Марк Олдън
Американска полиция (34)

34.
Мики

На другата сутрин Джак Хейдън ми звънна по телефона вкъщи — тъкмо си пиех кафето и четях рапорта за задържането на Робишо.

— Обаждам ти се по работа — каза ми той. — Установихме самоличността на още двама от Студентите на разменни начала. В полицейското управление определят резултатите от вчерашната акция в Ийст Вилидж като убийство и самоубийство. Ниевес бил убил Куевас и после бил скочил от прозореца.

Говореше напрегнато, и на него не му беше лесно. Дали се отмяташе от решението си да гони до дупка Студентите? Надявах се, че не, понеже без него разследването ми отиваше на кино. Но не го винях човека. Току-що беше видял как Студентите очистват двама души и продължават да си се разхождат на свобода, а това бе предостатъчно, за да напълниш гащите.

Но Хейдън имаше причина и да не се отказва: дълбокото стръвно желание да спипа Бауза натясно. А също да се издигне до капитан, нещо, заради което този подляр бе готов да бие дузпата на всекиго. Трябваше да се притеснявам само ако ни в клин, ни в ръкав Хейдън почнеше да любезничи — сигурен знак, че точи зъби и се готви да ми забие ножа в гърба.

— Мънро би трябвало да е щастлив — отвърнах аз. — Вече няма да му крадат стоката. И да му надуват застрахователните премии. Дори мутрите ще се замислят дали занапред пак да му нападат камионите. И понеже стана дума за мутри, да си чувал за строителната фирма „СССХ“?

— Да, чувал съм. Откъде пък се сети за нея?

Ченгето се научава да обръща внимание на всичко, което привлича окото му. Особено пък повече от един път. За един ден се бях натъкнал два пъти на „СССХ“: у Лезневич и на летището. Инстинктът ми подсказваше да проверя какво се крие зад името.

От друга страна, здравият разум ми нашепваше да не отварям дума за летището. Ако не искам Хейдън да се разфучи и да ми опява. Това, че съм ходил на летището, означаваше, че продължавам да ровичкам в убийството на Линда, нещо, което щеше да е предостатъчно, та шефът ми да го използва за повод да прекрати разследването срещу бандата на Студентите. Надали щеше да си умре от щастие и ако научеше за новата ми странна дружба не с друг, а с Карлайл Тейлър. Затова и казах:

— Вчера, когато наминах да видя бащата на Линда, забелязах, че „СССХ“ ремонтира гаража му. Виждал съм името и друг път и реших да разбера що за фирма е това.

Не беше нужно Хейдън да ми казва, че „СССХ“ е фирма на мутри. Престъпните групировки бяха сложили ръка върху цялото строителство в Ню Йорк и владееха всичко до последния чук и пиронче. Строителните фирми, профсъюзите, транспортните компании, охраната по строителните площадки — всичко. Пак те определяха цените на всеки квадратен сантиметър бетон, излят в града, включително на общинските строежи. Наемите в Ню Йорк бяха най-високите в страната, затова и мутрите бяха стиснали в мъртва хватка цялото строителство и го бяха превърнали в своя крепост.

— Фирма „СССХ“ служи за прикритие на престъпния клан Дручи — рече Хейдън. — В счетоводните документи като неин доставчик е вписан не друг, а Оги Латемпа Дребосъка. Продавал й водопроводни тръби, моля ти се. Вярваш ли на тия бабини деветини?

— Дали пък Шафино не е вредил тъст си чрез Бауза? Хесус отива при Оги Дребосъка и Оз Лезневич си ремонтира гаража на половин цена.

— Точно така. Но какво общо има това с твоя случай?

Ченгетата се водят от инстинкта си. Или от онова, което някои наричат непроверени подозрения. Чух въпроса на Хейдън, но всъщност си мислех за последните два дни — после инстинктът надделя и отговорът ме връхлетя изневиделица, като удар между очите: недоумявах как не съм се сетил досега. Толкова се развълнувах, че насмалко да изтърва кафето. Прозорецът в дъното на кухнята бе озарен от изгряващото слънце. Гледах аленото стъкло, докато то не затрептя и не ме плисна червена топлина — застанах насред слънцето и светлината му ми разкри всички тайни. На вратата се позвъни, чух как Дайън казва: „Да, да, разбрах“. Чух и друг глас — гласа на Оз Лезневич: „Линда е в гаража. В гаража е“.

За да се поуспокоя, помолих Хейдън да ми посочи имената на клиентите на „СССХ“.

— Сред големите клиенти на фирмата е кметството — отвърна шефът ми. — Ремонти на училища и на административни сгради, строеж на общински жилища. Миналия месец е сменила дограмата в кметството. Кланът Дручи и Оги Дребосъка са в полицейските ни досиета. Трябва ли да ти напомням, че разследваме организираната престъпност?

