Марк Олдън
Американска полиция (19)

19.
Палавницата

Излязох от ресторанта десет минути, след като Лайза Уотс се уплаши до смърт и си плю на петите. Купих си вестник, после отидох при колата и подкарах по Гранд Сентръл Паркуей към парк Флъшинг Медоус в Куинс. Исках да си поговоря с Джули Вулнавия или както там малката сестричка на Линда бе решила да се нарече тази седмица. Трябваше да разбера какво е станало с тая нейна кола.

Ако Шафино наистина спеше с Джули, това обясняваше защо иска да я предпази от Кармин Лаковара и от ада на разпитите. Но защо ще спира дотук? Един истински ангел пазител щеше да стигне докрай. Щеше да натрие носа на келеша, задигнал колата на Джули, без да й плати и цент.

По-голям подляр от Шафино надали сте срещали. Няколко овъглени пръста и товарачът от летището щеше да проумее колко важно за обществения ред е човек да си плаща дълговете. Как така Шафино бе изтървал възможността да шашне непълнолетната си изгора? Защо бе оставил Линда да вади кестените от огъня и да се разправя с оная мижитурка? Защо?

Исках да разбера и как се казва тоя товарач. Трябваше ми сериозен отговор на сериозен въпрос. Виждал ли е той Линда на летището вечерта, когато тя е била убита?

 

 

Куинс е най-големият административен район в Ню Йорк, с площ, шест пъти колкото Манхатън, и се състои предимно от жилищни квартали с хиляди едно- и двуфамилни къщи и паркове колкото в останалите четири района, взети заедно. Живея в Куинс, откакто се помня, и познавам всяка педя тук, като се почне от пустеещите фабрики за дъвка при мост Куинсбъро и се стигне до наколното селище със стари колиби на прогнили подпори насред залива Джамейка. Най-странното място в Куинс, да не кажа в цял Ню Йорк, вероятно е парк Флъшинг Медоус — Корона, Джули живееше само на хвърлей оттам.

Паркът се намира на булевард Нордърн и Гранд Сентръл Паркуей и се е разпрострял на хиляда и триста акра все на юг покрай течението на вече пресъхналата река Флъшинг. Там има футболно игрище и ледена пързалка; пак там се намира и Нюйоркската научна палата, ще видите и табели, че в парка всяка година се провежда откритото първенство на САЩ по тенис. Онова, което го прави странен, са развалините на павилиони, шадравани и метални скулптури, останали от Световните изложения през 1939 и 1964 година — днес превърнати в купчина руини, извисили се насред избуялата трева и буренак и наподобяващи останките от космическа цивилизация, пометена от ядрен взрив.

Джули и баща й — Оз Лезневич, живееха недалеч от тези развалини, което може би обясняваше защо момичето е такава шантавелка. Карал съм няколко пъти Линда до тях. За да няма излишни въпроси, съм го правил само вечер и никога не съм влизал в къщата. Седях в колата и гледах останките едва ли не в очакване оттам да изскочи гъмжило от осъдени души, Велзевул и дяволи.

Сега дойдох в парк Флъшинг Медоус в десет сутринта и развалините не ми се сториха чак толкова пъклени. Семейство Лезневич живееше в еднофамилна къща от червени тухли на тиха уличка със синьо-бели пътни знаци. Отпред имаше мъничка моравка, застлана с плочник пътека и празен гараж. Съдържанието на гаража: резервни гуми, счупени фарове, какви ли не машинарии и стари стикове за голф, бяха пръснати пред къщата. Някакви майстори бъркаха на пътеката бетон. Явно се канеха да циментират наново пода на гаража.

Спрях край алеята, зад син джип марка „Додж“ с регистрационен номер, на който пишеше „ДЖУЛ С СТР 8“. Джули беше всичко друго, но не и страхотна. Едно обаче беше ясно: тъкмо тя бе собственица на джипа. Ясно беше също така, че се гнуси от черната работа. Как ли, интересно, бе платила за новичките гуми? Джипът бе прекалено скъп за една хлапачка, която не попипва нищо и чийто баща се е разорил от разходите по лечението си.

