Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (22)

9. Няколко изненади в клас. Второ проникване в каналите

Първата изненада беше двойката на майор Димчо.

Когато дигнаха предводителя на династронавтите на дъската, за да направи разбор на изречението, той се заплете: обърка глагола с подлога, местоимението с числителното, а когато учителят поиска от него да преразкаже четивото, съвсем загази: нищо не можа да каже, главата му беше мътна, спеше му се ужасно… Получи двойка. Първата двойка в живота му!

Втората изненада бе шестицата, която Наско Нето получи за домашното си по аритметика. Първата шестица по смятане в живота му! Да живеят роботите! Да живее ПЕЦО!

Третата изненада бе начинът, по който Мишо Еквилибриста разказа урока си по география за Африка. Той буквално зашемети класа и учителя със своите познания за Черния материк. А що се отнася до Южна Африка, то той надмина и професорите от университета. Та можеха ли те да знаят например колко струва един билет за кино на втория ред в Претория, как се казва вождът на племето Банту, колко вида змии боа има и колко деца работят в диамантените мини в Трансваал? Мишо получи шестица плюс и учителят препоръча на учениците да вземат пример от него.

Четвъртата изненада бе изгонването на Сашо Кобалтовия юмрук от клас.

През втория час учителката се приближи до него и го попита:

— Сашо Фабрев, защо не си се подстригал? Нали те предупредих вчера?

Сашо се изправи: висок, със зелената риза на квадрати, ковбойските панталони и над всичко — огромната, черна, щръкнала навсякъде коса, която покриваше ушите, врата, челото, веждите и достигаше до очите. Мълчеше, упорито загледан в прозореца.

— Защо не отговаряш? — попита пак учителката. — Онемял ли си?

Тогава Сашо Кобалтовия юмрук погледна учителката право в очите и бавно произнесе:

— Аз няма да се подстрижа, другарко.

Учителката познаваше упоритостта на Сашо, но все пак този отговор я изненада:

— Защо?

— Така… — отвърна той. — Аз нали съм свободен човек?

— Разбира се — каза тя.

— Е, тогава няма да се стрижа.

— Но съществува правилник, Сашо, нали знаеш! Косата не бива да бъде по-дълга от три-четири сантиметра. Не е прилично да се ходи така!

Той пак погледна към прозореца, но там видя Сисулу-Каба, джунглите, слоновете и тигрите, видя и Договора за съревнование със страшния параграф 4…

— Другарко — каза той с далечен глас, — аз няма да се стрижа.

Учителката поклати глава: нищо не разбираше, за първи път й се случваше такова нещо.

— Добре — каза тя. — Твоя воля. Ти си свободен човек. Но сега ще напуснеш класа и няма да се върнеш, докато не се подстрижеш.

Той не възрази, прибра си чантата и си излезе. А в къщи го чакаха неприятности… Но за тях ще стане дума малко по-късно.

Следобедът протече както обикновено: династронавтите си писаха домашните, учиха испански и негърски, поработиха върху радиостанцията, а Наско Нето предаде новите задачи по аритметика на майора, за да ги реши роботът ПЕЦО. После по едно време Сашо Кобалтовия юмрук и Рони Дато заявиха, че отиват да събират вторични суровини и изчезнаха. Малко по-късно майор Димчо смигна на Наско Нето и след като взеха алпинистките принадлежности, също изчезнаха.

Ръмеше дъжд и те побързаха да се вмъкнат в канала. Без да се бавят, тръгнаха по вчерашните си следи, които бяха много ясни: варта покрай дъното, знаците ПЕЦО по стените… Крачеха мълчаливо и енергично, за да стигнат по-бързо до разклонението. Фенерчето пак пълзеше по стените и от време на време откриваше знаците СБ и ПЕЦО.

Неочаквано фенерчето в ръката на майора затрепера. Димчо усети как коленете му се подкосяват и устата му засъхва като тухла: точно отсреща, в светлинното кръгче на фенерчето, там, където вчера имаше само знаци СБ и ПЕЦО, сега личеше и една голяма въпросителна.

— Чакай, чакай! — едва издъха той.

Приближи фенерчето до знаците, опипа с пръст въпросителната.