— Излиза, че Оги Дребосъка има дебели връзки в кметството — подметнах аз. — Някоя високопоставена клечка му дава тлъсти поръчки. Имаш ли представа кой?

— Да речем, Рей Футман — отговори шефът ми.

Запалих поредната цигара. Значи заместник-кметът Футман, който ръководеше предизборната кампания на кмета и всъщност дърпаше конците в града ни, пълнеше касите на организираната престъпност. Страхотно, няма що!

— Футман наясно ли е с кого се е сдушил? — поинтересувах се аз.

— То оставаше да не е наясно! — възкликна Хейдън. — Но си го знаеш какъв изпечен лъжец е, попиташ ли го, ще тръгне да се кълне, че „СССХ“ си е съвсем законна. Е, да, хубостниците, които я оглавяват, нямат досиета в полицията. Всяка неделя ходят на черква, съставят родословни дървета, които да оставят на потомството, гласуват за републиканците. Трябва да се притесняваме заради хората, които се прикриват зад фирмата. Като начало Футман врежда цивилни на работа в полицейското управление. После включва във ведомостите на кметството престъпници. Направо ми призлява, като си помисля, че този мръсен чифутин ще си разиграва коня в полицията още четири години. Но ако кметът спечели отново изборите, няма да се отървем и от Футман.

— Бива го да осигурява пари — вметнах аз. — И него, и Джонатан Мънро. Така се печелят избори.

Хейдън се прозина в телефона.

— Да се върнем на бандата на Студентите. Направо ме шашнаха с оная тупурдия в Ийст Вилидж вчера. Не си поплюват негодниците му с негодници. Затънали сме до гуша с мъртви еквадорци, а никой и не забелязва. Знаеш ли какво означава това? Означава, че бандата си има равин. Някой ги покрива.

Казах, че сигурно е прав, но толкоз. Щях да постъпя изключително глупаво, ако тръгнех да изброявам имена. Кажех ли, че равин им е Макгиган или Лаковара, Хейдън щеше да си изпусне нервите и да се разфучи.

— Едно е сигурно — допълни шефът ми. — Футман не е равинът. Няма свои хора в полицейското управление. И понеже стана дума за ченгета, ти ми остави едно име, свързано със Студентите.

Зачаках — знаех какво ще каже.

— Шафино — не ме подведе Хейдън. — Бауза му е дясна ръка. Щом Бауза е забъркан със Студентите, значи и Шафино знае за бандата. Няма как да не знае.

— Имах си причини да не го споменавам.

— Жена му — уточни Хейдън.

— Хората ще почнат да шушукат, че съм го погнал заради Линда. Какво ще кажеш?

— Ти не мисли за това. Проведи разследването, но така, че да стигнем до присъда.

„Линда е в гаража.“ Само това ми се въртеше в главата. Идеше ми да тресна слушалката и да ида при Дайън, единствения, с когото можех да споделя догадките си за убийството на Линда. Шефовете ми щяха да ме пратят да си гледам работата — съгласяха ли се с мен, това означаваше да оправдаят Робишо и да погнат един от своите. Макгиган сигурно щеше да ми повярва, но докато драпаше да стане шеф на Нюйоркската полиция, надали щеше да превърне морала в своя висша ценност. Можех да разчитам, разбира се, на подкрепата на Карлайл Тейлър. Тя беше убедена, че Морис Робишо е невинен, тъкмо тя ме беше завела при стодоларовите банкноти. И тук обаче се натъквах на дребна спънка — на връзката й с Юджин Елдър, и тъй като тя се крепеше на еднаквата им расова принадлежност, нямаше да се учудя, ако репортерката ми подложеше динена кора в името на солидарността между чернокожите.

— Цялото полицейско управление и цялото кметство са на страната на Шафино — продължи Хейдън. — Тръгнеш ли срещу него, всички ще скочат да го бранят. Журналистите обсаждат денонощно къщата му. От един телевизионен канал му предлагат четвърт милион, само и само да склони да даде интервю. За такива мангизи съм готов да сменям тампоните на жена си.

— Първо ще се наложи да я убиеш — подметнах аз.

„Кой ме би по главата да го кажа — ядосах се на себе си. — Още е рано. Така ще оплескам всичко!“

Но извадих късмет. Хейдън пропусна думите ми покрай ушите си, без да ги коментира.

— Не аз, а Робишо е спец по убийствата на съпруги — рече ми. — Всъщност защо се казва Робишо? Винаги съм си мислел, че неграта се казват я Вашингтон, я Джеферсън. Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън вероятно са единствените бели с такива имена.

