Марк Олдън
Американска полиция (7)

7.
Малко кръв

Любовта е сляпа, омразата — също.

Когато принудих Юджин Елдър да си подаде оставката като прокурор, той тъкмо бе започнал да върти любов с Карлайл Тейлър, която явно изобщо не се притесняваше, че той е женен, че си пада по тънката част и не прощава на никого. Херцога беше влязъл в живота й и тя явно бе решила, че е дошло време да се сбъднат всичките й съкровени мечти.

Не се свенеше да използва вестника си, за да проправи пътя на Елдър към бляскавото политическо бъдеще — предричаше, че той щял да стане какво ли не: от сенатор до първия чернокож губернатор на щат Ню Йорк. От материалчетата й излизаше, че още от времето на Моисей не се е раждал човек, орисан да допринесе повече за добруването на планетата. Херцога чуваше неща, които галеха слуха му, и попиваше ненаситно всяка думица. Когато го изобличих, Карлайл Тейлър се превърна в мой заклет враг.

Деня, когато Елдър си подаде оставката като окръжен прокурор, тая никаквица взе, че ми се обади по телефона колкото да ми каже, че съм бил поплювко, селяндур и расист, който не можел да преглътне, дето един чернокож е заел длъжност, запазена за белите. Обясни ми още, че не съм могъл да стъпя и на малкия пръст на Елдър. Колкото по-бързо съм пипнел СПИН и съм опънел петалата, толкова по-добре за човечеството. Оттогава Карлайл Тейлър ми бе посветила доста статии, коя от коя по-унищожителни.

Не че аз се притесних особено и заради госпожица Тейлър си разплетох ръкавите на потника. От друга страна обаче, щеше да е тъпо да я подценявам. С разследванията си за корупцията и жестокостта в полицията Тейлър бе привлякла вниманието, беше се превърнала в знаменитост и дори бе получила доста награди. Междувременно бе съсипала кариерата на не един и двама полицаи. Белите ченгета й викаха Шварценегърката или Терминаторката.

Наблюдавах я как громи Пърлбърг и настоява да я пуснел на паркинга. Искала да види по-отблизо местопрестъплението. Пърлбърг я убеждаваше как ли не хич да не си въобразява, че ще я пусне, и да застанела зад полицейските заграждения. Карлайл допря пръсти до журналистическата карта, окачена на врата й, и пак си заповтаря като курдисана, че трябвало да влезе. От дума не разбираше тая нахалница, беше податлива като стомана.

— Прочете ли какво е написала за Линда? — попита ме Дайън.

— От първата до последната дума.

Расовите възгледи на Карлайл Тейлър бяха в най-добрия случай доста наивни. Не се изненадах, че тя стоварва вината за убийството на Линда върху „провала на градската управа да помогне на бедни и онеправдани“. Сякаш това бе малко, по-нататък нашата мастита журналистка отбелязваше: „Загубените души, изтласкани в периферията на американското общество, ще погледнат на това престъпление като на геройството на един принесен в жертва чернокож, опълчил се срещу неправдата“. С други думи, Линда си го е заслужила.

Прочетях ли такива дрънканици, ми идеше да взимам за заложници де когото срещна. Как човек да повярва, че има милостив, преизпълнен с обич Бог, след като непрекъснато се натъква на хора като Карлайл Тейлър! Ако бях мъж на място, трябваше моментално да се разкарам от паркинга и хич и да не припарвам до тая свадлива вещица. Но чувството за вина е ирационално. Все някой трябваше да защити Линда. Тръгнах към входа на паркинга.

Дайън не ме последва. Предпочиташе да си отхапе езика, отколкото да влиза в пряк сблъсък с негърка злобарка. Остави ме сам да се оправям с нея. Рекох на Пърлбърг:

— Какво има, офицер?

Не свалях очи от Карлайл Тейлър.

— Госпожата настоява да съм я пуснел на местопрестъплението — поклати голямата си глава Пърлбърг. — Знаете, че нямам право да го правя.

— Тя също го знае — вметнах и я погледнах пак. — На местопрестъплението могат да ходят само служебни лица и никой друг. Включително репортери.

— Бре, бре, бре! — зацъка Карлайл Тейлър. — Кого виждат очите ми, най-пламенния поборник на равенството между расите в Ню Йорк. И откога си поел случая?

