Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (25)

12. Сержант Марко в акция

Не съобщи на началството, не! Реши дори с риск на живота си да свърши всичко сам. Като Авакум Захов…

Взе пистолета си, почисти го грижливо, зареди го със седем патрона — никога не бе стрелял с него. Сложи в джоба си мощен електрически фенер, на пояса си закачи кама, нави около кръста си здраво въже, наметна черна мушама, обу високите си гумени ботуши и се огледа в огледалото: беше великолепен!

— Закъде се готвиш така, бе Марко? — попита Веса.

— Шшт! Никому нито дума! Разбра ли? Много е важно! И ако не се върна, целуни Кънчо от мене…

И без повече приказки излезе.

С хиляди предпазни мерки незабелязано се добра до входа на канала. Огледа се — никой. Смело влезе в черната, воняща паст. Изчака секунда, ослуша се — тишина! Само там някъде вътре равномерно падаха капки: так-так-так… Светна с фенера: всичко бе, както го беше описал Наско Нето — влагата, калта, варта по дъното, знаците по стените. Внимателно ги проучи: стрелката, буквите СБ, ПЕЦО, после въпросителната и удивителната… Какво наистина означаваха тия знаци? Шифър? Спомни си НИКИЖ и веднага отхвърли тази мисъл. Не е време сега да се увлича по тотовски комбинации. Само действие, действие!

Тръгна напред в калта, във вонята, под влажния свод. Светлината пълзеше по стените и откриваше разположените през десетина крачки тайнствени знаци: стрелка, СБ, ПЕЦО, въпросителна, удивителна… И сякаш питаха: какво правиш тук? И сякаш предупреждаваха: стой, не ходи по-нататък! И от това по кожата на сержанта пролазваха тръпки, но той не спираше, свил юмрук около студения метал на пистолета.

Спря се под шахтата, пое няколко глътки чист въздух. Знаеше къде се намира: точно под кръстовището на Раковски и Толбухин. Неговият квартал! Като си помисли за своя любим квартал, който тъй много разчиташе на него, сержант Марко се успокои напълно и вече съвсем хладнокръвно продължи навътре.

При разклонението отново се спря и внимателно огледа трите входа. Нямаше смисъл да продължи по-нататък. Това място тук беше идеално за засада. Все едно — бандитите, ако наистина имаше такива, трябваше да минат през една от тия дупки. Първият вход вляво беше най-удобен като пост за наблюдение. Сержантът влезе в него, приклекна до стената в калта, закри лице с високата яка на мушамата и загаси фенера. Мракът погълна всичко.

Сега оставаше само едно — да се чака. Да се чака търпеливо, дълго, ако ще цяла нощ и цял ден. Бандитите неизбежно ще се появят и тогава…

Сержантът ласкаво опипа пистолета си…

… Тогава сержантът става старшина, а може дори и направо младши-лейтенант да го направят!

И кварталният Марко зачака… Светещите стрелки на часовника бавно се движеха напред. Наблизо капките падаха с подлудяваща равномерност: кап-кап-кап… От горе от време на време долиташе далечен грохот: минаваше камион. Зловонието дращеше гърлото, влагата свиваше дробовете, калта като студена лава бавно се стичаше навън…

Минаха двадесет минути… половин час… час… Сержант Марко чакаше…

И внезапно ухото му долови някакъв шум. Идеше откъм главния канал. Беше жвакане на обувки в калта. Той се сви като пантера пред скок, с лявата ръка взе фенера, с дясната — пистолета. Жвакането продължаваше и с него скоро заблестя фенерче, което ту гаснеше, ту святкаше…

Сержантът реши: ще ги остави да отминат и ще ги удари в тил.

Ония неумолимо напредваха…

И в този миг дочу друг шум: някакво шляпане по вода. Идеше откъм третото отклонение и бързо се приближаваше насам. И скоро зад завоя блесна фенерче, което ту гаснеше, ту святкаше…

„Охо — помисли си сержантът, — бандите са значи две. Толкова по-добре. Ще ги пипна всички наведнаж и ще очистя квартала от тях.“

 

 

Бандите навярно се приближаваха, без да се забележат взаимно, тъй като, както е видно от скицата, каналите, по които се движеха, бяха разположени под прав ъгъл. След малко обаче трябваше да се срещнат.

Срещнат ли се, съобразяваше светкавично сержант Марко, те ще станат двойно по-силни и тогава един човек трудно ще се справи с тях. Следователно трябва да се действува в мига, когато се съберат. Тогава просто с един-единствен удар ще ги зашемети и няма да им даде възможност да се съвземат и пуснат в ход оръжието си.

Всички мускули на сержанта се напрегнаха до скъсване, мозъкът му заработи като кибернетична машина, нервите му долавяха всяко движение на бандитите, очите следяха двете светлинни, които само след няколко секунди щяха да се срещнат… Очевидно бяха много…

Сержант Марко, настъпи твоят час!