— Имам още едно име за теб — рекох аз. — Детектив трети ранг Карл Келър. Едър такъв, с червена коса. Работи при Лу Собкавич в участъка на Южен Манхатън. Мен ако питаш, е от бандата на Студентите. Вчера участваше в акцията, при която бяха очистени и последните двама еквадорци. Сдушил се е с Алдо Синатра, може да се каже, че са неразделни.

— Келър, значи — повтори Хейдън. — Май го знам. Сигурно е същият, който направи един престъпник на решето, пусна му осем куршума в гърба, а после тръгна да разправя, че го бил застрелял при самоотбрана. И се измъкна сух от водата. Ще проверя дали е той.

После ми рече, че по-късно сме щели да се чуем отново, и затвори.

Отпуснал ръка върху телефонния апарат, си мислех за Линда и колко близо съм до истината. И колкото повече умувах, толкова повече затъвах в лавина от идеи и в порой от черни мисли. Направо подскочих като попарен, когато чух клаксона на автомобила, спрял пред къщата. Отидох в хола, надзърнах през прозореца и видях как Дайън сяда зад волана на форда ми, току-що докаран от Хуан Седеньо, петдесетгодишен пуерториканец с нос като камба, който от години ми поправяше количката. Хуан не се виждаше никъде, сигурно бе поел към автосервиза заедно с чека ми за пет стотачки. Не само че се бях озовал в списъка на враговете на Джули Вулнавия, но и трябваше да си плащам за привилегията.

Излязох от къщата, както си бях по халат, пантофи и боксерки, истински подвиг при тия минусови температури навън. Уж грееше слънце, но пак си беше страшен клинч, по моравата се белееха вледенени преспи. Според календара трябваше да е пролет, но явно имаше да почакаме още, докато се запролети.

Качих се в колата, включих отоплението и попитах Дайън какво ще каже, добре ли са я потегнали.

— Като нова е — отвърна той. — Хуан си разбира от работата.

Вдигнах прозореца.

— Май открих нещо — оповестих на баща си. — Мисля, че знам къде е убита Линда. Липсват ми две-три парченца, но скоро картинката ще бъде пълна. Да е жив и здрав Макгиган, накара ме да си поразмърдам мозъка.

— Какво общо има пък Дупчената глава?

— Подметна, че Студентите са свързани със заговор, обхванал и кметството. Каза, че му напомняло някогашния клуб „Кътън“. Ти тук си ни спецът по Харлем. За какво намеква?

Дайън започна да си играе с лоста за скоростите.

— Знам ли! Единственото, което мога да ти кажа, е, че клуб „Кътън“ е открит в Харлем по време на Сухия режим. Бил е на един непрокопсаник, казвал се е Оуни Мадън. Пълно перде. Викали са му Убиеца. Роден е в Англия, преселил се е тук като дете, за него престъпността е била същото, както за рибата — водата. Клубът е бил насред Харлем, но черните не са могли и да припарят там освен като танцьори, келнери, готвачи. „Кътън“ е бил само за бели. Всички знаменитости са гастролирали там: Лина Хорн, Дюк, Каб Калоуей.

— Значи Макгиган намеква, че чернокожият кмет е само параван, а кметството всъщност е в ръцете на белите.

Дайън нагласи огледалото за обратно виждане.

— Ако искаш нещо от кметството, при кого ще отидеш?

— При най-умния представител на бялата раса там — отвърнах аз. — При Рей Футман.

— Наистина прилича на клуб „Кътън“.

Помислих си: „Право в десетката!“. Бях се приближил с още една крачка към целта. Тъкмо да споделя с баща си своите предположения, когато някой подвикна:

— Може ли да поговорим, детектив Мар?

Беше съседът — разтапящият се от любезности индиец господин Мукерджи. Запъти се към нас, следван по петите от оная лоена топка, своята благоверна, пременена с розовозлатисто сари и зелено палто отгоре. Както винаги, господин Мукерджи мъкнеше и лаптопа си. Беше дружелюбно настроен като пале, заговори с пискливото си гласче:

— Искаме да ви предложим нещо на вас и на баща ви, стига да не възразявате. Телевизионен приемник.

Смъкнах стъклото на прозореца. Това пък сега какво беше? Погледнах Дайън, той също сви рамене. Извърнах се пак към Мукерджи, която явно очакваше някакъв отговор от мен. Аз продължих да мълча като риба. Не си падах по дебелашките шегички, особено когато ги погаждат на мен.

Мукерджи се притесни — вероятно от това, че го гледах на кръв. Заотстъпва с думите:

— Ако желаете, можем да донесем телевизора. Задръжте го колкото искате. Ще ни го върнете, когато поправят вашия.