Линда ми беше разказвала, че навремето Оз Лезневич е притежавал в град Лонг Айланд фабрика за дамски чанти. Когато се пенсионирал, бил скътал доста парици и се надявал да се радва на честити старини заедно с майката на Джули, втората си, значително по-млада жена. Но вместо да прекарва дните в това да къса страниците на календара, въпросната жена се хванала с някакъв бразилски футболист и се развела с Оз, като чрез съдебни дела задигнала лъвския пай от парите, заделени от него. Профукала парите за певческа кариера, от която не излязло нищо, и накрая загинала заедно с футболиста при автомобилна катастрофа в Лас Вегас. Сега Оз имаше покрив над главата си, но кажи-речи, нищо повече. Откъде ли беше взел парите, за да глези щерка си със скъпи-прескъпи нови автомобили?

Записах си номера на джипа — надявах се Шафино да е направил първата издънка.

Не ми плащаха, за да проверявам доходите на Джули. Имах си предостатъчно работа, щеше да ми стигне за месеци напред. Бяха ме предупредили и да не се занимавам с убийството на Линда, инак ще видя звезди посред бял ден. Но трябваше да разбера истината за смъртта й. Може би се надявах да звънна на вратата и да ми отвори Линда. Че някой вътре ще оправдае начина, по който съм се държал с нея. Стоях пред къщата на Лезневич — знаех, че ирландците са прави: има надежда откъм морето, но не и откъм гроба.

Отвори ми ухаещ на рози мъж към трийсетте, от сто километра си личеше, че е педал, беше с длъгнест врат, сплескан нос и зелени очи с дръпнати надолу крайчета, придаващи му болнав вид. Беше в син блейзър и скъпи мокасини, носеше на темето черна еврейска шапчица и сива щампована вратовръзка на нотни ключове и диези, от което заключих, че се занимава с музика. Изглеждаше като изваден от кутийка — беше толкова спретнат, че вероятно всички, които го познаваха, го смятаха за конте и женка.

Предположих, че е тук за бдението, на което евреите по традиция се събират, ако умре роднина. Представи се като Гордън Айзън, братовчед на Линда, после ме удостои с онзи поглед, каквито по време на преговори използваме, ако искаме да подпишем договора по-бързо.

Аз също се представих и казах, че съм дошъл да поговоря с Джули. Гордън изду ноздри.

— Какво, да не би вие, детективите, да имате тук събрание?

— В какъв смисъл? — сепнах се аз.

— Джули е горе с двама детективи. Ако не я познавах, щях да отсъдя, че е решила да ви монополизира.

Тази вест ме свари неподготвен. Бяха ми казали, че Шафино е уредил да не разпитват Джули. Какво ли търсеха в къщата детективите?

— Ще кажа на приятелите ви, че сте тук — рече ми Гордън.

Обясних му, че въпросните детективи не са ми никакви приятели и да не ги безпокои. Добавих, че съм тук неофициално и просто искам да се видя с Джули. Не споменах, че смятам да говоря с нея насаме, без свидетели, особено пък такива, които биха могли да ме обвинят, че преча на следствието.

— И детектив Шафино ли е при Джули? — поинтересувах се аз.

Гордън ме изгледа така, сякаш току-що съм се изсекнал във вратовръзката му.

— Познавам Боби Шафино — отвърна младежът. — Затова без опасност да си противореча мога да кажа, че той си е вкъщи, в Бруклин, а пред вратата му са се струпали журналисти, които се надяват Шафино да се покаже, та те да намажат от нещастието му. През следващите няколко седмици, където и да иде, медиите ще го следват по петите. И тъй като на моравата няма и кьорав репортер, може да предположим, че Боби не е тук.

— Щом престанете да предполагате — казах аз, — бих искал да поговоря с Оз Лезневич.

— И защо искате да говорите с него?

— Да предположим, че не ви влиза в работата — троснах се аз.

Лезневич сигурно знаеше кой е купил колата на Джули, нещо, което нямах намерение да обсъждам с Гордън.

