съобщението, оставено от Шафино. Мики нямаше да ме убие. Шафино не пипаше така. Беше го пратил да ме притисне, да превърне живота ми в ад, докато онзи никаквец накрая не реши, че е дошъл моментът да си разчисти сметките с мен и да ме премахне. Мики беше нещо като подгрявка — задачата му бе да ме тормози и да отклонява вниманието, а Шафино сам щеше да нанесе смъртоносния удар. От съобщението разбрах още едно: Хесус също беше в бандата на Шафино, в тайната група от ченгета, от която Линда се бе уплашила до смърт. Беше се опитала да ми разкаже за тях, но аз като последния глупак не й бях дал тази възможност. Дали само моят живот, или животът на всички не е нищо повече от едно безкрайно съжаление?

Между другото, шапка свалям на Бауза, задето е решил толкова блестящо въпроса с минималното почасово заплащане. Петдесет хиляди долара за някакви си четири часа работа, браво на него! Нещо ми подсказваше, че той не печели тези пари, като залепва пликове.

— Имаш ли представа защо вторият ти баща ще ходи във Вашингтон? — попитах аз Гавилан.

Загледах как хлапето отваря кутийката със „Смъртоносна битка“ и разгръща вестникарската изрезка, която бях мярнал преди малко. Опъна я бавно и много внимателно върху масата. Накрая я затули с длан.

— Но първо ми обещай, че няма да замесваш майка ми — рече детето. — Нека си остане между нас. Чу ли?

Гледаше ме право в очите, гласчето му обаче трепереше. Влизах му в положението. Беше се опълчил срещу две ченгета, и то не какви, а затънали до гуша в някакви далавери. Животът — и неговият, и на майка му, беше в опасност. Гавилан се движеше по ръба на острието. Никак не му завиждах.

— Няма да я забърквам, щом искаш — обещах му аз.

— Да, искам — потвърди Гавилан. После побутна към мен изрезката от вестник. — Взех я от втория си баща.

Никога не наричаше Хесус по име.

Изрезката беше от вашингтонски вестник отпреди пет седмици и в статията се говореше за убийство, извършено в града. Полицията открила в парка Рок Крийк трупа на двайсет и осем годишния Лашон Далас, таксиметров шофьор без разрешително, който подработвал и като барман. Бил убит с два изстрела в главата. Три години по-рано Далас бил осъден за отвличането и убийството на Антъни Сатино, четиринайсетгодишния син на строителен предприемач от Арлингтън, щат Вирджиния. По онова време Далас работел охрана в търговски център в Арлингтън, откъдето отвлякъл Антъни и го заровил жив в горите в Мериленд с намерението да го освободи, след като се спазари за откуп.

Закопал Сатино на шейсет сантиметра под земята, в кашон с фенерче, храна и вода, а също с тръбички, през които да влиза въздух. Съобщил на родителите, че е заровил момчето, и поискал един милион долара. Хората какво да правят, пратили откупа и Далас обяснил къде се намира детето. След двайсет минути агентите от ФБР открили малкия Сатино. Бил мъртъв. Бил се задушил, понеже през тръбите в кашона не влизало достатъчно въздух. Агентите се натъкнали на отпечатъци от автомобилни гуми и за нула време заловили Далас, който бил осъден на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване. След година го пуснали — апелативният съд отменил присъдата, понеже, видите ли, полицаите били подложили Далас на физически и психически тормоз и така били изтръгнали от него самопризнанията.

Прочетох вестникарския материал, вдигнах очи и видях, че Гавилан отваря кутийката с играта „Национална баскетболна асоциация“. Там ми беше приготвил още една изрезка. Беше от същия вестник, от броя отпреди месец, в материала се разказваше за убийството на Дюкейн Джамил Шакур, двайсет и шест годишно бивше ченге с полицейско досие за убийство, пласиране на дрога и кражби на коли. Трупът на Шакур бил намерен в багажника на форд, спрян на летище „Дълес“. Бил убит с два куршума в главата. Според полицията в убийството имали пръст наркопласьорите.

Шакур бил главен заподозрян за убийството на госпожа Рия Гринбърг, шейсет и пет годишната съпруга на собственика на веригата магазини „Синята крава“. Две години преди това госпожа Гринбърг била убита при кражба на кола в Мериленд. Престъпникът задигнал скъпия автомобил марка „Лексус“, накитите и дамската чанта на жената и я убил, макар че тя не оказала съпротива.

