Марк Олдън
Американска полиция (5)

5.
Местопрестъплението

Стъклата по терминалите на летището се аленееха от последните слънчеви лъчи. Линда е била убита на паркинга срещу сградата за пристигащи. Пред входа на паркинга се беше изтъпанил едър като канара полицай със заешка устна и с обноски, от които личеше, че е страшно вкиснат.

Може би не си падаше по студеното време. Или му беше криво, че е прехвърлил четирийсетте, а още се размотава в униформа.

Или пък му беше неприятно, че го зяпат местните жители, струпали се при полицейските заграждения — някои с вълнени шалове, толкова дълги, че преспокойно можеха да ги намотаят около дърветата.

Повечето сигурно бяха дошли от едното любопитство. Не всеки ден на две крачки от дома ти става убийство, за което пишат по първите страници на вестниците.

Двама от зяпачите си бяха нахлупили ловджийски шапки. Какви ли бяха тия откачалки? Приличаха на беззъбите бедняци, дето живеят по каравани, и бяха нарамили камери, сякаш очакваха убиецът да изскочи отнейде и да извърши отново злодеянието, за да могат да го запечатат върху лента.

Паркингът беше голям, покрит с черен асфалт и опасан с вериги. Бях прекарал миналото лято на летището: разследвах нигерийци, наркотрафиканти на хероин. Тогава паркингът беше задръстен с автомобили, леки и товарни. Сега бе почти празен. Беше затворен до второ нареждане по заповед на Окръжната прокуратура в Куинс.

Виждаха се само два автомобила — червен джип чероки и оранжев автобус на училище за незрящи в окръг Насо. Районът беше отцепен от охраната, която обикаляше с добермани. Тях обаче ги е нямало тук, когато Линда е била убита. Управата на летището ги беше вдигнала по тревога днес, за да разгонват сеирджиите и да не им позволяват да прекрачват загражденията и да се размотават на местопрестъплението.

Показах полицейската си значка на Заешката устна. Не си казахме и дума. Онзи погледна значката и отсъди, че съм тук по работа. Не тръгнах да го опровергавам. Потропваше с крака, за да се стопли. Махна ми да влизам, без да прекъсва ситния си танц.

Мястото, където бе извършено убийството, се падаше на пет-шест метра вдясно. Колегите от отдел „Убийства“ го бяха опасали с полицейска лента, прикачена към празни бидони от нафта. Не извадих ръце от джобовете си. Нищо на местопрестъплението не бива да се пипа и размества, докато то не бъде заснето и описано по надлежния начин.

Дори със самото си присъствие нарушавах правилника в полицията. Тук можеха да идват само хората, натоварени с разследването. Заради политиците около случая се бе вдигнала страхотна дандания и аз само си търсех белята — надушеха ли, че се навъртам около местопрестъплението, нищо чудно да завършех живота си като продавач на дрехи втора употреба в Етиопия.

Наредих на баща си да остане при Заешката устна. И да го забаламоса. За да поостана малко сам. Заръчах му и да поразпита едно-друго. Например кой е натоварен с разследването. И какви улики са открили.

Следователите от отдел „Убийства“ и криминолозите бяха приключили за днес и си бяха тръгнали. Но утре щяха да се върнат. Вдругиден — също. Дни наред щяха да оглеждат сантиметър по сантиметър мястото. При убийства на полицаи уликите се търсят под дърво и камък. Колкото повече са те, толкова по-сигурна е присъдата.

Форда на Линда — модел 1990 година, го нямаше. Сигурно го бяха откарали в участъка, за да снемат отпечатъци и да го огледат по-внимателно. Робишо бил сграбчил Линда за глезените и я бил смъкнал с все сила от колата. Тя си била ударила силно главата. Официалната експертиза на съдебните лекари щеше да бъде готова най-малко след двайсет и четири часа, аз обаче поразпитах и разбрах, че преди Робишо да наръга Линда, тя си е счупила главата.

Вторачих се в очертанията върху асфалта, нанесени с жълт тебешир. Бях останал без капчица сили. Устата ми беше пресъхнала, сърцето ми биеше като обезумяло. Изведнъж ми се стори, че е много студено.

Само на едно място тебеширената черта бе оцапана с кръв. С кръвта на Линда!

Примигах, за да не се разплача — от вятъра и угризенията се бях просълзил. Робишо беше убил Линда, после беше изпаднал в несвяст и се беше свлякъл между трупа и колата. Бил дрогиран и пиян. По някое време бил изтървал бутилката долнопробно вино, която се била натрошила на парченца. И досега по асфалта проблясваха стъкълца.

Помислих си за грешките, които полицаите допускат и заради които възможността да ги убият се увеличава. Те се доверяват на хората. Не успяват да обезвредят престъпника. Разсеяни са или не спазват правилника.

Загиват и защото са небрежни. Дали и Линда бе проявила нехайство? Обикновено си отваряше очите на четири. Но бе достатъчна и една-едничка грешка, за да се простиш с живота.