Видях, че той стисва зъби и умува как да ме среже. Накрая обаче се отказа да ме обижда.

— Оз е горе заедно с медицинската сестра — Алма — отвърна младежът. — Елате, ще ви заведа.

Минахме през облицованото с черни плочки антре и влязохме в хола с канапе, облечено във винена кожа, със заметнати с кадифе фотьойли, черни лампиони и малък роял, върху който бяха подредени семейни снимки. До рояла бяха оставени кошници с плодове, донесени от близките и приятелите. Паркетът бе застлан със светлозелен килим. Двата прозореца с дръпнати завеси гледаха към предния двор, в мраморната камина пукаше дъхав огън. По масичката с плот от сив мрамор бяха наредени керамични прасенца и чаши. Отляво в стаята имаше стълба, която водеше към горния етаж. Под нея имаше полици с книги, между които се мержелееха нефритени фигурки. В хола имаше десетина опечалени мъже и жени, които млъкнаха и ме изгледаха така, както гражданите обикновено гледат ченге — сякаш очакват да ги връхлети нещо ужасно.

Последвах Гордън нагоре по стълбището — качихме се в сумрачен коридор с тапети на цветя и кафяв килим. Подминахме баня със стени с бяла мазилка и вана, повдигната на подиум. До банята имаше врата, цялата в афиши за филми на Винсънт Прайс, където върху лицата на актрисите бяха лепнати снимки на Джули. До тях имаше и регистрационна табела на автомобил.

За миг се изкуших да долепя ухо и да чуя какво става вътре, но после се отказах. Гордън сигурно щеше да подскочи като ужилен и да привлече вниманието на детективите. Продължих нататък по коридора, озадачен защо ли окръжната прокуратура все пак е решила да разпита и Джули.

Гордън почука тихо, много тихо на махагоновата врата в дъното на коридора.

— Алма! Гордън е — каза той. — Един човек тук иска да говори с Оз.

Мина доста време, докато вратата се отвори — пред мен застана пълната плосколика негърка, която преди два дена бях видял заедно с Оз Лезневич на гробищата. Беше някъде на около четирийсет години, с увиснала долна устна, широки ноздри и бенка между веждите. Беше облечена в бяла престилка и синя жилетка отгоре, беше си сложила лъскавочерна перука и носеше очила с двойни лещи на златна верижка, които докосна с пръсти. Изглеждаше непоклатима като скала, напълно убедена в своето мнение. Вероятно ни смяташе нас с Гордън за недодялани бели момчета, безопасни като размекнати вчерашни овесени ядки.

— Той е детектив — представи ме Гордън и кимна към мен.

Показах полицейската си значка.

Алма нито се притесни, нито се втрещи. Изсумтя и се обърна към Гордън. Скръсти ръце върху мощната си гръд и се вторачи в него, а той побърза да отклони очи към лъснатите си до блясък мокасини.

— Господин Лезневич е мой пациент — тросна се негърката. — Никой не може да влиза, ако не разреша аз.

— Искам да му задам само един въпрос — уточних.

— Познавам ви — изрече медицинската сестра.

— Да, бях на гробищата — отвърнах аз.

— За друго ви говоря — каза негърката.

Гордън ме стрелна с крайчето на окото. Най-неочаквано щракна с пръсти.

— Мар! — възкликна младежът. — Знаех си, че съм чувал някъде това име. Вие сте ченгето, което на погребението на Линда създаваше неприятности на Боби. Каква наглост, да се изтърсите тук!

Едно на нула за Шафино. Благодарение на него сега се движех едва ли не с табелка „Ритни ме“. Не знам дали неволно или не, но Алма ме възпря и аз не се поддадох на изкушението да зашлевя тоя малък педал. Тя взе от нощното шкафче поднос с мръсни чинии и го тикна в ръцете на Гордън, който от немай-къде го пое.

— Занеси го долу — разпореди се жената. — И внимавай да не си оплескаш хубавата нова жилетка. — Махна ми да вляза в стаята, после затръшна вратата под носа на Гордън. — Медицинска сестра Тайсън — представи се и ми протегна ръка.