Още три крачки и бандитите ще се съберат…

Раз! Два! Три!

Той понечи да натисне копчето на фенера, но в този миг стана нещо зашеметяващо: в секундата, когато на ъгъла двете светлинки почти се допряха, избухнаха панически викове, някой изписка, някой извика „мамо“, фенерчетата се дръпнаха назад, бандитите побягнаха в мрака натам, откъдето бяха дошли…

Сержантът натисна копчето на фенера. Ослепителният сноп светлина се втурна подир бандитите и ги закова на място.

— Горе ръцете! — извика той. — Мръдне ли някой — стрелям на месо!

Изтича напред с пръст на спусъка на пистолета.

Спря се. Погледна.

Пред него с вдигнати ръце стояха династронавтите. В левия канал — Сашо Кобалтовия юмрук, Рони Дато, Вихра, Игорчо и другите черни. В десния — майор Димчо, Наско Нето, Фани, Кънчо и другите червени. В ръцете им имаше ножчета, стрели, въжета, камъни, а в широко отворените очи — ужас.

— Добър ден — учтиво поздрави Игорчо.

Сержантът бе внезапно обзет от неудържимото желание да изпляска с криле и изкукурига. Боже мой, докога тия деца ще се изпречват на жизнения му път?

— Какво правите тук? — изхриптя той пискливо.

— Татко — провикна се бодро Кънчо, — ние сме експедиционен корпус за ловене на империалистическата агентура.

Наско Нето го шляпна по главата и Кънчо разбра, че не бива много-много да дрънка.

Сержантът унило прибра пистолета. В светлината на фенера династронавтите изглеждаха бледи и уморени. Двете групи се измерваха с враждебен поглед.

— Какво търсите на наша територия? — попита внезапно Сашо Кобалтовия юмрук.

— Откъде-накъде ваша територия? — наежи се майорът. — Тя си е наша.

— Ние първи я открихме! — провикна се Рони Дато.

— Не е вярно! — възрази Наско Нето.

— Да! — каза Рони Дато.

— Не! — каза Наско Нето.

Двете групи настръхнаха. Сержантът седна направо в калта и се хвана отчаяно за главата: няма ли да спре най-после тая въртележка? Да, не, да, не… Ако това продължи още пет секунди, ще побеснее!

— Искате ли да ви покажем доказателството, че ние първи открихме скривалището? — попита Наско Нето. — На, вижте! — И той им показа знака ПЕЦО. — ПЕЦО — това е името на моя робот!

— Имаш много здраве! — провикна се Сашо Кобалтовия юмрук, чиято бухнала коса метеше свода. — Тия две букви СБ виждаш ли ги? Ние ги написахме преди вас.

— Това е подписът на Симеон Безстрашния! — каза самоуверено Наско Нето.

— Ха-ха! — леденостудено се изсмя Рони Дато. — Това е подписът на Сашо. Сега на негърски той се казва Сашо Кобалт Болокуду.

Наско Нето си глътна езика. Червените бяха буквално смазани.

— И все пак — каза майор Димчо — ние първи открихме скривалището и скоро ще го отворим и тогава ще видите какво има вътре.

Сержантът, който досега само стискаше зъби, изведнаж наостри уши. Скривалище? За какво скривалище дрънкат? Да не би случайно тук някъде да е напъхал своите стоки контрабандистът? Той се изправи и решително хвана майор Димчо и Наско за ушите:

— Слушайте, династронавти-минастронавти! — процеди той през зъби. — Я дайте да се разберем с добро: всички сте арестувани и няма да ви пусна оттука, докато не ми разкажете всичко от игла до конец! Ясно ли е? Скривалище, туй-онуй, всичко искам да знам!

Лицата на династронавтите изведнаж се затвориха. Нима ще пристъпят клетвата? Майор Димчо стисна зъби и протегна напред ръце, за да ги окове сержантът, а Наско Нето си прошепна заветните думи: „Дум спиро сперо!“ и се приготви да остане тук до довечера.

Една дълга минута изтече в пълно мълчание. А през това време пленените уши на Димчо и Наско видимо се удължаваха. Рони Дато забеляза това и смело се приближи до сержанта:

— Другарю квартален сержант Марко! — започна той с достойнство. — Вие нямате право да упражнявате насилие върху нас. Ние сме граждани на република България, а освен това и династронавти!

— А аз съм политически емигрант! — добави Кънчо.

— Няма го майстора! — почти закрещя сержантът. — Никъде няма да ви пусна, докато не ми покажете скривалището!

Сашо Кобалт Болокуду презрително подхвърли:

— Никакво скривалище няма тука, другарю квартален. — Ние претърсихме навсякъде.