Изглеждаше страхотно в сивия фланелен панталон, кафявото кожено яке и кафявото бомбе, каквито носят по-скоро мъжете. Погледнах я с притворени очи. Идеше ми отръки да фиксирам хората и така да им взимам страха. Веднъж Дайън подметна, че с тоя мой поглед съм можел да смразя и горила. Но виж, Карлайл Тейлър дори не трепна. Беше разширила ноздри и се държеше дръпнато, от което разбрах, че още не е решила какво да прави с мен.

— Разследването на убийството не е възложено на мен — отвърнах аз.

— Иначе казано, нямаш работа тук — ухили ми се тя.

Погледът й обаче остана леден. Карлайл Тейлър беше с ръкавици от оранжева кожа, прихванати на китките с тънички златни верижки. Държеше в едната ръка плик от кафява амбалажна хартия.

— Забранено е цивилни да се размотават на местопрестъплението — казах й аз. — Работиш я тази работа достатъчно дълго, за да го знаеш.

— Не съм дошла тук да позяпам, детективе. Снощи някакви бели ченгета — същия дол дренки като теб — насмалко да пратят на оня свят Морис Робишо именно на този паркинг. Дошла съм да огледам тъкмо това местопрестъпление.

Посочих полицейските заграждения.

— Нека ти обясня. Тук детектив Шафино е била наръгана с нож и убита от Морис Робишо. Това е единственото местопрестъпление наоколо. Опитай се да прочетеш официалното съобщение.

— Както вече отбеляза, отдавна я работя тая работа — заяде се негърката. — И от сто километра надушвам, когато има нещо гнило. А въпросното официално съобщение направо смърди. Съмнявам се в него изобщо да се споменава, че Морис Робишо е бил пребит от ченгета расисти.

— И това донякъде разколебава вярата ти, така ли?

— Където и да идат, ченгетата расисти оставят подире си страшна смрад. Нали, детективе?

Изплюх се на земята.

— Когато думите не достигат — подметнах.

Карлайл Тейлър тръгна към мен. „Сега я втасахме“, помислих си аз. Един от мъжете зад полицейските заграждения се провикна:

— Ей, Коджак, ще млатнеш ли едно като на Родни Кинг?

Погледнах натам и видях бял бабаит към двайсетте с яке с емблемата на „Рейдърс“ — беше насочил към мен камера. От налудничавата му усмивка се виждаше, че току-що е открил земното щастие. „Бял детектив, заснет с видеокамера как се разправя с черна репортерка и отстранен от работа до приключване на разследването.“

Съвсем се изнервих, докато чаках Карлайл Тейлър да се приближи. Имаше предимство — преспокойно можеше да си разиграва коня. Можеше да ми извърти един шамар и да ми изкрещи в лицето всички възможни епитети без, разбира се, чадо божие, а аз пак нямаше да мога и с пръст да я докосна при тази камера, насочена към мен — най-малкото ако исках и занапред да си остана полицай. Единственото, което можех да сторя, беше да си грабна чукалата и да се разкарам. Това и смятах да направя, но Карлайл Тейлър спря някъде на крачка от мен, извади нещо от плика, който носеше, и ми го тикна под носа.

Видях голяма цветна снимка на Морис Робишо. Лежеше в болницата, бинтованата му китка беше прихваната с белезници към таблата на кревата. Беше затворил очи — те бяха отекли и приличаха на топки за тенис. Носът му почти не се виждаше от лентите лейкопласт. Обезобразеното му лице беше насинено. Някой го беше скъсал от бой. Но карай. Сам си го беше изпросил.

— Полицаите са счупили челюстта на Морис — взе да опява Карлайл Тейлър. — Ребрата, китката, какво ли не. Ръцете му са отекли така, че не са могли дори да му вземат пръстови отпечатъци.

Вметнах, че е оказал съпротива, докато са го арестували. Лъжех като дърт циганин и Карлайл го знаеше. Робишо бе убил ченге, полицаите, дошли да го арестуват, не се бяха стърпели и още тук, на паркинга, се бяха увлекли да правораздават. Бяха решили, че господин Морис е виновен. Всъщност той наистина си беше виновен.

— Извинявай, но няма такова нещо, Морис изобщо не се е съпротивлявал — сопна се Карлайл Тейлър. — Когато полицаите са го намерили, е бил в безсъзнание и изобщо не е могъл да се защити. И понеже стана дума за полицейска жестокост, наскоро май и ти беше обвинен, че си се нахвърлил върху чернокож заподозрян. За пети път от две години, ако не ме лъже паметта.

— Обвиненията му бяха отхвърлени. Точно както и предишните.