Здрависа се с мен, дланта й не потрепна. Останах с впечатлението, че за Оз Лезневич се грижат добре.

— Та откъде ме познавате? — поинтересувах се аз.

— Виждала съм ви пред къщата — поясни негърката и посочи прозореца с изглед към улицата. — Помогнахте на госпожа Шафино да пренесе люлеещия се стол. Но не влязохте вътре.

Преди половин месец бяхме купили с Линда люлеещ се стол, подарък за баща й, който от години си мечтаел за такава чудесия. Хрумна й на Линда да му го вземе. Берял душа, струвало си да му го подари, пък дори той да му се радва и един-единствен ден.

Открихме стола в магазин на булевард Куинс — беше много красив, от върмонтски дъб, бе боядисан в черно и отзад на облегалката имаше мъничка червена роза, рисувана на ръка. Беше обемист, сигурно тежеше цял тон. Успяхме криво-ляво да го натикаме в багажника на колата ми, но щом го свалихме пред къщата на баща й, се оказа, че Линда не може и да го помръдне. Наложи се да го пренеса до входната врата — първия и последния път, когато съм слизал от автомобила. Алма явно ни бе наблюдавала от прозореца, доказвайки, че Оскар Уайлд е бил прав, когато е казал, че никое добро дело не остава ненаказано.

Огледах стаята на Лезневич. Беше тясна, боядисана в бежово, с кафяви петна по тавата — покривът явно течеше. Въпреки радиатора и електрическата печка в помещението беше страшен клинч. Стаята беше задръстена с двете еднакви легла. На едното бяха оставени дамската чанта и шала на Алма, а също две книги за юдаизма, от което подразбрах, че Оз Лезневич се помирява с Господаря на небе и земя. На старовремската ракла, служеща за масичка, бе подпряна бутилка кислород. Върху раклата се мъдреха телефон, лекарства и мъничък телевизор, пуснат на канала на „Телевизионен пазар“. Дървеният вентилатор на тавана кротуваше.

Лезневич лежеше на другото легло. Беше си дребничък, но сега се бе смалил съвсем от старостта и болестта; по плешивата му глава се червенееха старчески петна, зъбите му се бяха превърнали в кафяви чуканчета, устата му сякаш беше без устни. От дребничките му ръце не бе останало нищо освен отекли стави и сини вени. Сбръчканата му на хармоника кожа сякаш бе прекалено много по ръцете и врата. Старецът вонеше на мокро псе, което току-що е свършило работата. Дядката седеше, облегнат на възглавници, с лице към прозореца, обърнат към алеята. Погледът му беше изцъклен като на мъртвец.

— Виждам, вече сте се запознали с Гордън — подхвана Алма. — Не си затваря устата, голям бъбривец е това момче. Обзалагам се, че сега седи долу и клюкари, все едно вие с госпожа Шафино сте Уитни Хюстън и Боби Браун.

— Че какво може да клюкари за мен и госпожа Шафино?

Алма ме погледна така, сякаш ме предупреждаваше да не се опитвам да й хвърлям прах в очите.

— Няма как да се отрече, детектив Мар, че в този дом витае смъртта. Дъщерята вече е на онзи свят. Бащата също е с единия крак в гроба. А след смъртта не остава нищо освен истината. Не искам да ви се бъркам в личния живот, това са си неща между вас и госпожа Шафино. Но съм я чувала да ви звъни по телефона оттук. И други хора са я чували.

Сто на сто „другите“ — това беше Джули. Така ставаше ясно как Шафино е надушил за мен и Линда.

— Обичах госпожа Шафино — допълни медицинската сестра. — Беше свястна жена. Имаше добро сърце. Нещо, което не мога да кажа за никой друг тук.

— А какво ви е мнението за господин Шафино?

Алма извади от джоба си хартиена кърпичка и се зае да чисти очилата си. Щом приключи, сгъна кърпичката и пак я прибра в джоба си.

— Ако не можеш да кажеш добро, не казвай нищо — отвърна тя.

