Марк Олдън
Американска полиция (17)

17.
Лъжесвидетелката

Срещнах се с Лайза Уотс в гръцко ресторантче в Астория — Малката Атина в Куинс. Астория бе умалено копие на нявгашна Гърция — със средиземноморски ликове, броеници, записи на изпълнявана на базуки музика и месарници с агнешки главички по витрините. Гръцките кафенета бяха пълни с мустакати чернооки мъже, които вечно спореха за нещо. Тръгнеш ли по главните улици: Бродуей, булевард Дитмарс, Трийсет и първа улица, по-често ще чуваш гръцка, отколкото английска реч. Много от ресторантите в Астория бяха отворени денонощно и бяха посещавани, кажи-речи, само от гърци. Случвало ми се е и друг път да идвам да хапна тук. Срещал съм се с информатори, вживявал съм се в ролята на наркоман, само и само да спипам някой пласьор. Покрай това знам, че в гръцките ресторанти си има неписан закон: масите задължително са с червени карирани покривки, а по стените се мъдрят стенописи с тъпи овчари и стада, които си пасат кротко край гръцки селца.

И ресторантът, избран от Лайза Уотс, беше с въпросните покривки и стенописи. Вътре имаше и ниски пейки от черен винил, по които бяха наредени изкуствени растения, и пред барплота високи столове с тапицирани облегалки. Ако не броим самотния пощаджия, който закусваше на една от задните маси, заведението беше празно. Тук не предлагаха английска кухня. Човек си поръчваше, като заставаше пред печка със съдини и посочваше от кое иска.

Когато влязох, Лайза Уотс седеше сама на барплота, пушеше цигара от цигара, четеше сгънат вестник и отпиваше с навирено кутре от кафето. Наподобяваше пиле, беше на трийсет и пет години, с хлътнали очи, къса брадичка и широки ноздри. Приличаше ми на питбул, издокаран в зелен гащеризон. Беше самовлюбена и припряна, падаше си кариеристка. В нейния свят всичко беше бяло или черно, там нямаше място за сивите отсенки.

Бяхме се запознали преди около два месеца, веднага след като ние с Линда започнахме да излизаме заедно. Бях в едно заведение в Удсайд и чаках Линда, за да пийнем, когато някаква дребна червенокоска с посърнало лице ме потупа по рамото и се представи като Лайза Уотс, приятелка на Линда. Била ме виждала няколко пъти с нея и сега била дошла да остави експертиза на съдебните лекари, която Линда чакала. Обещах да й я предам, та Лайза Уотс да не виси тук и да не чака. Оная веднага се вкисна. Трябвало, моля ви се, лично да й я връчи.

Бях наясно, че лъже. Нямаше никаква експертиза. Лайза знаеше, че приятелката й кръшка, и от любопитство се бе домъкнала да види що за любовник е хванала Линда.

Светът е пълен с хора, които си въобразяват, че са искрени, а всъщност са си груби. Сред тях беше и Лайза Уотс. Заяви ми право в очите, че не съм бил, моля ви се, достоен за Линда и на нея й било предостатъчно, че в живота й вече има ченге, на което изобщо не може да се разчита. Реших, че няма какво да си кривя душата и ще бъда не по-малко прям, затова й казах, че е вещица с изцъклени като на пиле оченца, чието присъствие не засилва чувството на удовлетвореност и щастие в душата ми. Предложих й да вземе да си купи някое от ония дребни псета с вид на плъх, с което да си играе, и й препоръчах да намали кафетата. И най-вече да не си вре носа, дето не й е работа. Тя настръхна като мокра кокошка и аз разбрах, че между нас няма да разцъфти приятелство.

Сега, докато сядах на стола до нея, тя запали поредната цигара. До кафето й се мъдреше току-що отворен пакет ментови цигари.

— Добро утро, възможно най-доброто! — поздравих я аз.

— Я ми кажи, грубиян ли си се родил, или работиш върху себе си, за да постигаш такива висоти?

— Искам да поговорим за Линда.

— Линда е мъртва. Сложи кръст на спомените и мечтите и си живей живота нататък.

— Я ми кажи защо е ходила на летището — настоях аз.