— Да де, скъсваш от бой негъра и после се правиш на вода ненапита. Ония кретени от ку-клукс-клан щяха да се израдват много, ако някой го превърне във видеоигра. Но един прекрасен ден, детективе, късметът ще изневери и на теб и аз няма да имам нищо против, ако ме повикат да ти напиша некролога. Не работехте ли по едно време в екип с Линда Шафино?

— Да, по едно време.

Внезапно ми хрумна, че колкото по-малко говоря за отношенията си с Линда, толкова по-добре. Госпожица Тейлър може да беше всякаква, но не беше глупачка. С нея човек трябваше да си отваря очите на четири.

Тя разглеждаше снимката на Робишо в сгъстяващия се мрак и току я навеждаше към светлината на уличните лампи, опасали паркинга. Изведнъж се натъжи и докосна нежно с пръсти фотографията, сякаш за да утеши пострадалия. Устата й се бе превърнала в тъничка злобна цепка. Вятърът рошеше бялото перце, втъкнато в лентата на бомбето й, и си играеше с плетения шал около врата й.

— Наскоро си направил услуга на госпожа Шафино — подхвана Карлайл Тейлър, без да вдига очи от снимката. Гласът й беше спокоен, прекалено спокоен. — Подочух, че си е имала неприятности с колегите в новия участък, добре че си се намесил ти.

Нали се сещате за оня виц как се готви жаба? Не бива да я пускате във вряла вода, понеже тя ще вземе да изскочи. Слагате я в студена вода, която подгрявате лека-полека. Мно-о-го бавно. Всеки път, щом Карлайл Тейлър споменеше името на Линда, аз усещах как водата се стопля още малко.

Госпожица Тейлър се проявяваше като голяма гаднярка в писанията си и не проявяваше особена състрадателност към чувствата на полицаите. Надушеше ли за връзката ми с Линда, можех да очаквам поредното й пиперливо материалче за любовния триъгълник между мен, Линда и Боби Шашмата. Шефовете в полицейското управление и Боби Шашмата едва ли щяха да погледнат с добро око на това.

— Разследването не е възложено на теб — натърти журналистката. — Та какво търсиш тук? — вдигна тя ръка в ръкавица. — Я да видим дали ще позная! Подхвърляш веществени доказателства, за да си сигурен, че Морис ще бъде осъден.

— Щях да подхвърлям доказателства само ако бях сигурен, че с тях ще тикна зад решетките теб.

Загледах как чайките кръжат над близкия залив, а после се понасят във все по-тъмното небе. Не ми се мръзнеше повече на тоя клинч, не ми се гледаха стойките на свободомислещите левичари. Беше крайно време да се прибирам и да обърна някоя и друга чашка.

— Разговорът ни приключи — рекох на Карлайл Тейлър. — Или мини зад загражденията, или напусни района.

Очаквах тя да си покаже зъбките. И да продължи да си придава важности. Бях забравил колко непредсказуема е понякога госпожица Тейлър. Тя не каза нищо. Само метна над главата си снимката на Морис Робишо, която вятърът грабна и понесе.

Щом беше решила да се прави на дръж ми капелата, кой бях аз, че да я спирам! Загледах как севернякът понася снимката към местопрестъплението и я запокитва точно до полицейската лента. След миг пак я грабна и я тласна вътре в очертанията, направени около трупа на Линда с жълт тебешир. Точно тогава вятърът спря да духа.

— Тук един чернокож е станал жертва на насилие — подметна пак Карлайл Тейлър. Посочи фотографията. — Ето го доказателството.

Стиснах юмруци и се помъчих да мисля трезво. Днес целият свят ми беше крив и снимката на Робишо, цопнала в кръвта на Линда, не допринесе много настроението ми да се подобри. При тази гледка ми се прииска само едно — да направя Карлайл Тейлър за смях на кокошките. Мина ми през ума да я арестувам, задето нарушава закона, прониква на местопрестъплението и има опасност да унищожи веществени доказателства. Но да се опълча срещу нея бе равнозначно на това да застана зад муле точно когато то хвърля къчове. Знаех, че шефовете в полицейското управление не искат да си развалят отношенията с репортерката. Аз пък не исках да си развалям отношенията с тях.

Не исках и Робишо да докосва още веднъж Линда.

— Ще ида да взема снимката — казах на Пърлбърг.

Прекосих на бегом паркинга, като си стисках шапката, да не я отнесе вятърът. Това, че съм хукнал да гоня фотографията на Робишо, не разпали любовта ми към него или към госпожица Злобаркова.

Мушнах се под полицейската лента. Тъкмо се пресегнах да взема снимката, когато нещо привлече погледа ми. Първия път не го бях забелязал, защото тогава не бях идвал да търся улики по случай, който се смяташе за приключен. Бях идвал като човек, който няма друг избор, освен да се чувства гузен.