Тази Алма почваше да ми става симпатична.

Попитах я дали Лезневич е в състояние да ми отговори на един въпрос. Жената отвърна, че можел да отговори, можел и да си замълчи. Да съм опитал.

Поинтересувах се дали той знае кой е купил старата кола на Джули. Старецът извърна към мен изцъклени очи и отвори уста, от която се проточи лига. Грозна гледка ви казвам. Тогава проумях, че и да поискам от него да се държи като нормален човек, това надали е по силите му.

Алма ме посъветва да не го притискам, особено в това състояние. Пък и той едва ли знаел нещо за колата на Джули. Двамата почти не си говорели. Според Алма Джули не слушала никого. Докато била жива, дори госпожа Шафино не можела да озапти момичето. Двете сестри не се погаждали, не че госпожа Шафино не опитвала да намери път към момичето.

Докато слушах медицинската сестра, си напомних, че Морис Робишо няма никакви мотиви да убива Линда. Тъкмо той бе извършил престъплението, в това не се и съмнявах. Но един друг човек наистина имаше подбуди да иска да очисти Линда. И този човек беше Джули. Тя мразеше сестра си. Пак тя бе накарала Линда да иде оная вечер на летище „Кенеди“. Точно така — Джули имаше и подбуди, и възможност да убие Линда.

Хората, разследващи убийството, не разполагаха с тези сведения. Никой не им беше казал и че Джули е неуправляема. Дали мразеше сестра си дотолкова, че да поръча убийството й? Робишо се кълнеше, че някакъв бял мъж го бил прикоткал да иде на местопрестъплението. Ами ако е сбъркал? Ако при него е отишъл не бял мъж, а бяла жена?

Робишо си беше откачен. От това пиене и от дрогата мозъкът му съвсем се беше размекнал. Вероятно не можеше да си бръкне и в носа без опасност да си извади окото. Дали наистина бе превъртял дотолкова, че да не различава мъж от жена? Или те с Джули действаха по сценарий, който знаеха само двамата? Бях ченге от доста години и ако не друго, бях научил, че на тоя свят е възможно всичко. Затова и смятах да отида на летището. Е, може би не точно днес, но на всяка цена щях да се върна, за да открия товарача, купил колата на Джули. И за да видя има ли връзка между нея и онзи дрипльо, убил сестра й.

— Да не би някой да е откраднал колата на Джули? — поинтересува се медицинската сестра. — За това ли сте тук?

Излъгах. Отвърнах, че кола, участвала във въоръжен грабеж, е била с номерата, регистрирани на името на Джули. Знаел съм, че тя е продала автомобила, и съм дошъл да проверя на кого. Тъй като сега следователите разпитват момичето за убийството на сестра му, съм смятал да си поприказвам с него, щом детективите приключат. Междувременно съм се отбил да попитам дали случайно господин Лезневич не знае кой е купил автомобила на дъщеря му.

— Той няма и представа, че е продала колата — поясни Алма. — При всички положения тя сега кара новичък джип.

— Видях го. От скъпите е. Откъде ли Джули е взела пари?

— Джипът й е подарък от детектив Шафино — вметна негърката.

— А вие откъде знаете?

Алма отвърна, че младите момичета обичали да се хвалят, особено ако излизат с женен мъж, който се прави на много щедър.

— А знаете ли дали вечерта на убийството Джули е ходила с Линда на летището?

Алма отговори, че двете са могли да отидат къде ли не. Единственото, което негърката била видяла, е как сестрите излизат заедно от къщата. Но по някое време Джули явно се е прибрала, понеже на другата сутрин, когато полицаите дошли, тя си била в стаята. Според Алма милостивият Бог я бил пощадил. Слава на Спасителя!

— Както личи, Спасителят я е отървал и от хранителното отравяне — вметнах аз. — Както гледам, оная вечер не е била болна.

— Джули ли? Яка е като бик. Не боледува.

— Нямаше ли хранително отравяне вечерта, когато Линда беше убита?

— Кой ви е казал, че е имала?

