Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (21)

8. Първо проникване в каналите. Роботът ПЕЦО в действие

Не съобщиха никому нищо: нито на своите, нито на чуждите. На чуждите заради тайната, на своите заради изненадата. Екипираха се по алпинистки: взеха фенерчета, въжета, ножове, чукове и длета, кесия с вар и за всеки случай — по няколко сухара. Майорът сложи в джоба си и книгата, в която се разказваше за последните дни на бойната група на Симеон Безстрашния.

Внимавайки да не ги забележи някой, те се спуснаха по подпорите на новия мост към циментовия бряг на рекичката. Тръгнаха покрай дясната каменна стена, в която на интервали от около стотина метра се подаваха тъмните отвори на каналите. Всички те си приличаха и беше трудно да се открие онзи, който им трябваше. Според книгата, последният бой на Симеон Безстрашния се е водил на около двеста метра западно от моста. Майорът и Наско закрачиха с широки стъпки и започнаха да броят. При предполагаемите двеста метра те се спряха. Недалеч се открояваше широката черна дупка на един доста занемарен канал. Циментовият отвор бе разяден от времето и полуразрушен.

Майорът извади книгата и погледна фотографията, която полицията бе направила след унищожаването на бойната група: широк, мрачен канал; пред входа — четири трупа: трима мъже с разкъсани от куршумите гърди и една жена с раздробено под русата коса чело.

— Тука е — прошепна Димчо. — Хайде!

Озърнаха се за последен път наоколо, видяха слънцето, което се спускаше над Витоша, поеха още веднаж дълбоко чистия въздух и се мушнаха в канала. Тук се спряха: трябваше да вземат предохранителни мерки, за да не се заблудят. Наско измъкна ножа и изчегърта на стената знака ПЕЦО, в чест на робота, който щеше да го спаси от тромбето. После посипаха дъното на канала с вар и като се превързаха с въжето на корде, тръгнаха: отпред майорът, след него Наско.

Когато мракът погълна и последната дневна светлина, майорът запали фенерчето. Сега вече стана страшничко. Каналът беше нисък, тесен, вонеше. Беше неприятно студено и влажно и по кожата на разузнавачите пропълзяха тръпки. Кръгчето на фенерчето лазеше по дъното, по свода, по стените. Чуваше се само шляпането на обувките в калта и глух, далечен, идващ сякаш от друг свят тътен: навярно от колите по близките булеварди.

Съгласно указанията на книгата, най-напред трябваше да минат под някаква улична шахта, след това да пресекат едно кръстовище и накрая да се спрат на една висока площадка, където всъщност и се е намирала базата на Симеон Безстрашния.

Те крачеха и мълчаха и от време на време Наско Нето посипваше дъното с вар и изчегъртваше знака на стената. И внезапно, когато отново се спря, за да начертае ПЕЦО, ръката с ножа увисна във въздуха.

— Гледай, гледай!

Майорът насочи фенерчето към стената: в светлинното кръгче ясно личаха, издълбани на влажния цимент, една стрелка, сочеща навътре, и над нея буквите СБ.

Двамата усетиха как им настръхва четината на главата.

— СБ… Симеон Безстрашния! — прошепна Наско Нето. — На прав път сме.

Двамата постояха още една минутка, изпълнени с благоговение към онзи, който преди цели двайсет години бе изписал тия знаци на стената. Наско Нето тържествено изчегърта до тях своите — ПЕЦО.

Продължиха. Докато стигнаха шахтата, те още три пъти срещнаха знака СБ и разузнавачите бяха благодарни на онзи смел командир на бойна група, който така прилежно се бе погрижил да им посочи верния път.

Под шахтата си поеха дъх. През пролуките на капака влизаше мътна светлина, която от време на време се пресичаше от минаващите коли и хора. Отгоре идваха човешки гласове, тропот на каруци, далечна музика. Двамата хапнаха за кураж по един сухар и продължиха.

След около стотина крачки опряха до разклонението. Тук каналът се пресичаше под прав ъгъл от друг един, по-тесен, и разузнавачите трябваше да избират: направо, наляво или надясно. По този въпрос в книгата липсваха сведения.

Под светлината на фенерчето майорът заоглежда трите входа: нямаше никакви знаци. Нима Симеон Безстрашния се е спрял тук?

