Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (37)

8. Прощавай, детство! Прощавайте, игри! Прощавай, София!!!

Осемнайсет часа и двайсет минути!

Всички бяха готови: с раници на гръб, с гуменки и туристически обувки на краката и с твърда решимост в сърцето.

Бараката бе изчистена, ометена от всякакви следи. Радиостанциите стояха на масата, заредени за последното, прощално предаване.

Моментът бе исторически. Само Фани я нямаше още.

— Докога ще я чакаме? — нетърпеливо се обади Наско Нето. — Тия жени! Ще изпуснем влака!

— Може да й се е случило нещо? — каза малко неспокойно майор Димчо. — Трябва да проверим.

Изпратиха Игорчо на разузнаване.

Игорчо изхвърча, изкачи на един дъх трите етажа и звънна. На прага се показа другарят Антон Антонов — чорлав, с помътнели очи.

— Аха! Ето те и тебе! — изкрещя той разярен. — Добре си ми дошел! Сега ти ще ми кажеш поне къде сте затрили моите бради и мустаци!

Игорчо дочу някакъв жален плач — гласа на Фани — и мигновено съобрази, че по-нататъшното стоене тук е придружено с голяма опасност. Плю си на петите и се спусна надолу по стълбището с главата напред. След двайсет секунди бе в бараката, бледен, уплашен:

— Другарят Антон Антонов знае… знае за брадите… — едва изпелтечи той. — Затворил е Фани и я инквизира…

Изтръпнаха. Ами сега? Никой, никой не очакваше такъв обрат. Сега всичко зависи от издръжливостта на Фани. Проговори ли — край! Ще се вдигне цялата милиция на крак, граничните войски ще блокират всички граници и тогава прощавай, Куба, прощавай, Претория! И, разбира се, ще има шест години и осем месеца затвор! Така че време за губене няма! Хайде, докато Фани не е капитулирала, да изпълним последните церемонии и да се изтеглим!

Майор Димчо включи радиостанцията, барачката се изпълни с тихо бръмчене. Предводителят на Федерацията вдигна микрофона пред устата си и тържествено произнесе:

— „Внимание! Внимание! Тук говорят обединените радиостанции «Островът на свободата» и «Нос Добра надежда». Хора с чисти ръце! Знайте, след няколко минути ние тръгваме! Тръгваме на Велик поход за освобождението на народите от последните робовладелци! Тръгваме да счупим ръката на кървавия империализъм!… Ние може да загинем, нас могат да ни горят на клада като Джордано Бруно, да ни разстрелват в каналите като Симеон Безстрашния, но ние не се страхуваме, защото знаем, че умираме за вас, за свободата, за бъдещето, за децата… Освен това в далечните страни, където заминаваме, ние ще разнесем славата на Христо Ботев, на Ненчо Христов от колоездачния пробег на мира, на световния шампион по борба Лютви Ахмедов и на гросмайстор Трингов, както и на всички останали български пионери. Хора на бъдещето! Ние ще умрем с чисти ръце! Нека и вашите ръце бъдат винаги чисти! Ние тръгваме! Патриа о муерте! Хоройя а кани! Край!“

Тия крилати думи прогърмяха съвсем отчетливо в радиокабината на милиционерското управление. Дежурният офицер и сержант Марко внимателно следяха ловките движения на радиста, който засичаше предаването. Той завъртя двата бутона и след мит двата лъча се пресякоха на екрана.

— Готово! — каза радостно радистът. — Хванах ги! В момента станцията се намира някъде на улица „Цар Крум“ и „Раковски“. Ако побързате…

— Така си и знаех! — изохка сержант Марко и като бесен се понесе към ракетния център.

Но в ракетния център нямаше никой. Тук беше тихо, скучно и само прането лениво се вееше на въжетата. Сержантът бутна вратата на бараката, влезе… Никой! Дори Никиж-ем го нямаше в колибката си.

Сгушените зад оградата династронавти видяха кварталния да излиза от бараката и отчаяно да се бие с юмрук по главата. На Кънчо му стана ужасно мъчно за татко му, но мъжествено замълча: той знаеше, че в Куба го очакват далеч по-тежки преживявания.

Когато сержантът се отдалечи, интербригадирите се изправиха: бяха с раници на гръб, а майор Димчо и Сашо Кобалт Болокуду носеха радиостанциите. Погледнаха към ракетния център, мълчаливи, обзети от грандиозността на момента. Тук, на това кътче от планетата Земя, изминаха най-хубавите години на тяхното детство! Тук те образуваха научното дружество „Съзвездие Стрелец“, тук обучаваха Никиж за космически полети, тук строиха ракетата „ДРН Пегас“, тук най-после воюваха с динамичните и тук създадоха Федерацията на династронавтите! Край на всичко това! Довиждане, ракетен център! Прощавайте, игри! Прощавай, детство! Пред нас стоят вече по-важни задачи! Прощавай, София!!!

И като си казаха това на ум, династронавтите се упътиха нелегално към гарата, внимавайки да не срещнат кварталния.

А кварталният бързо се върна в къщи, за да потърси Кънчо. Вместо Кънчо обаче той завари другаря Антон Антонов, който крещеше:

— Знам! Знам вече кой ми е откраднал брадите и мустаците!

— Така ли? — попита сержантът равнодушно и уморено се отпусна на стола. — Кой?

— Ами кой? Хлапетата! Династронавтите на твоя квартал!

— Знам — въздъхна жално сержантът.

— Щом знаеш, защо не ги пипнеш и не им откъснеш ушите? На мене ми трябват мустаците и брадите, разбираш ли? Утре продължавам снимките.

— Те са заминали — продължи със същия унил глас кварталният.

— Заминали? Закъде?

— Отидоха да счупят ръката на кървавия империализъм и да разнесат славата на Лютви Ахмедов! Хоройя а кани! Патриа о муерте!

И изведнаж на сержант Марко му се прииска да затанцува ча-ча и моран-бонг. Но не стигна дотам, защото от съседната стая долетя страшен писък. Обзет от предчувствието за ново нещастие, той изтича натам.

Веса беше седнала на леглото, обляна в сълзи, и четеше някакво писмо.

— Какво става, жена? — попита той уплашено.

— На, виж! — едва успя да продума тя през риданията си. — Виж!

И му подаде писмото. Сержантът го прочете. То гласеше:

„Мили мамо и татко!

Аз ставам политически емигрант, защото отивам да защищавам Куба от империалистите. Там ще се боря с алигатори и други диверсанти. Ако не се върна, знайте, че никак няма да съжалявам, защото знам, че няма да изневерите на нашето дело и че вие ще се борите докрай, макар че в България няма алигатори. Искам да имам винаги чисти ръце. Ятагана го взех аз. Ако закъснея, да не забравите да ми купите учебници за втори клас. Обещавам да си мия редовно зъбите с паста «Лайка». Патриа о муерте! Вива Куба!

Кънчо — Червен интербригадир

Таен знак — 1-28-56“