Този път обаче го забелязах.

Линда бе починала от множество прободни рани. Според Лайза Уотс най-страшни били раните по сънната артерия, разрязана най-жестоко — при такава рана кръвта се разлетява във всички посоки, шурти като гейзер, опръсква всичко наоколо и местопрестъплението заприличва на кланица.

А тук изобщо нямаше такива количества кръв. Всичко си беше чисто. Прекалено чисто. По очертанията около трупа на Линда кръв имаше само при раменете и главата и никъде другаде. Кръв нямаше и вътре в очертанията, направени около тялото на Робишо, около бутилката с вино и около колата на Линда.

Погледнах лампите покрай паркинга. Повечето светеха. Четири обаче бяха тъмни. Крушките или бяха изгорели, или някой ги беше откраднал. Но едно нещо ми направи впечатление. Четирите неработещи лампи се падаха точно над местопрестъплението.

Когато детективът разследва убийства, от него се очаква да прави наблюдения, а не предположения. Не бива да се хваща за очевидното, понеже това е най-бързият начин да издъни разследването. Трябва да помни, че уликите могат да бъдат подредени така, та да го отведат в задънена улица. Трябва да търси несъответствията. Например как нещата изглеждат и как би трябвало да изглеждат.

Това, че на местопрестъплението нямаше кръв, си беше сериозно несъответствие. Малцина от ченгетата, които познавам, са по-внимателни и предпазливи от Линда. И денем, и нощем тя не се качваше на колата, ако първо не я е огледала отвътре. Къщата й беше с най-добрата аларма, която човек може да купи с пари. Ако вечер вървеше сама по улиците, носеше в джоба на якето или палтото пистолета и го стискаше в ръка. А ето че снощи бе спряла автомобила на най-тъмното и опасно място на паркинга. Не беше в стила на Линда, каквато я познавах.

Извиках Дайън и го помолих да донесе фенерчето на Пърлбърг. След като той ми го подаде, насочих лъча към петната кръв, останали под трупа на Линда. Отбелязах, че кръвта би трябвало да е повече. Много повече. Дайън поклати глава и вметна, че си е съвсем обяснимо, ако Линда е била пронизана в сърцето. Беше прав. При прорезна рана в сърцето притокът на кръв спира на мига. И все пак Лайза Уотс ми бе казала друго. Изобщо не ми беше споменавала за рана в сърцето. Беше ми обяснила, че Линда е починала, защото са били прорязани сънните й артерии.

— Линда не е била убита тук — прошепнах аз.

— Моля? Какви ги дрънкаш?

Изключих фенерчето.

— Убили са я другаде и са я пренесли тук. Затова и кръвта е толкова малко.

— Случаят е приключен — беше непреклонен баща ми, сякаш от това зависеше доброто му име. И досега вярваше, че ченгетата никога не грешат. — Убил я е Робишо.

— Не съм казвал, че не я е убил той. Но искам да разбера къде го е направил, понеже сто на сто не го е извършил тук.

— Шефовете са много доволни, че Робишо е бил заловен така бързо. Толкова ли не разбираш, че ще се разфучат, ако някой им се изплюе в супата?

Съгласих се с него — началниците наистина си бяха проблем. Дайън затвори едното си око.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че кметът и шефовете на полицията бързат час по-скоро да обявят случая за приключен. Готови са да си затворят очите дори и разследването да е претупано, само и само да се изкарат големи специалисти. Няма да им е за пръв път. — Погледнах кръвта на Линда. — Убиецът е заловен, можем да се прибираме. Нека не пречим на ония копелдаци — едрите риби — да се кипрят пред фотоапаратите. А ако с това осуетят разследването, какво пък, такъв е животът в големия град. — Посочих липсващите електрически крушки. — Интересно ми е и откога лампите не светят. И как така Линда не е забелязала Робишо, преди да слезе от автомобила. Наоколо не е имало други автомобили, а той я е убил веднага след като тя е слязла от колата. Което ще рече, че е стоял тук и Линда би трябвало да го види.

— Ами ако го е видяла, но не е реагирала достатъчно бързо? — предположи Дайън. Дълго не свали очи от мен. После: — Този път, подлееш ли вода на шефовете си, нищо чудно и да си останеш непогребан, след като умреш. Разбра ли?

Отвърнах, че искам да разбера истината, сетне двамата с баща ми си тръгнахме от паркинга. Докато пътувахме към къщи, не си казахме и дума.