Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (7)

5. Как кандидатите откриват Сисулу-Каба от Претория и как сред династронавтите се проявява расизъм

— Три пъти не! — провикна се Игорчо, който много обичаше да имитира резкия тон на Сашо Кобалтовия юмрук. — Хайде да си поканим друг кубинец и тогава той ще си бъде само наш.

— Хайде, ама къде ще го намерим? — попита Фани.

— Ех, че си глупава! Ами че в Университета и в зала Универсиада. Ще вземем и Никиж-ем. Той познава миризмата на кубинците и много лесно ще ги открием.

И понеже нямаше време за губене — наближаваше обед, — те тръгнаха. Най-напред накараха Никиж-ем да помирише пред дома на Наско Нето стъпките на Роландо, наредиха му да търси подобна миризма на човек с брада и хукнаха.

Десет минути по-късно бяха пред Университета. Внушителното стълбище и двете каменни фигури никак не уплашиха разузнавачите и те, поведени от Никиж-ем, смело закрачиха нагоре. Минаха през два дълги коридори, в които сновяха студенти, после се изкачиха цели три етажа и после пак по един коридор. Кучето се движеше съвсем уверено, сякаш и друг път бе идвало тук. Най-накрая се спря пред една дебела врата с номер 155. Лекичко изскимтя и като се изправи на задните си лапички, взе да драще по вратата.

— Сигурно тук са кубинците — каза Игорчо. — Хайде да влезнем!

— Чакай най-напред да разузная — каза Кънчо, понадигна се на пръсти и опря око на ключалката.

— Виждаш ли нещо? — попита Игорчо.

— Да — прошепна Кънчо. — Вътре е черно и се виждат само очи.

И точно в този момент кучето издаде звучен, весел лай. Вратата се отвори и на прага се показа другарката Л. Морева. Със светкавичен скок Никиж-ем се хвърли на врата й и я лизна по бузата. Тя едва не падна от изненада.

— Династронавти! Какво търсите тук? — попита тя.

— Добър ден — учтиво, но храбро поздрави Кънчо. — Ние сме разузнавачи.

— Не се съмнявам в това — отвърна другарката Л. Морева. — И какво разузнавате?

— Кубинци! — каза Кънчо.

— Аха! Само че кубинците не са в тази зала. Тук има само африканци. Ако ви интересуват африканци, влезте!

Влязоха, разбира се. Кой ще ти изпусне такъв случай?

Влязоха и се стъписаха: огромната аудитория беше пълна само с черни лица, бели усмивки и блестящи кръгли очи. Сърцето на Игорчо заби: той погледна другите разузнавачи и мигновено разбра: никакви кубинци! Само тия тук! Ех, да превземат един негър, па да видят другите династронавти, които така позорно ги изоставиха!

— Другари! — провикна се другарката Л. Морева. — Представям ви отряд разузнавачи от Федерацията на династронавтите. Те търсят нещо. Сами ще кажат какво. Е, другари разузнавачи, какво търсите?

… Пет минутки по-късно те излязоха от аудиторията, а петнайсет минути след това вече крачеха по нашата махала, като нарочно обикаляха по всички улици и кьошета, за да ги видим. А картината беше внушителна и всички съседи наизлязоха, за да гледат: най-напред вървеше един негър-гигант с черна къдрава коса, черни къдрави мустаци и пъстра африканска носия: около него потичваха кандидат-династронавтите Игорчо и Фани; след него припкаше Кънчо с късите си крачка; а последен идваше Никиж-ем, който, считайки, че трябва да покаже способностите си пред госта, непрекъснато се премяташе през глава.

Най-напред ги съзря от прозореца Наско Нето и излетя като комета.

След по-малко от минута цялата Федерация беше вече долу и крачеше на десетина крачки зад госта мълчаливо, със завистливо възхищение в очите. А Игорчо, Фани и Кънчо не им обръщаха никакво, никакво внимание!

Когато негърът и придружаващите го кандидати изчезнаха във входа на Фанината кооперация, династронавтите колебливо се спряха. Те отлично знаеха, че горе ги чакат тринайсет стола и тринайсет чинии и две агнета, и все пак…

Наклякаха по бордюра, загледани към третия етаж.