Чета много, главно ирландски писатели. Така научавам някои неща за себе си. Случва се и писателите да мислят вместо мен. Сетих се за един стих на Йейтс. Оттам бях заимствал прякора, който бях измислил на Линда — Розата. На нея й стана приятно. Хареса й стихотворението, което после преписах върху една картичка, за да й го дам. Картичката още си беше в джоба ми.

Червена розо, горда розо, тъжна розо на дните мои!

Ела при мен, да ти попея за времена отминали!

Дайън ме потупа по рамото.

— Откри ли нещо?

— Нищо. — Разтърках просълзени очи. — А онова приятелче каза ли нещо?

— Кой, полицаят на пост ли? Казва се Пърлбърг. Все не му вървяло. Не издържал на този клинч. Разправя, че тук било истинска лудница — политици, журналисти, кой ли не. В един момент на местопрестъплението се били струпали двайсетина души.

— Майко мила! Кой го е допуснал?

— Как кой, Футман, разбира се.

Четирийсет и пет годишният Рей Нейтан Футман, редкозъбо еврейче, беше пръв заместник-кмет. Ръководеше и кампанията по преизбирането на кмета. Нямаше равен в политическите игри, с него можеше да се мери единствен кметът. Ченгетата го мразеха. Правеше се на голям либерал, беше се запретнал да подобрява работата на полицията. Каквото и да предприемеше, то обикновено се увенчаваше с пълен провал.

Последното му нововъведение бе да махне полицаите от чиновническите служби и да ги замени с цивилни — жени, представители на малцинствата, инвалиди, понеже те се поддавали най-малко на корупция. Това доведе, меко казано, до пълен хаос.

— Футман дошъл заедно с двама от заместник-шефовете на полицията — поясни Дайън. — Те видели, че на местопрестъплението се мотае кой ли не, но и двамата, моля ти се, си замълчали.

— Кой друг е идвал? — поинтересувах се аз.

— Негово светейшество.

— Спри, сърце!

Така викахме на Кармин Лаковара, дебелогъз италианец към петдесетте, който от осем години бе окръжен прокурор на Куинс. Не пропускаше сутрешна служба в черквата. Беше много набожен и твърдеше, че получавал в беседката в задния си двор видения на плачещата Богородица.

Беше оповестил, че смята лично да се заеме с обвинението срещу Робишо. Макар че беше излишно да се прави на толкова праведен и справедлив. Имаше двеста и единайсет заместници, всеки от които бе готов да удуши с голи ръце новородено тюленче, само и само да се докопа до случая.

Който се нагърби с обвинението по убийството на ченге, моментално се прославя. Тутакси се появява на първата страница на „Таймс“, канят го да чете лекции пред „Колумбовите рицари“^[1]. В кърпа му е вързано, че ще го поканят във всички възможни публицистични предавания. Затова и Негово светейшество беше прилапал случая. Би предпочел да стоварят дървен чук върху тестисите му, отколкото да дели славата с друг.

Рей Футман също не беше чак такъв човеколюбец, за какъвто се изкарваше. Беше дошъл на паркинга колкото да покаже на света, че шефът му — кметът Роджър Л. Тъкър, е притеснен за жертвите на престъпността сред белите не по-малко, отколкото сред чернокожите. Така де, задаваха се избори!

Тъкър беше във Вашингтон — трябваше да се яви пред комисия на Конгреса, разследваща наркоманията сред младежите. Имаше известен опит по въпроса. Преди шест месеца шестнайсетгодишната му дъщеря бе починала от свръхдоза хероин.

Не че не му съчувствам на човека, но четирите му години като кмет бяха пълен провал. Той не бе направил нищо от страх да не обърка конците. Прекарваше времето в това да играе голф, да позира в смокинг на фотографите и да изневерява на жена си. За мен той бе поредният чернокож нещастник, стоварващ върху другите вината за това, че не го бива за нищо.

Видях как един вертолет се извисява иззад някогашния терминал на авиокомпания „Ти Дъбъл Ю Ей“, как увисва във въздуха и се понася към залива Джамейка. Лаковара и Футман преследваха свои си цели. Това обаче не променяше ни най-малко факта, че и ножът, с който е извършено убийството, и полицейската значка на Линда са целите в пръстови отпечатъци на Робишо.

Де да можех да подкрепя всички показания, до които се добирах в разследванията, и с пръстови отпечатъци! Обвиняемият може да се откаже от показанията си. Може да отхвърли показанията на свидетелите и дори на самия пострадал. Но няма как да се откаже от пръстовите отпечатъци — ако ги има на местопрестъплението, работата му е спукана.

— Открили ли са още нещо? — поинтересувах се аз.

— Не, не са открили стодоларови банкноти, ако ме питаш за тях — отвърна баща ми.

Кимнах към очертанията, направени около трупа на Линда.

— Не е имала никакъв шанс.

Дайън кимна, но явно си мислеше за друго.

Вероятно и двамата мислехме за едно и също: ако е знаела истината, Линда е нямало да напише писмото как съм задигнал парите, иззети от наркотрафиканта. Пари, които жив или мъртъв, трябваше да намеря отнякъде, ако исках Дайън да отърве куршума.