Изобщо не отворих дума за Лайза Уотс. И този път излъгах.

— Един репортер — рекох. — Според него онази нощ Джули изобщо не е излизала от къщи, понеже имала хранително отравяне.

— Нищо подобно, излезе заедно с госпожа Шафино. Видях ги с очите си. И не е имала хранително или каквото и да е друго отравяне. Разболее ли се, веднага разбирам, все пак съм медицинска сестра, първо при мен тича. А оная вечер не е идвала. Репортери! Бива ли да са толкова загубени!

— На мен ли го казвате! — подкрепих я аз. — Между другото, полицаите разпитвали ли са ви за убийството на госпожа Шафино?

Алма поклати глава и си пипна перуката — да не би да се е разместила.

— Никой освен вас не е разговарял с мен — отвърна тя. — Заловили са убиеца. Чернокож е, тоест никой не се и съмнява, че го е извършил той. Щом си негър, значи си виновен. Правосъдието е за всички, но не и за чернокожите. Притрябвало й е на полицията да разговаря с мен! Всъщност всичко вече е ясно, защо ще говорят с мен или с друг?

Робишо е бил намерен на местопрестъплението, лежал е до трупа на Линда с ножа в ръка. Дали е виновен ли? И още как! Но убийството бе на расова основа и не очаквах да чуя от Алма някакви разумни доводи. В заключението си за убийството на Линда чернокожите нямаше да се осланят на веществените доказателства. За тях арестът на Робишо бе поредният пример за правосъдието на белите, чиято едничка цел е да пълни американските затвори с невинни негри. Но преспокойно можех да заявя на Алма, ако тя случайно не знаеше, че негрите биват арестувани, защото вършат престъпления и са толкова тъпи, че се оставят да бъдат заловени.

Загледах как медицинската сестра мери пулса на Оз Лезневич. Накрая пусна кокалестата ръка на стареца, а той вдигна другата, посочи прозореца и каза, че Линда била в гаража. Нека Алма я помолела, преди да си тръгне, да намине да го види.

— Какъв срам! — завайка се жената. — Повтаря го като курдисан, откакто госпожа Шафино почина. Мисли, че дъщеря му още е жива. Не може да я прежали, и туйто.

Помислих си, че и аз не мога да я прежаля. Най-неочаквано вратата се отвори с гръм и трясък и при нас нахълта Джули.

— Подочух, че си искал да говориш с мен — подвикна ми тя.

— Гордън ли ти каза, че съм тук?

Алма стрелна Джули с поглед, който би спрял и нападащ носорог. Но момичето бе по-дебелокожо и от носорог и не й обърна внимание.

— Бива ли такова нещо — скастри я негърката. — Да си чувала случайно, че преди да влезеш, трябва да почукаш?

— Искаш ли да говорим, или не? — рече ми Джули, без да й обръща внимание. — Не мога да си губя заради теб целия ден.

Не ми се виждаше особено покрусена от смъртта на сестра си. Погледнах зад рамото й. Вратата на стаята й беше отворена.

— А детективите? — попитах.

— Какво детективите? — отговори Джули. — Щом толкова те интересува, тръгнаха си.

Говореше с пискливото носово гласче на малка глезла. Беше дългокрака, изглеждаше по-голяма от своите осемнайсет години, бе боядисала косата си червена и нарочно беше оставила корените да се чернеят. Имаше обичка на носа, носеше слънчеви очила, ноктите й бяха с черен лак, който тук-там проблясваше, все едно е осеян със скъпоценни камъчета. И по двете й уши имаше най-малко дузина златни обици. Джули беше много секси с големите си гърди и месести устни. Беше облечена от скъпо по-скъпо, от глава до пети в черно: кожено яке с капси, къса кожена пола, черен чорапогащник, кубинки марка „Док Мартенс“ с бели връзки. Щеше да бъде хубава, ако не бяха скосената брадичка и късият врат, с които момичето приличаше на костенурка, подала главица от корубата си.

— Води — казах й.

