Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (30)

1. Живот без хоризонти и какво прави един кинопреглед

Да, такъв беше животът на династронавтите след злокобния ден на трите удара, та чак до края на учебната година: без хоризонти, мрачен, просто убийствен.

При това катастрофата беше здраво документирана: в училищния бележник на Наско Нето се беше настанила завинаги една тумбеста двойка, а в бележника на Сашо Кобалт Болокуду — намалено поведение с три единици! Да не говорим за онова писмо на Външното министерство, което замразяваше възможностите за самостоятелно пътуване в чужбина до старческата осемнайсетгодишна възраст.

Бе настъпила ваканцията, но за какво им бе тя сега? За пионерски лагери? За почивка с татко и мама? За посещаване баба на село? Не, благодарим за такава ваканция!… И династронавтите стояха по цели часове в базата, въздишаха и проклинаха законите на тази страна, които така безчовечно ограничават свободата на малолетните…

Бяха прекратили уроците по испански и негърски; Роландо и Сисулу-Каба не виждаха; с радиостанциите не се занимаваха. В квартала стана гробовно тихо и дори сержант Марко се поуспокои: нямаше вече оплаквания за тарашуване по таваните, спряха смущенията по телевизорите и ако не беше неуловимата шетня на контрабандиста, кварталният щеше да бъде щастлив човек.

Най-отчаян от всички беше Наско Нето. Той съзнаваше, че носи една трета вина за катастрофата и беше готов да направи какво ли не, само и само да оправи нещата. Уви, през ваканцията двойки не се оправят! И той скиташе омърлушен из квартала, играеше си унило с Никиж-ем, рисуваше безброй печални роботи с мустаци и бради, а вечер се качваше на тавана и дълго разглеждаше съкровището си в зеления куфар.

И кой знае, този разказ навярно щеше да свърши тук, ако не беше се случило нещо извънредно важно, тоест ако династронавтите не бяха отишли на кино. Точно така — на кино, за да гледат научно-фантастичния филм „Ракета 08 не отговаря“. Предложението изхождаше от Сашо Кобалт Болокуду:

— Е, какво пък — беше казал той, — сега и без това не можем да заминем нито за Куба, нито за Африка. Ще почакаме, докато пораснем, а може и преди това да отменят закона, и тогава никой няма да ни спре! Хайде на кино!

И те отидоха на кино със скритата надежда, че докато пораснат, Куба все още ще има разправии с империалистите и че в Южна Африка расистите ще продължават да вилнеят.

Седнаха на втория ред, Кънчо в средата, и се загледаха. И никой, никой не очакваше сътресението. Както обикновено, показваха седмичния кинопреглед. Отначало беше скучно — събрания, стари мачове, овчици в планината. После обаче на екрана се появи Фидел Кастро, и с него — бурята! Той крачеше сред някакви развалини, опожарени сгради, изтърбушени чували захар, сетне се спря пред едно момиченце с бинтовани ръце и изгоряло лице, а говорителят през това време обясняваше: „… В резултат на нападението на бандитския кораб «Рекс» над захарния завод «Луис Каракедо» са изгорели 70 хиляди чувала захар. Ранени са работници и случайни минувачи, между които и осемгодишното момиченце Мария Ортега… Фидел Кастро призовава всички приятели на Куба да помогнат…“

Династронавтите изведнаж се смалиха като снежни фигурки под слънце. Идеше им да се мушнат под столовете, да се скрият от погледа на този брадат мъж, който ги гледаше от екрана и сякаш ги питаше: „А вие, приятели мои, защо не дойдохте? Нали ви поканих?“