— Ама какви перки има, а? — възкликна Наско Нето. — Сигурно е шампион по бокс.

— И какви мустаци! — въздъхна Мишо Еквилибриста.

— Да си имахме такъв негър! — въздъхна Сашо Кобалтовия юмрук.

— Даа… — въздъхна Рони Дато.

— Даа… — въздъхна накрая и Наско Нето, забравил, че трябва да каже „не“.

И те продължиха да чакат и въздишат, насядали на тротоара, и все поглеждаха ту към вратата, ту към прозореца на третия етаж с надеждата, че ще бъдат повикани.

Никой обаче не ги повика…

 

 

А горе кандидатите се радваха на черния си гост Сисулу-Каба. Той не беше бъбрив като Роландо, но все пак пестеливо разказа, че е от град Претория, който се намира в Южноафриканския съюз, че следва философия и че едва ли ще се завърне скоро в родината си, защото е политически емигрант.

— Какво е политически емигрант? — попита Кънчо.

Игорчо се зае да му обясни:

— Ти например сега си политически емигрант от Федерацията. Ако се върнеш, ще те обесят.

Кънчо се почувствува горд и реши някой ден непременно да каже на татко си, че е политически емигрант.

— А защо сте политически емигрант? — попита той.

— Защото се борих за свободата на своя народ — отвърна Сисулу-Каба.

— А с тигри борили ли сте се? — попита Кънчо.

— Не — каза негърът. — Но белите расисти са по-страшни и от тигри.

— Яли ли сте слон? — продължи Кънчо.

— Не — отвърна Сисулу-Каба, като отпи от виното.

— И какво правят с вас белите расисти? — попита Игорчо.

— Какво ли? Затварят ни в отделни селища, които наричат резервати, дават ни най-унизителната работа, не ни разрешават да влизаме в заведения, кина и градини, където има бели, третират ни като животни, а когато изискваме равноправие, бият ни, затварят ни, бесят ни…

— Също като в „Чичо Томовата колиба“ — каза Игорчо.

Настана мълчание. Никой вече не ядеше.

— Ама защо правят така белите расисти с вас? — попита Фани, която още не беше прочела „Чичо Томовата колиба“

— Защото ни е черна кожата — отвърна той.

— И какво от това? — възкликнаха тримата кандидати едновременно.

Негърът горчиво се усмихна, протегна огромните си ръце към тях и ги притисна до гърдите си. А бяха топли, топли! Сърцето на Игорчо щеше да се пръсне от вълнение. От тази секунда негърът нямаше по-верен и предан приятел от него. От тази секунда Игорчо беше готов да бъде разкъсан между два коня и да бъде горян на клада за каузата на черните роби от Претория.

Обедът продължи до 5 часа. През това време кандидатите научиха, че на езика на негърското племе Банту „другарю“ се казва „м’боре“, че Сисулу-Каба има семейство, че брат му Зинакели Сисулу е виден деец на националноосвободителното движение в Южна Африка. Научиха още, че негърските деца почти не отиват на кино, че федерации на династронавти няма, защото негърските деца са принудени да работят в диамантените мини и плантациите…

Изведнаж стана тъжно. Като разбра, че празничното настроение пада, таткото на Фани, режисьорът Антон Антонов, помоли Сисулу-Каба да попее. Негърът поиска една тенджера. И като зачука по дъното й с длани: там-та-та-там! Та-та-та-там! — той се изправи и затанцува около масата, а полите на носията му се замятаха между коленете му. И запя високо, пронизително, като от време на време ниско повтаряше: „Мо-ран-бонг! Мо-ран-бонг!“…

Кандидатите изведнаж се озоваха в джунглите сред гигантски дървета и лиани. Гореше жертвен огън, вдясно седеше жрецът, встрани петима биеха с длани по продълговати барабани: там-та-та-там! Там-та-та-там! А мъжете, току-що завърнали се от богат лов, танцуваха около огъня и пееха една тъжна и страшна песен, и викаха „Мо-ран-бонг! Мо-ран-бонг!“…

Кандидатите не издържаха на могъщия зов на джунглата, изправиха се и също завикаха и запяха и заподскачаха, и съседите помислиха, че има земетресение…

 

 

— Чувате ли? — попита Вихра долу. (Трябва да ви кажа, че откакто слуша Четвъртата симфония на Брамс по седем пъти на ден, слухът й се е изострил извънредно много.)

