Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (31)

2. Сержант Марко открива и загубва следа

Пет минутки по-късно телефонът на кварталния остро иззвъня:

— Сержант Марко? Тук Телевизионната кула. Съобщаваме ви, че от няколко минути във вашия квартал отново заработиха черните радиостанции… Молим, вземете мерки!

Сержантът веднага се обади на Управлението, оттам обаче му казаха, че знаят за съществуването на тия черни предаватели, но е трудно да ги засекат, защото непрекъснато сменяват вълните, предават някакви непонятни сигнали и главно — постоянно са в движение. Така че, другарю сержант, действувайте сам и търсете, търсете!

Силно разтревожен, кварталният отново тръгна из своя квартал. От любопитство реши да прескочи до Наскови, за да види степента на смущенията. Както винаги, на ниските кресла пред телевизора си седяха Мореви, сякаш не бяха мръднали от последния път, когато ги посети сержантът. Другарката Л. Морева съчиняваше учебник и гледаше, другарят М. Морев пишеше доклад за вредата от пушенето, пушеше и гледаше. Този път тук бяха и другарят Антон Антонов и жена му Дора. А екранът се раздираше от експлозии и въртящи се триъгълници и отново нищо свястно не се виждаше. Сега обаче другарят Антонов не проявяваше особено безпокойство — предаването беше на конкуренцията. Той разказваше, че утре-другиден започва да снима гигантската масова сцена на новия филм „Хан Исперих“. Ще участвуват хиляди конници с боздугани и копия и скоро всички телевизионни зрители ще имат великото щастие да я видят на екранчето, стига, разбира се, да не попречат тия бандити на етера! И другарят Антонов кръвнишки изгледа кварталния, сякаш сержант Марко беше един от тия бандити.

Милиционерът не издържа на този смазващ поглед, каза „лека нощ“ и си отиде.

И тъкмо слизаше замислен по стълбите, насреща му се зададе някакъв човек. Беше облечен най-обикновено, имаше най-обикновено лице, крачеше най-обикновено и все пак той привлече вниманието на сержанта. Заради черните си очила или заради изпъкналата си бандитска долна челюст — но той имаше много подозрителен вид. Бавно се качваше нагоре и нехайно си подсвиркваше.

Сержантът се спря на долната площадка и се ослуша. Стъпките на човека се отдалечаваха към третия, четвъртия, петия етаж, останаха за миг там и после като че продължиха по-нагоре. Нима отиваше към тавана? Или само тъй му се е сторило?

Кварталният Марко никога не беше виждал това лице в района си. Не живее тук, не работи тук… Може би е гост, а може би…? Сержантът бързо съобразяваше: Радиостанциите… Контрабандата… Кражбите по таваните… Ятагана… Хм…! Дали да спре човека, да му поиска документите? Но на какво основание? Само затуй, че носи черни очила и че има изпъкнала долна челюст? Та и династронавтите ще се смеят на това!

Кварталният понечи да тръгне, но някаква непонятна сила го задържа пред вратата. И в този момент скромният и незабележим квартален милиционер сержант Марко почувствува, че в него става нещо необикновено, нещо съвсем изключително. Той усети как в него се ражда тайнственото, всемогъщо шесто чувство на големите детективи! Онзи загадъчен нюх, който помага на Шерлок Холмс и Авакум Захов безпогрешно да надушват престъпника, да откриват най-невидимите следи, да устройват най-хитрите клопки, от които няма отърваване… И вземайки пример от тези велики предшественици, сержантът реши да не изпусне човека. Скри се в насрещния вход и зачака. Подозрителното лице сигурно ще излезе.

Но подозрителното лице не излезе скоро. Не излезе цяла нощ и сержант Марко го чака във входа до заранта, вкочанясал от студ, гладен, жаден, с изтръпнали от умора ръце и крака. Мина му през ума да изтича до телефонната будка, за да поиска от Управлението помощ, но веднага се отказа от това намерение — отклони ли се дори за секунда от своя пост, онзи с очилата може да се измъкне.

И сержантът стана неволен свидетел на сутрешната шетня пред кооперацията на Мореви: едни граждани отиваха на работа, други на покупки, другарката Л. Морева — на лекции, а Наско Нето на разузнаване… Човекът с очилата обаче не се показваше.