До лакътя ми изникна барман с бърнести устни — носеше кана димящо кафе. Кимнах му и той извади изпод плота чиста чаша. Напълни и двете чаши — и моята, и на Лайза. Казах му, че искам само кафе, след което той се отдалечи разочарован.

— Случаят е приключен — отвърна Лайза. — Това проблем ли ти е?

— Проблем са ми хората, които употребяват този израз. Дай да поговорим за Линда. Беше ти колежка, работехте в един екип.

— Накъде биеш…

— Бия натам, че изобщо не е трябвало да постъпваш в полицията — не ставаш за тая работа.

Лайза Уотс си дръпна от цигарата, без дори да ме поглежда. Очите й се напълниха със сълзи.

— Обичах Линда — рече ми. — Не по-малко от теб, ако не и повече.

— Ами ако ти кажа, че не е била убита на летището?

Лайза Уотс се обърна рязко към мен.

— Моля? Едно бяло ченге е убито от черен бездомник с полицейско досие, по-дълго и от телефонния указател. Спипаха го на местопрестъплението. Тук няма никакви „ако“, „и“, „но“. А сега ти ми се изтърсваш с някакви съшити с бели конци догадки, за които никой, най-вече шефовете в градското управление, не искат и да чуват.

— Както гледам, мълвата е плъзнала бързо.

— Защо, дявол го взел, си въобразяваш, че кметът, полицейското управление, да не говорим пък за окръжната прокуратура ще стоят със скръстени ръце и ще гледат как им мътиш водата? Май пропуснах да спомена, че предстоят избори.

— Шафино ли те притиска?

Лайза Уотс отпи от кафето и пак си дръпна от ментоловата цигара. Лявото й око играеше.

— Мен не ме е страх от Шафино — оповести бодро-бодро тя.

— Не съм казвал, че те е страх.

Жената вдигна рамене.

— Добре де, звънна ми. Рече, че си злословел по адрес на Линда, а нея вече я нямало да се защити. Каза дословно: „Фиър Мар е зле с бъбреците. Тръгнал да пикае върху паметта на жена ми“. Но не ми е казвал без заобикалки да не се срещам с теб. Прекалено хитър е, че да се набутва така. Само подметна, че щял да бъде признателен на всеки, който брани доброто име на жена му.

— А какво ще стане, ако реши, че не си на негова страна?

Лайза Уотс смачка в пепелника недопушената цигара.

— Ще ми издълбае върху гърба името си със счупено стъкло. — Жената запали поредната цигара. — Разправя на всеки срещнат, че ти хлопала дъската. Искаш ли да знаеш защо?

— Изгарям от любопитство.

— Само не ми се прави на интересен, чу ли? Та Шафино твърди, че си си падал по Линда, но тя не ти обърнала внимание и сега си искал да си отмъстиш. Чернел си я, понеже вече била на онзи свят. Разправял си, че е курве, което се чука с когото му падне, с всяко ченге, с което е работила. И че не ставала за нищо, била пълна некадърница, затова и…

— Затова и са я убили. Кажи ми нещо, дето не го знам.

— Чуй тогава — рече Лайза. — Шафино твърди още, че си се домъкнал на гробището пиян до козирката, налетял си да го биеш и се е наложило да те озаптяват. Разправял си на всеослушание, че Линда е била влюбена до уши в теб и е смятала да се разведе с него. Но те си живеели прекрасно, и през ум не им било минавало да се развеждат. Шафино се кълне, че били много привързани един към друг.

— Бабини деветини! И вярваш ли на тия дивотии?

— Не съм чак толкова глупава — отвърна жената. — Знам, че се срещахте с Линда. Тя те харесваше много. И аз недоумявам защо. Колкото до Шафино, споделяла е с мен, че се е влюбила в оная му работа, а после е направила грешката да се омъжи за целия човек.

— А ти как разбра за нас?

— Не беше чак такава философия. С теб Линда беше щастлива — отвърна Лайза. — Личеше й от сто километра. Попитах я какво се е прехласнала такава като гимназистка и тя ми каза. Виж какво, Шафино не е вчерашен. Мен ако питаш, знае за вас с Линда. Затова и те е взел на мушка. Съсипва оная част от репутацията ти, която още не си съсипал сам. Но накрая играта ще загрубее, така да знаеш. И тогава ти препоръчвам да си наемеш дегустатор. Този кретен не си поплюва. — Лайза си сложи пакетче „Нутрасуит“ в кафето, после ме гледа дълго. — Защо мислиш, че Линда не е била убита на летището?