Но те не успяха да си поемат дъх, защото миг след това екранът им нанесе втори плесник… Безкрайни пейзажи на Южна Африка… Сурова джунгла… Диамантени мини… Мрачни, влажни дупки, в които негърски деца тикат вагонетки, пълни с руда… Слаби черни телца, сухи устни, трескави, преждевременно състарени очи… После — някаква манифестация по улиците на голям град, полицаи със стоманени каски обливат негри със струи вода, бият ги с палки… И накрая от вратите на някакъв затвор извеждат един черен гигант с оковани ръце и го вкарват в камионетка, като го блъскат и ритат и дърпат за косата… А говорителят обяснява: „… Окървавена манифестация на негърското население в Претория срещу политиката на апартхейд… Негърският вожд Зинакели Сисулу е откаран в неизвестна посока… Съществува сериозна опасност за живота му… Целият цивилизован свят следи с възмущение изстъпленията на белите расисти…“

И тогава, преди още да бе настъпил краят на прегледа, без всякакъв знак, като един, всички династронавти станаха и тръгнаха към изхода сред шътканията на ядосаните зрители. И само Кънчо пътем питаше: „Ама няма ли да гледаме главния филм, бе бате Димчо?“

До ракетния център те мрачно мълчаха, все още в плен на чувствата, които екранът събуди в тях. Но когато най-после стъпиха на своя територия като древния Антей, който черпел сили от своята майка Земя, изведнаж се освободиха от всички страхове и смущения. Сърцата им се изпълниха с енергия, смелост и дръзновеност. Изразител на общото настроение стана майор Димчо. Без всякакви предисловия той заяви:

— Аз заминавам. Вие, ако щете, останете.

— И аз заминавам! — каза Сашо Кобалт Болокуду.

— И аз… и аз… и аз… — завикаха останалите.

— И аз — рече Кънчо и сбърчи важно носле.

— Ами как? — попита Рони Дато. — Без паспорти ли?

— Потрябвали са ни! — гневно закрещя майорът. — Ще минем границата и без паспорти. Нелегално!

— Като диверсанти ли? — попита Кънчо.

— Какви ти диверсанти, бе глупчо! — присмя му се Наско Нето. — Ние сме интербригадири.

— Ами без бради и мустаци ли ще заминем? — попита Фани.

Тия думи попариха династронавтите и те отново оклюмаха. Ах, тия бради и мустаци, които не искат да растат! Те се превръщат в цяло проклятие…! И наистина, помислете си само, нима може да се нарушава договорът и се замине за Куба без брада и за Южна Африка без мустаци?

И както мълчаха, Рони Дато изведнаж скочи, странно развълнувано и бързо-бързо зачисти очилата си:

— Знам, знам къде ще намерим бради и мустаци! — завика той с пламнали бузи. — Знам! Само че е свръхтайна!

Веднага прекратиха разискванията, а щабовете на интербригадите се отделиха в бараката, където Рони Дато изложи своя свръхтаен план за снабдяване с бради и мустаци. Пет минути по-късно майор Димчо четеше следната

Заповед по интербригадите

1. Обявява се тревога десета степен.

2. Бойна група начело с майор Димчо да снабди интербригадите с бради и мустаци.

3. Радиостанциите да се поставят в бойна готовност.

4. Всички интербригадири да унищожат личните си документи.

5. Всички интербригадири да изперат пионерските си връзки.

6. Определя се нощта на 7 срещу 8 юни за нощ П (Потегляне).

Вива Куба! Хоройя а кани! Да живее свободата!

Временно обединен Щаб на интербригадите.

Преди да пристъпят към изпълнението на задачите, Наско Нето попита Димчо:

— Слушай, бе майоре, щом като и без това ставаме нелегални, хайде да си вземем онова съкровище от тавана. Милицията не го иска, собственикът не го иска, да си го експроприираме и готово, а? Знаеш ли колко ще се зарадват туземците от Куба и Африка на тия неща!

— Добре — отвърна след кратко колебание Димчо. — Ще го вземем, но ще оставим разписка с обещание, че след победата ще го платим. Само така. Честно! А сега да отидем да изпробваме радиостанциите!

И те отидоха да изпробват радиостанциите. Майор Димчо и Наско Нето се настаниха в третия етаж на една новострояща се сграда, а Рони Дато и Сашо Кобалт Болокуду в пералнята на Рониевата кооперация. Опънаха антените и започнаха…