Не издържах и го прекъснах:

— А защо сте решили, че нашият е повреден? Няма такова нещо.

Индиецът ме погледна като ударен с мокър парцал. Понечи да се извини, задето ни губи времето. Забърбори бързо, явно искаше да приключим и да се маха оттук:

— Извинявайте за безпокойството. Вече два пъти ония мъже идват в къщата ви, та си рекох, че телевизорът ви нещо се е повредил и…

Не се доизказа, стреснат от онова, което явно се бе изписало върху лицето ми. Идеше ми да убия някого на място. Но не Мукерджи и жената му. За беда те не го разбраха. Единственото, което виждаха, бе едро като канара ченге страшилище, което ги зяпаше така, сякаш — аха, и да им изпие кръвчицата. Побързаха да си тръгнат.

Погледнах Дайън. Седеше като попарен. И двамата знаехме какво е станало.

Слязох от колата и се юрнах подир индиеца. Той спря, вцепенен от ужас. Жена му, която ситнеше зад мъжа си, се блъсна в него. Напуши ме смях, но и ми домъчня за тях.

Имигрантите се страхуват от ченгетата. И има защо. Онези, които са проникнали в страната нелегално, се страхуват да не ги тикнат в затвора или да ги експедират по етапния ред. Преселилите се със зелени карти пък и онези, които са получили американско гражданство, имат лоши спомени от първата си родина, където ченгетата най-често са изнасилвачи, крадци и убийци и единствената разлика между тях и лошите е, че едните имат полицейски значки и карти, а другите — не.

— Извинявайте, господин Мукерджи — подхванах аз. — Напоследък имам много работа и съм доста изнервен. Та за техниците, дошли да поправят телевизора ми. Бихте ли ми казали кога са идвали?

Очите му се разшириха. Човекът съвсем се шашна — не можеше да разбере дали не го взимам за мезе.

— Вчера — отвърна Мукерджи. — Някъде в два следобед. Прибрах се по-рано. Парното в службата не работеше. Много неприятно, да ви кажа. Видях ги от прозореца. Двама мъже. Бяха спрели пикапа пред вашата къща. Възможно ли е да са идвали да поправят телевизора и баща ви да е пропуснал да ви каже?

— Да, драги ми господине — потвърдих аз. — Възможно е. Случва му се да забравя.

Дайън щеше да ме убие, ако ме чуеше какво говоря.

Усмихнах се на индийците, първият приятелски жест към клетите хорица, откакто те ни бяха станали съседи. Благодарих им, задето са ни предложили да ни услужат с телевизор. После дойде най-трудното. Протегнах им ръка.

Направих го със съзнанието, че съм се държал като добиче със семейство Мукерджи. И не за друго, а защото исках кварталът да си остане такъв, какъвто е бил винаги — населен с хора, които приличат на мен. Непрекъснато си имах работа с имигранти престъпници и заради това бях станал подозрителен, вечно бях на тръни да не ми разбият вратата, да не ми влязат в градината, да не ми се домъкнат разни, дето не са от моя свят. Който очаква от мен да развея байрака на гостоприемството, ще има да си чака до Второ пришествие. Пет пари не давах къде живеят тия навлеци, само да не ми припарват до задния двор.

Но ако трябва да съм честен, ще призная, че семейство Мукерджи нямаха нищо общо с тая пасмина. Не бяха престъпници. Живееха си мирно и кротко, държаха се дружелюбно и не създаваха никакви главоболия. Всички търкания между нас бяха плод на въображението ми, нещо, което все не намирах сили да призная и пред тях, и пред когото и да било друг. Вероятно трябваше да им поискам прошка, но единственото, което успях да се насиля да сторя, бе да им подам ръка и да се надявам, че все някак ще изгладя отношенията ни. Особено при положение че сега бях много задължен на индиеца.

Господин Мукерджи грейна в усмивка и ми стисна ръката. Жена му също се усмихна. Усмихнах се и аз. И между нас се възцари мир и сговор.

И насред тая ведрост за какво, мислите, се сетих — за Херцога, прочут адвокат и собственик на стриптийз барове. Беше ми подметнал, че колкото и да се мъча, няма да успея да докажа, че Шафино е бил на летището. Хесус пък се бе изрепчил, че Боби Шашмата винаги ще бъде с един ход пред мен. Сетих се колко съм се изненадал, когато съм разбрал, че Шафино знае за писмото на Линда. И така, да теглим чертата: ако Мукерджи не се бяха държали по-добре от своя съсед — онзи задник, ченгето, — въпросното ченге така и нямаше да разбере, че къщата му се подслушва, а Мики всъщност е съкратено от „микрофон“ и не е име на човек.