Полицията попаднала на Шакур, след като един от откраднатите пръстени на госпожа Гринбърг бил намерен у седемнайсетгодишно момиче, бременно от него. За да не бъде съдено като съучастница, момичето свидетелствало в съда срещу Шакур. Разказало как Шакур се хвалел, че е пречукал госпожа Гринбърг, наричал я чифутка и пачавра, грабила години наред клетите негри. Адвокатът на Шакур обаче призовал един от следователите, който заявил, че отпечатъците по оръжието, с което била убита госпожа Гринбърг, били размазани и не било доказано, че са на Шакур. Пак той бил обявен за невинен.

Погледнах двете изрезки. Ченгетата ги наричат трофеи. Нещо като талисмани, пазени като спомен от престъплението. Събират ги и престъпници, и ченгета. Дайън също имаше няколко талисмана. Куршуми, вадени три пъти от тялото му, бомбе, принадлежало на Лъки Лучано, пистолет, използван при убийството на Малкълм Екс. В моята колекция пък имаше изрезки от вестници за две престрелки, от които като по чудо се отървах на косъм, чип за сто долара от казино в Атлантик Сити, където съм работил под прикритие, за да разследвам китайци, перачи на пари, пистолет берета на наемен убиец — кубинец, пратен да ми тегли куршума, задето съм осуетил наркосделка на Фидел Кастро.

Хесус си беше престъпник и гледаше на трофеите така, както гледат на тях престъпниците. Искаше отново, както по време на престъплението, да се наслади, че държи в ръцете си жертвите. Ето защо серийните убийци и изнасилвачи винаги взимат нещичко от своите жертви: гащи, очила, кредитни карти, дори части от тялото, така че после да се кефат при спомена за онова щастливо време. Бауза събираше изрезки от вестници, за да си спомня миговете, когато е бил бог. Когато е имал властта да пощади или да отнеме живота на някоя клета душа.

— Вторият ти баща ли ги е убил тия двамата? — попитах аз Гавилан.

— А защо според теб му тъпчат гушата с такива тлъсти суми? — попита на свой ред момчето. — Сам чу съобщението на Шафино.

— Нима твърдиш, че детектив Бауза е наемен убиец?

— Ами да! Без да искам, чух как двамата с Шафино се договарят да очистят за пари някакъв тип.

— Хайде де! И си го чул с ушите си?

— Нали това ти разправям. Видях ги — говореха си ей тук, в тази стая.

Момчето замълча и вторачено в мен, започна да си бърка в носа, движение, което при пуерториканците май идеше да покаже, че мислят. Хлапето извади няколко гурелчета от двете си ноздри и избърса пръсти о дънките си, без да сваля очи от мен. Имах чувството, че топката е в моето поле.

— Питай де!

— Да те питам ли? Какво да те питам?

— Защо не съм отишъл при ченгетата да им кажа какво съм видял.

— И защо не си отишъл в полицията?

— Ти за толкова тъп ли ме мислиш? Човек не може да има вяра на ченгетата. Винаги се покриват, лъжат и мажат. Кажа ли какво съм видял, ще погнат и мен. — Извърна очи и забарабани нервно по стъкления плот на масата. — Знаеш ли какво си мисля? — попита Гавилан. — Мисля си, че се разбъбрих пред теб, но пак няма да постигна нищо.

— Ами! И защо така?

— Защото бандата на Шафино не е лъжица за твоята уста.

— Откъде си толкова сигурен?

— Те убиват хора — натърти малчуганът. — И пак не им пада и косъм от главата, понеже ги укриват и защитават.

— Защитават ли? И кой го прави?

— Само не искам да се набърквам, нали разбираш?

— Да ти кажа ли какво си мисля пък аз? — рекох. — Мисля си, че си се уплашил.

— Не ми влиза в работата да залавям Шафино — сви рамене той. — На теб за това ти плащат. Ти се заеми. Да те видим как ще хванеш ченгета, които стрелят на месо и избиват хората като мухи. Я ми кажи! Защо да ти помагам и да наливам вода в твоята мелница? Нима си въобразяваш, че ще разчитам ти да ме пазиш от твоите хора? Я не се занасяй! — Гавилан затвори очи. — Не ми се мре за черните ти очи. То оставаше да се простя с живота само защото имам добро зрение и слух. Няма да ти кажа и думица повече. Тия негодници са ти колеги. Твоя работа е да ги опандизиш. Но мен ако питаш, на куково лято ще ги пипнеш. Не ти е притрябвала помощта ми, за да те пречукат. — Момчето се изправи и ме измери с погнуса, сякаш накрая му се е отщяло да ме гледа как дъвча с отворена уста. Каза ми: — Е, хайде, чао! Не искам да съм на твое място.