Решиха да изследват и трите. След като надраскаха едно дебело ПЕЦО, те се вмъкнаха в левия канал. Но колкото повече потъваха в него, толкова по-трудно ставаше да се върви напред. Сводът се снизяваше, трябваше да се навеждат, а някъде и да се движат на четири крака.

Спряха се: по-нататък беше невъзможно да се върви. Отбелязаха на стената ПЕЦО Ф, което означаваше Финиш, и бързо се прибраха. При отклонението, твърде уморени вече, те решиха да продължат изследванията на следния ден.

Почти изтичаха навън. Слънцето бе отдавна изчезнало зад Витоша, припадаше тиха майска вечер, дъхаше на липа. Двамата задишаха дълбоко и за първи път в живота си оцениха колко е сладък въздухът в София през пролетта.

Скриха екипировката и се прибраха в къщи.

А тук, както и следваше да се очаква, дойде естествената реакция. Като видя Димчо, другарката Мира замалко не припадна: той имаше вид на току-що излезнал от деветте кръга на ада. От краката до ушите бе напляскан със засъхнала тиня, черната му къдрава коса бе посипана с циментов прах, веждите и клепачите бяха слепени и побелели от вар.

И вонеше! Боже мой, как вонеше!

Другарката Мира си запуши носа, хвана го с два пръста за яката на ризата и както си беше, го бухна целия във ваната… Седем мътни води изтекоха, докато майорът отново се върна към естественото си състояние. Врата, разбира се, не си изми. Майорът по принцип не си миеше врата. Затова пък енергично се обръсна и удари две контри. Накрая с радост установи пред огледалото, че под брадичката си има три черни точици — основа на три косъма… Ура, брадата растеше!

След това, като изпи полагаемата се доза чай с аспирин, Димчо извади тетрадката със задачите на Наско Нето. А бяха много, дявол да ги вземе! Роботът БШ 4 ПЕЦО се залови за работа…

Участта на Наско Нето беше по-лека. Като се върна, в къщи нямаше жив човек и никой не го принуди да се подложи на такава неприятна процедура като къпането. Веднага се качи на тавана, отвори сандъка със съкровището. То си беше в същото състояние, в което го беше оставил последния път. Очевидно собственикът му или го беше забравил, или пък го нямаше тук. Но какво значение имаше сега това? Съкровището принадлежеше на Федерацията и край! Само че не трябва да се занесе в базата цялото наведнаж, а на парчета, за да се получат повече точки. И Наско Нето отново натъпка джобовете си с чорапи и парфюми, цигари и тубички с белия прашец.

Върна се в стаята, излегна се блажено на кушетката и потъна в полудрямка. Кеф! — мислеше си той. Няма домашни, няма задачи! Тромбето ще се оправи, шестицата е вързана в кърпа, скоро ще замине за Куба и ще преследва алигатори по реката Сагуе ла Гранде… Да живее ПЕЦО! Да живеят роботите, тия послушни машини, които изпълняват всички желания на човека и решават неговите задачи по аритметика!

И Наско Нето в полусън си представи робота. Беше железен, нисичък, като тия, дето ги рисуват в списание „Космос“. С квадратна глава, масивни крака, които тежко пристъпват напред; с лампи вместо очи, телени антени вместо мустаци, куки вместо пръсти и на гърдите вместо копчета за закопчаване електронни бутони за даване на команди. Всеки бутон си има свое предназначение: за почистване на стаята, за носене на въглища, за купуване на хляб, за циклене на паркета, за решаване на задачи, за лъскане на обувките… Натиснеш бутона и ПЕЦО ти носи кофите за боклук. Натиснеш друг бутон — и ПЕЦО тупа килима. Натиснеш трети бутон — и ПЕЦО започва да изчислява къде ще се срещнат влаковете, тръгнали по едно и също време от София и Кюстендил… А през това време ти, ако щеш, рисувай, ако щеш, играй футбол или се боксирай, ако щеш, заминавай за Луната, за да видиш дали има живот там, а ако ти се лежи на кушетката, лежи си… На сутринта всичко е готово! Роботът ПЕЦО се е погрижил за тебе.

Когато се върнаха в къщи, родителите на Наско Нето го завариха да спи облечен и обут, тъй както си беше измацан от горе до долу с кал. На устните му грееше щастлива усмивка…

А на сутринта, свеж и бодър, той вече чакаше нетърпеливо майора на улицата:

— Реши ли ПЕЦО задачите? — попита той.

— Да — каза майор Димчо и му подаде тетрадката. Той обаче никак не беше свеж и бодър…