Реших този път — колкото за разнообразие — да кажа истината. Не беше тайна, че съм ходил на летището. Вече цял свят знаеше, че от кабинета на шефа на управлението са ме предупредили да не се бъркам в разследването. Нямах какво да крия. Споменах, че на местопрестъплението няма кръв, което веднага навежда на мисълта, че има нещо гнило. Казах и че разследването е водено съвсем през пръсти — вероятно преднамерено.

— Но това не оневинява Робишо — вметнах за всеки случай. — И все пак си мисля, че той не е убил Линда на самото летище.

Лайза Уотс угаси поредната недопушена цигара в пепелника и тутакси запали нова. Издиша дима към тавана, после ме удостои с прословутата си баракудска усмивчица.

— Кой ли го интересува какво мислиш ти! — възкликна жената. — Поне в този случай изобщо не присъстваш в уравнението.

— Казала си на следователите, че Линда е отишла на летището вероятно за да се срещне с информатор.

— Да.

— И си твърдяла, че не знаеш кой е той.

Лайза Уотс смачка и тази цигара.

— Точно така.

— Сигурна ли си?

Жената продължи да мачка угарката в пепелника. Накрая погледна късчетата тютюн и хартия.

— Да, сигурна съм.

Но вътрешният глас ми подсказа, че лъже. Загледах я как се облакътява на барплота и надига чашата. Но не отпи от кафето. Вторачи се без да мига, с изцъклени очи право напред.

— В деня преди да я убият Линда сподели, че сте се скарали и си й затръшнал вратата. Да не би случайно да си го забравил?

— Прекарах последните четирийсет и осем часа в опити да залича от спомените си този ден — отвърнах аз. — Не, не съм забравил.

Известно време мълчахме и отпивахме от кафето.

— Знам какво си мислиш за мен — рече накрая Лайза Уотс. — Че не мога да се оправям в живота. Но въпреки това се бъркам в живота на другите. Живея отделно от съпруга си и съм отчуждена от десетгодишната си дъщеричка, която стои повече в занималнята, отколкото при мен. Това не ми дава повод за гордост, нали? Но въпреки всичко съм горда, че съм полицай и че когато Линда е имала нужда от мен, винаги съм била насреща.

Тръснах пакета и извадих цигара.

— Нямам какво да добавя.

Лайза Уотс ме хвана за китката.

— Не биваше да ти дрънкам тия евтинийки. Извинявай.

— Да, аз не бях с нея, когато тя имаше нужда от мен. Точка по въпроса.

— Мисля, че ще изразя мнението на цяла Америка, ако кажа, че си си лайно. Но Линда те обожаваше и това означава много. Сигурно си голям тъпкач, купуваш си бельо от магазин „Гигант“ и си дал име на оня си работа.

— Хъмфри — отвърнах аз.

— Моля?

— Хъмфри. Името на оная ми работа.

Лайза Уотс стисна очи.

— Божичко, и аз не знам защо ги говоря тия глупости. — Тя ме погледна. — Последния ден, когато се върна в службата, Линда беше много разстроена. Плачеше неудържимо, не можеше да спре, и туйто. Каза, че сте се скарали. Била написала писмо, заради което си можел да имаш големи неприятности.

Барманът се върна с поредната кана кафе и допълни чашата на Лайза. Изчаках го да се махне, сетне рекох:

— А каза ли ти какво пише в писмото?

Лайза поклати глава.

— Не. А и не съм я питала.

— Добре ли те чух?

— Предпочитам да не знам някои неща — отвърна Лайза. — Предстои да ме повишат в службата. Искам да ме произведат втори ранг, само това оставаше точно сега да клатя лодката. Помниш ли, казах ти, че не знам името на информатора, с когото Линда трябваше да се срещне?

— Помня.

— Не ти казах истината — рече жената.

Зачаках.

— Той ме принуди да излъжа за убийството на Линда — допълни Лайза.

— Кой?

— Шафино — отвърна тя. — Накара ме да потуля истината.