Династронавтите насочиха уши към третия етаж. Сега вече чуха: там-тама, виковете, песните, зова на джунглата…

Изправиха се, стиснаха юмруци. Не, така няма да се размине тази работа! Това е провокация!

Половин час по-късно те видяха госта да излиза, придружен от кандидатите и Никиж-ем. Всички бяха с издути кореми, негърът лекичко се олюляваше на дългите си крака и блажено се усмихваше с ослепителните си бели зъби, а кучето проходи на предните си лапи: явно и то беше пияно.

Династронавтите изчакаха, докато негърът се качи в тролея, и мигновено обкръжиха кандидатите. Кънчо и Фани се поуплашиха, но Игорчо бе решен да се държи до последен дъх, дори и да го щипе Вихра.

— Значи така, а! Вземате си негър и не ни каните! — продума заплашително Сашо Кобалтовия юмрук.

— Той не е просто негър, а е философ и се казва м’боре Сисулу-Каба — гордо произнесе Игорчо.

Тия думи пресякоха дъха на династронавтите. М’боре Сисулу-Каба! Това напомняше на лъвове и на Тарзан, на снеговете на Килиманджаро и на падовете на Замбез, на търговци на роби и на Карл Май…

— Освен това — каза Кънчо — той е политически емигрант като мене. Като се върне в Претория, ще го обесят.

— А брат му е вожд на племето Банту и е нелегален, на̀! — добави Фани, като чукна предизвикателно юмручета.

Полковник Димчо обмисляше как да постъпи по-нататък. Да приложи насилие, не бива — много са малки. Да им се моли — имат много здраве! Прие третия път:

— Вижте какво — каза той. — Хайде да се сдобрим. Ние си правим самокритика за кубинеца, вие си правите самокритика за негъра. Дайте негъра, ще го направим династронавт и готово!

— Не! — отсече Игорчо, който още чувствуваше в гърдите си топлината на Сисулу-Каба. — Той е чернокож и утре ще ми дойде на гости и аз няма да ви поканя, защото си е мой.

— Ама ти си бил расист, бе! — провикна се Рони Дато. — И още носиш червена връзка!

— Расист си ти и хем бял расист! — озъби се Игорчо.

Всички се учудиха на твърдостта му, дори Сашо Кобалтовия юмрук, който имаше към него пренебрежително отношение още от времето, когато Игорчо играеше в цирка ролята на дресирана мечка.

— Добре! — каза полковник Димчо. — Щом е така, задръж си негъра, а ние ще те изключим от Федерацията за липса на космическа солидарност. Още утре ще свикам събрание и ще гласуваме.

— Потрябвала ми е вашата Федерация! — завика невъздържано Игорчо. — Нали ще си пуснете бради и ще заминете за Куба! Заминете! Аз пък ще замина за Африка! И дори ще си пусна мустаци!

Това прозвуча като плесник и Сашо Кобалтовия юмрук заскърца със зъби от ярост. Той и Наско Нето се приближаваха бавно към Игорчо с протегнати напред юмруци и вече щяха да го сплескат, когато се обади Кънчо с пискливото си гласче:

— Ако други ден ви поканя у нас, ще ме приемете ли като политически емигрант отново във Федерацията?

— Ще те приемем — каза полковникът.

— Ще ме обесите ли?

— Няма.

— Ако заминете за Куба, ще ме вземете ли и мене?

— Ще те вземем.

— Добре тогава. Елате други ден у нас, мама прави агнешко с ориз.

Игорчо презрително изгледа Кънчо, който бе капитулирал тъй позорно пред по-големите, плю и си отиде. А не разбра Игорчо, че постъпката на Кънчо бе подбудена от желанието да спаси своя приятел от страшните юмруци на Сашо и Наско. Никой, никой, дори Историята не оцени този жест на най-малкия кандидат-династронавт. Нещо повече — както ще видим по-нататък, Историята се подигра жестоко с него.