— Наско — прошепна той, — нали тази питанка я нямаше вчера?

— Не…

— Тази питанка е изписана вчера или днес. Пипни да видиш.

Наско Нето пипна и се увери, че е така. Поиска да каже нещо, но от устата му излезе жалко писукане. Майорът загаси фенерчето. Стана по-черно от туш, вонята — непоносима. Някъде наблизо, върху тинестото дъно с подлудяваща равномерност падаха капки: так-так-так… Отдалече долиташе заглушеният грохот на горния свят. А сърцата на смелите разузнавачи биеха като тимпани: бам-бам-бам…

— Ще се върнем ли? — попитаха едновременно двамата.

— Не! — отвърнаха едновременно двамата и от това изведнаж почувствуваха колко са силни, когато са двама.

Майорът отново светна и като опъна въжето, решително тръгна напред. По-нататък не се случи нищо, но до шахтата, върху всеки знак ПЕЦО имаше по една въпросителна.

Тук, под мътната светлинка, те направиха кратко съвещание: откъде ли се е появила тази питанка? Може би бандити или диверсанти, които искат да знаят какви сме ние, но още не смеят да се покажат? Добре, щом е тъй, ние ще им дадем да се разберат! Ще открием кои са и дори ще ги заловим, но трябва да бъдем много предпазливи, защото ще ги уплашим. И още днес ще поискаме помощ от Първа бригада, а може дори и от сержант Марко… Наско Нето каза да не бързаме много със сержант Марко, защото тогава нашите заслуги за залавянето на бандитите ще се омаловажат, но майорът възрази, че това не е шега — ами ако тия бандити са империалистически агенти? Извадиха ножчета и предпазливо, като се ослушваха във всеки звук, закрачиха напред…

Не се случи нищо особено и до пресечката на каналите, макар че питанката непрекъснато се изправяше на стената, сякаш питаше: „Кои сте вие, че се осмелихте да влезете в моите владения?“

Решиха да изследват средния канал. Без да се колебаят, те се гмурнаха в него. Майорът веднага освети стените — нямаше и следа от каквито и да било знаци. Очевидно бандитите или каквито и да бяха те, още не бяха проникнали тук. Без обаче да прибират ножчетата, разузнавачите продължиха навътре. Каналът започна да се стеснява и водата да достига до коленете, когато съвсем неочаквано пред тях се изпречи бетонен праг, който ги изведе на широка странична площадка. Спряха се.

— Тука е — прошепна майорът. — Така пише в книгата: висока площадка като тераска пред странична вдлъбнатина на канала.

Стъпиха на площадката, изправиха се, светнаха с двете фенерчета. Стената тук образуваше нещо като ниша, а заобленият свод й даваше вид на малка пещера. Двамата разузнавачи почувствуваха величието на момента с всичките клетки на своето същество: ето тук, на това място, което някога е служило като последен подслон на бойната група на Симеон Безстрашния, сега стоят двама династронавти! Те стъпват на същите плочки, дишат същия въздух и може би в главите им да има същите мисли за безграничния героизъм на човека, за неговото себеотрицание и воля за победа…

Без много да се бавят, разузнавачите започнаха да изследват местността. Очевидно тайното скривалище трябва да се намира тук някъде или съвсем наблизо. То е или под нозете им, или е зазидано в стената. Насочиха светлините към пода и взеха да проучват сантиметър по сантиметър. Циментът беше разяден от влагата и покрит с ронливи камъчета и пясък. Наско Нето опипваше с ловките си пръсти всички ъгли, търсейки и най-малките дупчици или цепнатинки, и едва накрая напипа нещо гладко.

— Виж какво намерих! — почти се провикна той.

Беше един малък пистолет, покрит с грапав слой окис и пълен с влажен пясък. Двамата дълго го въртяха и разглеждаха с мълчаливо страхопочитание: та нали този пистолет е може би оръжието, с което се е самоубил Симеон Безстрашния…

— Двеста точки! — каза тихо Димчо, като пъхна пистолета в торбата.