Благодарих на Алма, която кимна и на изпроводяк схока Джули следващия път да чукала, инак щяла да пати. Джули отвърна — да, да, ще чукам, щом настояваш.

Затворих вратата на Оз Лезневич и тръгнах след момичето. От коридора стаята му изглеждаше още по-тясна и от спалнята на бащата. Приближих се още малко и видях тъмнозелени стени, легло с балдахин от бяло дърво, перваз със стереоуредба и купчини компактдискове. Влязох в стаята, Джули тутакси се обърна и застана с лице към мен. От усмивката й ме побиха тръпки. Но бях закъснял! Вратата се затръшна подире ми и аз усетих как нещо ме фрасва с все сила точно над дясното око. Шапката ми отхвръкна. Свлякох се на четири крака, главата ме заболя непоносимо. Който ме беше цапардосал, бе разчитал тъкмо на това.

— Стига си го бил! — каза някакъв мъж. — Остави го това лекенце, нека първо го качим на лодката. Ако не е в състояние да ходи, ще се наложи да го влачим, току-виж някой се усъмнил.

Отворих очи и съгледах слаб негър към четирийсетте — беше се надвесил над мен. Беше облечен тузарски: със скъп балтон, с който се бе заметнал точно както мутрите. Под него беше със сив двуреден костюм, шит по поръчка. Копринената риза беше синя, вратовръзката — в тон, който да пасва, мокасините му марка „Гучи“ бяха лъснати до блясък. И двете му китки лъщяха и дрънчаха — на едната имаше златен часовник с тъничка каишка, на другата — няколко сребърни гривни. Поредното ченге, което се облича не според джоба си.

С едната ръка подрънкваше с монетите в джоба на панталоните си. В другата нехайно държеше деветмилиметров „Смит и Уесън“. Идеше му отръки, сякаш мъжът бе роден да носи оръжие.

— Извинявай за главата — рече ми негърът. — Колегата ти има зъб.

Някой каза зад мен с дрезгав глас:

— От мен ако зависеше, вече да си труп. Това е само началото. А сега коленичи и си сложи ръцете зад тила. Почнеш ли да ми се правиш на интересен, ще видиш звезди посред бял ден. Чу ли?

Подчиних се. Виждах с крайчеца на окото онзи с дрезгавия глас от кръста надолу. Колегата му си падаше конте, този пък си беше повлекан. Беше в мръсни дънки, черен дъждобран и охлузени кафяви обувки със скъсани връзки. Имаше големи ръце със счупени кокалчета на пръстите — явно не бе пестил ударите, които, предполагах, му носеха неописуемо удовлетворение.

Държеше палка. Прибра я и ме претърси. Намери глока и изсумтя доволно. Пистолетът беше нов-новеничък, бях се изръсил с цели деветстотин долара без ДДС-то. Мъжът го втъкна в колана, до бирения си търбух. Каза, че там, където съм отивал, нямало да ми трябва оръжие. Пистолетът в кобура на глезена пък попадна у контето.

Това беше детектив Лари Арънс, миналата година бяхме работили заедно в Отряда за борба с наркотиците. Викаха му Лари Смъртоносния, понеже имаше навика да убива невъоръжени престъпници, а после да подхвърля при трупа нож — един вид, очистил ги е при самоотбрана. Дрезгавият глас пък беше на детектив Алдо Синатра, жабар с кървясали очи към трийсетте с двойна брадичка и тромава походка, която го състаряваше. Беше братовчед на Дани Балдазано, бившия ми колега, когото с моя помощ тикнаха на топло. Алдо дойде да ми търси сметка защо, видите ли, съм бил свидетелствал срещу Дани, и аз му отпрах страхотно кроше. Онзи се закани, че щял да ми го върне тъпкано.

Лари Арънс извади от джоба си клетъчен телефон. Беше мъничък и лъскав — за чудо и приказ. Арънс набра някакъв номер, прошепна нещо и ми връча телефончето с думите:

— Един твой приятел.

Допрях го до ухото си и зачаках.

— Внимание, внимание — провикна се някакъв мъж. — Познайте кого ще обесим за веждите!

Беше Шафино.