— Брей! — извикаха едновременно всички червени. — Има!

— Искаш ли да ти покажа? — разпали се майорът. — Ела! Ама да знаеш, каквото се намери, наше си е и всички точки са наши!

С рязко движение той откачи ухото си от лапата на сержанта. Същото направи и Наско Нето. После, без да му обръщат повече внимание, потънаха в средния канал. Кварталният обидено ги последва, като заджапа във водата.

Достигнаха площадката. Майорът се изправи пред стената, посочи издълбаните контури на камъка.

— Ето — каза то. — Трябва още малко да се дълбае и готово.

Извади ножчето и започна ожесточено да чегърта. След малко го смени Наско Нето, след това без всякаква покана заработи Сашо Кобалт Болокуду, после Рони Дато, Мишо Еквилибриста, комисарката Вихра, другите и ножовете потъваха все по-дълбоко, и сержантът беше напълно забравен, и той си седеше кротко настрана и само гледаше и въздишаше…

Работиха в пълна тишина повече от час, фенерите постепенно избледняваха, в канала се чуваше само стърженето на ножовете по цимента. Династронавтите бяха потънали в пот, кал и прах…

И внезапно ножът на Наско потъна до дръжката.

— Готово! — извика той.

Всички скочиха. Двайсет и шест ръце и сто и трийсет пръсти се вкопчиха в камъка.

Сержантът развълнувано се изправи и насочи своя мощен фенер към тях.

Пръстите дърпаха, стискаха, дращеха до кръв. Камъкът излезе.

Зад камъка зина кухина.

В кухината нямаше нищо.

Сержантът пъхна вътре фенера, огледа дупката… Нищо… Нищо…

Не! Има нещо! Той напипа някакъв ръждясал металически предмет. Извади го. Затаили дъх, династронавтите впиха очи в него.

Беше обикновена, желязна табакера, проядена от времето. С усилие я отвори. А вътре — една посивяла хартия. Сержантът я разгърна. Опита се да овладее ръцете си, но те все пак трепереха и хартийката лекичко шумолеше в тях. Погледна, разбра.

— Деца! — прошепна той със засъхнало гърло. — Искате ли да ви прочета какво пише тук?

Династронавтите мълчаливо се струпаха около него. Три фенера се насочиха върху хартията. Сърцата безумно тупкаха.

Наоколо беше мрак и само едно сиво листче светеше като бял пламък, едно листче — призив от миналото…

„Хора на бъдещето. Не знаем дали един ден това писмо ще попадне във ваши ръце. Възможно е то завинаги да остане зазидано в тия стени. Но ако го откриете, знайте: ние умираме за вас.

Четири дни и четири нощи ние бяхме тук живи погребани: трима мъже и една жена. Без храна, без вода… Останаха ни пет патрона, последните оставихме за нас…

Завчера Веселин се опита да си пробие път през полицейския кордон, за да ни донесе вода. Застреляха го на изхода.

Вчера Стефан се покатери по зида на шахтата. Прерязаха го през рамото с картечница.

Останахме двама: Мария и аз. Ние се обичаме, но не успяхме да живеем заедно. Защото скоро ще умрем…

Преди два часа отвън пуснаха отровен газ. Бавно, но неумолимо той пълзи насам и все повече се издига към лицата ни. Задушаваме се, дробовете ни се разкъсват. Изтичахме под шахтата, но отгоре хвърлиха бомби. Върнахме се отново тук, на това островче, където още има малко въздух.

Мария бълнува, гърдите й се раздират от кашлица. Газът все повече и повече прониква към нас. Батерията на фенерчето скоро ще секне, лампичката едва мъждука. Главата ми се вие. Вътрешностите ми горят. Мария ме моли да я застрелям, за да не се мъчи повече… Но аз нямам сили да вдигна пистолета срещу нея. Не мога да застрелям обичната си. По-добре да излезнем навън, да умрем в открит бой…

Дадох на Мария последната глътка вода, която пазех в манерката. Тя се изправи, готова да тръгнем. Трябва да побързаме, докато газът не е стигнал свода и не ни е повалил…

Хора! След няколко минути ние ще загинем. Но ние не се страхуваме! И не съжаляваме, защото знаем, че умираме за вас, за свободата, за бъдещето, за децата, които ние с Мария не можахме да имаме… И макар никога да не прочетете това писмо, ние знаем, че вие, хора на бъдещето, няма да изневерите на нашето дело, че вие ще го продължите, че вие ще се борите, както се борихме ние, дотогава, докато на земята не остане нито един роб, нито един робовладелец!

Хора на бъдещето! Ние умираме с чисти ръце! Нека и вашите ръце бъдат винаги чисти!

Ние тръгваме.

Симеон

София, канала, 23 март 1943 година“

Наоколо беше мрак и само една хартийка светеше като факел…