Продължиха изследването по стените. Методично, сантиметър по сантиметър. И, разбира се, резултатът не закъсня да дойде: погледът на майора попадна на някакви драскулки. Бяха твърде неясни, изтрити от влагата и течението, но той бе убеден, че това са знаци. Концентрираха двете светлини върху тях, майорът търпеливо започна да почиства песъчинките. Една, две, три… Започнаха да се очертават части от букви, после цели букви… И когато най-после майорът свърши, в тази вонеща преизподня под земята, в ослепителната светлина, която разсичаше мрака, на стената се появиха следните букви:

DUM SPIRO SPERO

— Дум спиро сперо — прочете Димчо. — Сигурно е на френски.

— А може да е шифър, а? — каза Наско Нето. — И да сочи къде е скривалището?

Преписаха в бележника буквите и решиха още същия ден да проверят какво е. Наско Нето каза, че роботът ПЕЦО ще ги разшифрова като нищо, с което майор Димчо не се съгласи в себе си…

Окуражени от успеха, разузнавачите се впуснаха в нови изследвания и отново Наско Нето заопипва с чувствителните си пръсти на художник стената и отново попадна на следа: беше някаква вдлъбнатинка, нещо като вертикална рязка. Двамата трескаво започнаха да чистят и задълбават рязката. Оказа се, че тя завива наляво, после отива нагоре, после отново завива надясно, като образува четириъгълник. Скривалището! Само то може да е! Скривалището!… Каменен блок, издълбан в стената, зад каменния блок кухина и в нея оръжието! Само трябва да се изтегли каменният блок и готово!

Двамата яростно заработиха с ножчетата, забравили умора, глад, време… Резците потъваха все по-навътре, отворът ставаше все по-широк… Още малко и…

Чу се шум. Някакво шляпане във водата или може би триене на подметки по цимента… Двамата замръзнаха на място. Ослушаха се. Шляпането ставаше все по-отчетливо… Някой идваше насам!

„Ще умра, но няма да се предам жив“ — си помисли майорът и приготви ножчето, за да загине тъй, както бе загинал точно на това място другият командир на бойна група Симеон Безстрашния. Загаси фенерчето. Мракът погълна всичко.

Шляпането се засилваше, чуваше се дори и нечие тежко пъшкане, нечий шепот. И изведнаж зад завоя, отдалеч още, като мълния блесна светлинка.

Наско Нето задиша бързо-бързо и от влагата ли, от вълнението ли, но му се докиха. Прищипна ноздри с пръсти, наду се целият като балон и дишането му спря. И кой знае защо, в този момент в главата му минаха думите, които бе чел в някаква книга: „Докато дишам, надявам се“.

Не можа повече да издържи и кихна, и кихавицата проехтя в празния канал като топовен салют.

И стана нещо странно: мигновено светлинката отсреща угасна, чу се вик, крака усилено зашляпаха по водата и бързо се отдалечиха.

След две минути отново настъпи тишина. Ножчетата в ръцете на разузнавачите не трепереха вече. Обади се майорът с малко задавен глас:

— Защо кихна, бе? Ако ги беше пуснал по-наблизо, щяхме да ги пипнем живи.

Наско Нето остави този въпрос без отговор…

Нямаха вече настроение за работа. Бързо прибраха своите находки и се упътиха към изхода, като непрекъснато се ослушваха и оглеждаха. Нищо обаче не смути обратния път. На няколко места само под питанките на стената Наско Нето издълба по една удивителна.

Двамата дълго се разхождаха под дъждеца, който ги измиваше от калта, и обсъждаха по-нататъшното си поведение. Явно бе, че след днешната случка ставаше повече от наложително да уведомят сержант Марко. Ония от канала бяха сигурно от империалистическото разузнаване, иначе защо ще бягат от едно кихане? Решиха да направят това утре, защото днес предстоеше да извършат първото изпробване на радиостанцията.

Вечерта, като се прибра в къщи, първата работа на Наско Нето бе да провери в речника за чужди изрази какво значи ДУМ СПИРО СПЕРО. Едва не подскочи от изненада. Та това… това беше същото, което си помисли той тогава, в онзи тревожен миг, когато се появиха бандитите с фенерчето и когато му се докиха! Честна дума! „Докато дишам, надявам се.“