15. Краят на Великия поход на династронавтите
В горичката настъпи тишина, изпълнена със страховито напрежение. Майор Димчо чувствуваше как кръвта му бие в слепоочията.
— Чухте ли? — прошепна той. — Диверсанти!
— Ама не беше ли това гласът на бате Сашо? — попита Кънчо.
— Какъв ти Сашо, бе глупчо! — отвърна майорът. — Бате ти Сашо е вече в Цариград. Това са наши граничари, които отчаяно зоват за помощ.
— Трябва да помогнем! — продума Вихра.
— Ами Куба? — попита пак Кънчо.
— Най-напред Кремиковци, после Куба! — отсече Вихра и решително се изправи.
— Ама диверсантите имат водопроводна бомба! — опита се да възрази плахо Кънчо.
— Голяма работа! — каза майорът. — И ние ще си направим. А тяхната ще обезвредим като нищо… Сега да отговорим на граничарите.
Той превключи радиостанцията на предаване и заговори пред микрофона:
— Внимание! Внимание! Тук група патриоти! Чухме вашия отчаян зов за помощ! Пристигаме! Дръжте се до смърт, дори и да ви направят на парчета! Следим сигналите ви! Край!
Прибра радиостанцията в раницата, измъкна броунинга на Симеон Безстрашния и тръгна.
Кучето, което само това и чакаше, като изстреляно се понесе напред.
Скоро забелязаха светлинните сигнали: беше някакво фенерче, което святкаше и гаснеше от върха на високо дърво. Брадатите ускориха крачки. Сърцата им биеха до пукване, коленете им се подкосяваха, но те не спираха, понесени от неудържим устрем напред.
Внезапно гората свърши и пред тях се откри следната, озарена от звездите картина: широка поляна, заобиколена от дървета; вляво — прозрачна рекичка; вдясно — полуразрушена колибка; в средата се открояваха две тъмни човешки фигури, а отсреща към тях бавно пристъпваше кордон от шест мустакати джуджета. Двете фигури чакаха като обречени…
Първа червена бригада също мигновено се разгърна в кордон и заедно с другия отсреща образува обръч, който неумолимо се затваряше около диверсантите.
Стъпка по стъпка преследвачите се приближаваха… Двамата не мърдаха, сковани от ужас… Още двайсет метра… Още петнайсет… Още десет… Двамата не мърдаха…
Никиж-ем, който досега само злобно ръмжеше, изведнаж се втурна към двете фигури и впи зъбчета в панталоните на едната. Човекът дори и не мръдна, вкаменен от уплаха.
Обръчът мълчаливо продължаваше да се свива, ставаше все по-малък и скоро щеше окончателно да се сключи около диверсантите и да ги впримчи завинаги!
И неочаквано, като че по даден знак, дванайсет фенерчета светнаха едновременно и се насочиха към тъмните фигури. И дванайсет гласа едновременно извикаха:
— Горе ръцете!
В ослепителния светлинен кръг, там където се пресякоха дванайсетте лъча, в средата на обръча, единият диверсант безропотно вдигна ръце:
Беше сержант Марко!
Другият не можа да вдигне ръцете си, защото бяха оковани в белезници.
До него, на земята, лежеше куфарче. Майор Димчо веднага го отвори, за да обезвреди водородната бомба. Пред учудените очи на дванайсетте интербригадири се показаха десет бутилки коняк…
