Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (16)

3. Интербригадите в нелегалност. Сержант Марко е отчаян

Впрочем дойде само кварталният сержант Марко. Беше много разтревожен и като го съзряха отдалеч, династронавтите разбраха, че мирише на лошо. Веднага се изпокриха в бараката. През дъските го видяха да звъни и да говори по домофона:

— Другарко Мира, горе ли е Димчо? Няма ли го?… Като го видите, пратете го при мене!

Явно ядосан, той се упъти към съседната кооперация, където живее Рони Дато. Интербригадирите внимателно тръгнаха по петите му. Сержантът пак звънна и този път на прозореца се показа другарят Анжел:

— Няма го Рони. Защо ви е?

— А бе, трябва ми — тайнствено отвърна кварталният.

— Да не е направил пак някоя пакост?

Сержант Марко махна с ръка и закрачи по-нататък.

Така той обиколи домовете на всички династронавти и накрая опря до собственото си жилище. Кънчо обаче го нямаше.

— Да ми падне този калпазанин, ушите му ще скъсам — извика той толкова силно, че чак скритите зад оградата интебригадири изтръпнаха.

— Ама защо ти е толкова Кънчо, бе Марко? — провикна се жена му Веса.

— Не само той ми трябва, а всички тия династронавти-минастронавти, да ги вземат дяволите! Чак голямото началство се интересува от тях…

Като чуха тази новина, династронавтите си плюха на петите и след три минути седяха скупчени като овце в бараката и дори малко трепереха, а това никак не беше красиво за такива видни интербригадири…

Както обикновено, пръв се съвзе майорът. Нали беше предводител! Стисна юмруци, заповяда на ръцете си да не треперят, изправи се и каза:

— Сигурно е заради позивите в американското посолство. Има дипломатически усложнения.

— А може да е заради позивите в ганайската легация — обади се Сашо Кобалтовия юмрук. — Сега ще ни тропнат по шест години и осем месеца!

— Заради релсата е — въздъхна унило Мишо Еквилибриста.

Наско Нето веднага се сети за парижките парфюми и найлоновите чорапи, но си замълча и реши още тази вечер да провери дали куфарът си е на място.

Така, в тия тревожни мигове всички си помислиха за някои свои не съвсем пионерски постъпки.

— Е, и какво ще правим сега? — попита някой.

Рони Дато издуха очилата си:

— Ще трябва да минем в нелегалност — каза той.

— Знаменито! — съгласи се веднага Наско Нето.

Мигновено всички се поободриха: нелегалност, криеница, тайнствени пароли, тихи срещи в нощта, изстрели в мрака… Какво по-интересно от това?

— Ще издържим ли? — попита някой.

— Уха! — каза Рони Дато. — Имаме си сухари, конфитюр, консерви.

— Добре! — прекрати разговорите майор Димчо. — Минаваме в нелегалност!

Минаха в нелегалност. И цели пет минути стояха те така мълчаливи, сериозни, вглъбени в себе си — тринайсет смели нелегални. На шестата минута една страшна мисъл мина през главата на майора:

— Слушайте! А кой ще отива в Куба и Южна Африка? Така ли ще изоставим колониалните народи? — попита той развълнувано.

— Вярно, бе! — възкликна Сашо Кобалтовия юмрук, комуто нелегалният живот беше започнал да омръзва. — Замалко не забравихме експедициите.

Интербригадирите се омърлушиха. Положението беше много объркано — излязат ли от нелегалност, сержант Марко ще ги задържи и ще ги напъха за шест години и осем месеца в затвора. Останат ли в нелегалност, експедициите пропадат…

— Знаете ли какво? — обади се майор Димчо. — Хайде само аз да мина в нелегалност, а вие продължавайте да готвите експедициите. Ще хвърлите цялата вина върху мене и няма да ви затворят.

Това беше един изход от бъркотията и династронавтите бяха склонни да го приемат.

— И хем всеки ден ще ти носим храна — каза Наско Нето. — Блазе ти, ще имаш дванайсет ятака и няма да отиваш на училище.

Майорът реши да подложи въпроса на гласуване:

— Който е съгласен аз да мина в нелегал…

Прекъсна го Вихра. През цялото време тя бе мълчала и сега гласът й прозвуча остро и дори зло:

— Значи така! — провикна се тя, като се обърна към майор Димчо. — Искаш да бягаш, да се криеш! Като фашистите! Пъзливец! Засрами се! — И очите й изведнаж се наляха със сълзи.

Майор Димчо наистина се засрами и му идеше дори да потъне в дън земя, но в същото време, не знам защо, му стана драго от сълзите на Вихра.

— Добре тогава, щом е тъй… — продума той тържествено-мрачно, стана и се отправи към вратата.

— Къде, бе? — скочи Наско Нето.

— Отивам да се предам. Аз поемам цялата вина върху себе си. Нека ме затворят за шест години и осем месеца и дори и повече! Един за всички!

Тези думи предизвикаха буря от възмущение:

— Откъде накъде само ти? Всички! Всички! Един за всички и всички за един! Нали сме Федерация, нали сме равни?

Някой яростно ритна вратата, някой тръгна напред. Другите го последваха.

И след малко по улицата крачеха тринадесет династронавти. Крачеха спокойно, открито, с гордо вдигната глава, тъй както подобава на равни сред равните, както подобава на пионери. Крачеха тринадесет свободни хора…

И както крачеха, изведнаж ръката на Вихра се докосна до ръката на майора и от това той, не знам защо, пламна. Обърна се, погледна я: Вихра се усмихваше…