Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (8)

6. Как историята се подиграва с Кънчо

Беше 12 май. Рони Дато се събуди с неприятното чувство, че днес ще е лишен от нещо хубаво. Скоро се сети: няма да има агнешко, няма да има негър и за всичко е виновен този Игорчо! Стана, изми се, направи четири йогистки упражнения за отслабване, като все не успяваше да се изправи на глава, попрегледа набързо уроците си и седна да закуси. След половин час трябваше да тръгне на училище. Изяде седем филии хляб с масло и конфитюр и докато си пиеше третата чаша мляко, той, като истински журналист, попрелисти днешните вестници. Нищо особено ново: „Левски“ яде бой от „Славия“, венецуелските партизани вдигнали във въздуха петролопровода, американска ракета експлодирала при излитането, в Съветския съюз открили нова атомна централа… И внезапно опитното му редакторско око се закачи на някакво име: „Сисулу… Зинакели Сисулу…“. Зачете внимателно. Беше едно малко съобщение със следното съдържание:

„Претория. Вчера приключи процесът срещу ръководителите на националноосвободителното движение на африканското население Нелсън Мандела, Зинакели Сисулу и Уисили Мини. Съдът под натиска на расистките власти произнесе смъртна присъда. Чрез този процес реакцията се стреми да обезглави освободителното движение в страната.“

„Сисулу“ — повтори на ум Рони Дато. Но нали така се казваше негърът на Игорчо! А този Сисулу от Претория е сигурно брат му, дето е вожд на племето Банту! Рони скочи, забрави чантата си, остави дори недопито млякото си и хукна навън.

След седемнайсет секунди засвирка под прозореца на полковник Димчо, след трийсет — под Наскови, след четиридесет — под дома на Сашо Кобалтовия юмрук, а след само една минута и четиринайсет секунди цялата Федерация, с изключение на Игорчо, беше събрана в ракетния център.

— Обявявам положение на тревога девета степен! — каза полковникът. — Човек в опасност! Чуйте! Рони, чети!

Рони Дато прочете съобщението. Над площадката легна гробно мълчание.

— Е, и какво сега? — попита Наско Нето. — И без това не можем да заминем веднага за Африка. За да помогнем на брата на Сисулу-Каба и го освободим от затвора, трябва здравата да се приготвим. Сума ти неща са необходими: оръжие, въжета, ками, отрова…

— Не, не! — прекъсна го полковникът. — Сега по-важно е да помогнем на самия Сисулу-Каба. Нали днес е на гости у Игорчо, а утре у Кънчо, ако преди това прочете вестника и узнае за брат си, ще му се развали настроението, той няма да дойде и няма да празнува Първи май. Трябва да му попречим да узнае до утре лошата новина, после ще му я съобщим сами и тогава ще му помогнем с всички наши сили.

— Добре, ама как? — попита Наско Нето.

— Как ли? Ще го потърсим още сега, а после цял ден и цяла нощ ще бъдем с него и няма да го оставяме сам. Съгласни ли сте?

— А бе, нали имаме училище! — каза плахо Сашо Кобалтовия юмрук. — Аз имам дванайсет неизвинени. Ще ми намалят поведението.

— Ще ти дадем бележка от Федерацията — успокои го Рони Дато.

И тъй, след като бяха преодолени всички колебания, династронавтите тръгнаха към студентското градче да търсят Сисулу-Каба. Няма да ви разправям за остроумния начин, по който откриха негъра. Важното е, че двайсет минути по-късно те вече го чакаха пред общежитието. Когато се показа, Фани веднага се приближи към него.

— Добър ден, м’боре Сисулу!

— Добър ден, м’боре Фани. Не си ли на училище?

— Не, м’боре Сисулу. Ние отиваме на разходка, искате ли да дойдете с нас?

— На разходка? Но аз имам лекции.

— Нищо — каза Фани. — Федерацията на династронавтите ще ви даде извинителна бележка.

На това възражение той не можа да противопостави нищо и отстъпи. Тогава Фани го запозна с останалите федерални членове.

Започна изпълнението на стратегическия план за задържането на негъра в продължение на две денонощия. Най-напред го запитаха дали е чел днешния вестник. Той каза, че не, и това ги успокои. После му разказваха за всичките си минали приключения с Никиж, после поискаха той да разправи за диамантените мини, където е работил като дете, после го помолиха да опише джунглата и боата, и ягуара, и хлебното дърво, и шимпанзето, после го заведоха в кино „Култура“, където гледаха за деветнайсети път „Рейс към звездите“, после пиха боза и ядоха фъстъци, а той все правеше опити да се измъкне и все не успяваше. Накрая се отказа — денят беше хубав, лекциите скучни, защо да не поскита с тия мили деца?

И скитаха — той, огромен и блестящо черен, те — шумни, любопитни, и се блъскаха около краката му, и говореха ли, говореха, и все бдяха да не си купи вестник.

В 12 часа, както бе уговорено, кандидатът Игорчо вече чакаше черния си гост пред тролейбусната спирка. И каква бе неговата изненада, когато видя Сисулу-Каба да идва, придружен от цялата Федерация! Първата му мисъл бе, че династронавтите въпреки всичко са успели да му отнемат негъра. Дорева му се. Но като видя, че Сисулу-Каба се здрависва с него, като че нищо лошо не се е случило, а после, когато всички вкупом тръгнаха към неговия дом, Игорчо реши, че е по-добре да се радва. Все едно — не можеш да се бориш срещу всемогъщата Федерация на династронавтите… А така — хем негърът идва на обед у нас, хем си оставам във Федерацията!

Но около трапезата стана нещо странно: дванайсетте династронавти не се докоснаха до храната. Седяха, мълчаха, въздишаха трагично и още по-трагично гледаха негъра.

И наистина, как да се смеят, как да ядат и пият, когато знаеха, че братът на този хубав човек скоро ще бъде екзекутиран! Мъчно им беше, честна дума!

Сисулу-Каба беше много озадачен от това тъжно мълчание и сам направи опит да развесели династронавтите. Взе една тенджера, заби там-там, запя ловджийската песен, заигра около масата танца на жертвения огън, но с изключение на Игорчо, който не знаеше нищо, никой не го последва. Тогава той се отпусна на креслото и както беше задъхан, каза:

— М’боре Игорчо, имаш ли днешен вестник? Не съм го чел…

Игорчо веднага му подаде „Работническо дело“, който лежеше върху радиото. Негърът го разгърна…

Династронавтите замряха. В стаята настъпи галактична тишина. И внезапно един вик разби мълчанието:

— Нее!

Беше Димчо, който се бе втурнал към негъра, за да грабне вестника. Но бе късно: Сисулу-Каба вече четеше…

И тогава династронавтите видяха как негърът бавно се изправя, как черното му лице става сиво като пепел и как огромните му ръце се разтреперват и смачкват вестника.

— М’бореи… — прошепна той с глух глас. — Извинете, аз трябва да си вървя. Благодаря за гощавката.

И излезе.

Династронавтите тихичко го последваха. А долу го видяха да тръгва по средата на улицата, сред колите и трамваите, и да се олюлява на дългите си крака…

Фани тихичко заплака, а Никиж-ем тъжно заскимтя.

На другия ден Сисулу-Каба не дойде и Кънчо остана без гост. Сами разбирате, че Историята си направи жестока шега с най-малкия кандидат-династронавт. Но нито той, нито Федерацията се примириха с Историята. Като истински деца на своя век, динамичните астронавти не позволяваха на Историята да се подиграва с тях. Обратно — те творяха Историята.

Защото ето какво стана на другия ден.