Загледах как вятърът клати полицейската лента и си помислих колко много дължа на Дайън. И защо съм рискувал да ме тикнат в затвора, само и само да му се отплатя.

 

 

Дайън ми е баща. Но не съвсем.

Не познавам истинските си родители и хич и не държа да се запознавам тепърва с тях. Какво мога да им кажа след толкова години?

Подхвърлили са ме двегодишен на стълбището на сиропиталище в Куинс, поверено на монахини. Намерил ме Дайън, затова и му разрешили да ми стане кръстник. Той ми дал името Фиъргал — така се казвал дядо му, обесен от британците като участник във Великденското въстание от 1916 година. А Томас Франсис се е казвал някакъв ирландски революционер, за когото Дайън твърдеше, че му бил роднина.

Мразех до смърт сиропиталището. Мразех дрехите втора ръка и буламачите, с които ни хранеха. Черковните служби, на които ни водеха под строй. Свещениците, които налитаха на момченцата, и калугерките, които си затваряха очите. За капак си бях и палав. Доста едър за възрастта си. Непослушен. Дързък. Единственият човек, на когото му имах страха, беше Дайън.

Той ме водеше по мачове и уестърни, почерпи ме първата цигара, разказа ми всичко за секса. Обеща да ме направи полицай. Направо си бяхме родени за приятели. Помагаше ми човекът с каквото можеше и аз знаех, че винаги мога да разчитам на него.

Когато бях на тринайсет години, замахнах на един кокалест свещеник, изнасилил пуерториканче. Цяла дузина калугерки ме погнаха с метлите и аз — какво да правя — духнах и отидох в Манхатън. Прекарах нощта във Вилидж и прегладнял и уплашен, тръгнах да търся храна по боклукчийските кофи. По изгрев-слънце на Уошингтън Скуеър Парк ме наобиколиха четири негърчета — да съм дадял мангизите. Заканиха се, че не го ли сторя на мига, съм труп. Хубаво, да им ги дам, но нямах и петаче.

Глътнах си езика от страх, ала си спомних как Дайън ме е учил никога да не губя самообладание и застрашава ли ме нещо, да нападам пръв. Речено — сторено. Разпищях се като попарен и им налетях на чернилките — повалих двама, после усетих в гърдите неописуема болка. Някой ме беше прострелял в сърцето. Неграта се разбягаха кой накъдето види — решиха, че съм хвърлил топа.

За изумление на докторите и за съжаление на калугерите взех, че прескочих трапа. И аз не знам как. Знам само, че оня ден извадих страхотен късмет.

Монахините се разкудкудякаха състрадателно, аз обаче си бях наясно, че разиграват театро. Биха дали всичко на тоя свят, само и само да не ми виждат повече очите. Според Дайън не им трябвало хлапе, което замахва на свещеник. Щял съм да давам лош пример на останалите в сиропиталището. Когато ме изписаха от болницата, именно Дайън дойде да ме прибере. Така ми стана и баща, и майка.

След случката с негрите и със стрелбата вече не ме е страх от смъртта. Страх ме е от самотата, страх ме е да не се издъня или опозоря. Но не и да умра. Пак оттогава мразя и черните.

Веднъж вече бях умирал — и нищо. Защо да се тръшкам, че може да ми се случи отново? Затова и си падам луда глава, рискувам, без да му мисля много-много. Толкова съм си див, че колегите в полицията изпадат в ужас, мнозина дори отказват да работят с мен. Шушукат, че съм нямал сърце. Вече го били простреляли.

Бях нещо като Тенекиения човек. Фиър Белята с полицейска значка.

 

 

От оная нощ във Вилидж бяха минали близо трийсет години. Вече не бях сам. И не се страхувах. Но бях задължен на Дайън.

— Пуши ми се — рекох. — Я да се поразтъпчем.

Запътихме се към училищния автобус.

Ако исках да не гния зад решетките, трябваше да се добера преди полицейското управление до писмото на Линда. Не го ли сторех, щях да бера ядове.

— Как мислиш, Шафино знае ли за писмото? — попита Дайън.

— Ужас! Той съвсем ми изхвърча от главата. Докопа ли се до писмото, ще ми разкатае майката.

— Шафино няма вина. Аз ти създадох тия главоболия.

Ирландецът католик превръща угризенията в свое жизнено поприще. Толкова е задръстен от чувството за вина, че пред нея и нефтен разлив насред морето изглежда благ целителен мехлем. Ако не броим Линда, гледам да не обременявам съвестта си с угризения. Прощавам си всичко. Не вярвам в Дядо Боже, в невидимото, чудодейното и невероятното. Единайсетте години, които съм прекарал с калугерките, са убили в мен и всякакво желание да ходя в рая. Предпочитам да си получа утехата на този свят.

Виж, това не важи за Дайън. Той ходи на черква, макар и от дъжд на вятър. Страхува се от невидимото. Смята за важно онова, което за мен са си чисти дивотии. Сега място не можеше да си намери заради това пусто писмо на Линда.

При училищния автобус запалих цигара. Дайън се втренчи в обущата си. Стори ми се дребничък и тъжен — и много по-стар.

Явно днес му беше ден да си скубе косите и да съжалява горчиво.