Минаха два часа, три часа… Стана обед. Хората се върнаха от работа, другарката Л. Морева се върна от лекции с връзка лук в ръка, но човекът още си стоеше някъде горе.

По едно време вниманието на сержанта бе привлечено от майор Димчо и Наско Нето, които влизаха в кооперацията, придружени от Никиж-ем. За миг си помисли да ги спре и да ги изпрати до Управлението, но новопробудилото се шесто детективско чувство го задържа.

И правилно. Защото само след една кратка минутка човекът с черните очила излезе. Той се огледа наляво и надясно и бавно тръгна към центъра на града. Носеше неголям зелен куфар.

Сержантът незабелязано тръгна след него.

А майор Димчо, Наско Нето и Никиж-ем още по-незабелязано тръгнаха подир сержанта…

… А ето какво се случи през тази кратка минутка. Както се бяха уговорили предната вечер, майор Димчо и Наско Нето дойдоха да си приберат безстопанственото съкровище от тавана, като за всеки случай взеха със себе си и Никиж-ем. Но съвсем-съвсем неочаквано насреща им се зададе човекът с черните очила… Той бавно слизаше надолу със зеления куфар в ръка… Двамата се сковаха и зинали от изненада и разочарование, оставиха човека да мине край тях. И очилатият навярно щеше завинаги да изчезне от техния живот, ако на Никиж-ем не му беше хрумнало да подуши краката му и след това да излае. Ей тъй, просто да изджафка с тъничкото си гласче. Може би казваше добър ден! Но това има неочаквани последици: човекът уплашено трепна и се обърна. Лицето му стана зло, долната челюст се издаде още повече напред, очите му светнаха дори през очилата. С рязко движение на крака той ритна Никиж-ем и бързо се спусна надолу. Кучето се преметна по стъпалата и жално заквича.

— Мръсник! — процеди през зъби Наско Нето. — Да ми падне само!

— Видя ли какви черни очила носи? — зашептя майорът. — Също като крадците от криминалните филми.

— Ама той е наистина крадец, бе! Мръсника му недин, как ритна кучето! Сигурно е откраднал куфара!

— Откраднал го е, разбира се! Хайде да го проследим! — предложи майорът.

— Хайде!

И тръгнаха. Тръгнаха не толкова да следят човека, колкото да видят накъде отлита съкровището им. А вън съзряха сержанта, който отдалеч по детективски пристъпваше зад очилатия. Това им подсказа, че въпросът е сериозен и династронавтите решиха да не изпускат от очи нито единия, нито другия…

— Никиж-ем! — заповяда майорът на кучето. — Виждаш ли онзи човек със зеления куфар и черните очила? Дето те ритна? Да не го загубиш, разбра ли? Хайде, фъс!

Никиж-ем кимна и куцукайки, изтича напред.

Като прилагаше всички правила на авакумзаховското изкуство, сержант Марко неотстъпно следеше човека с куфара. А очилатият, като не подозираше, че е предмет на такова внимание, спокойно си ходеше, спираше се пред витрините, гледаше часовника си, купи си цигари и вестници, след това влезе в бюрото на Балкантурист и сержантът го видя през стъклото да купува билет за влак. После излезе и пак тръгна…

Сержантът едва се тътреше напред: не е шега да не си спал цяла нощ и да не си ял цял ден! Краката му трепереха от умора, главата му се виеше, стомахът му болезнено се свиваше. Но кварталният не спираше и макар и с мъка продължаваше да следи подозрителното лице… Съдбата обаче се смили над сержанта: на ъгъла край Докторската градинка очилатият се спря и разсеяно зачете вестник. Очевидно чакаше някого. Сержант Марко се стаи зад един храст…

Кварталният не се излъга: след по-малко от две минути иззад ъгъла се зададе сива волга. Колата бавно спря пред зеления куфар, вратичката се отвори, подаде се ръка. Очилатият вдигна куфара…

Новородилото се шесто чувство подсказа на сержанта, че моментът за действие е настъпил. Сега ще арестува и двамата, а с тях и веществените доказателства, и никой няма да може да го упрекне в незаконни мерки. Той пое дълбоко дъх, приготви се за скок…

… и се спря, закован на място от изненада. Всичко стана за секунди.

В мига, когато ръката от колата поемаше куфара, едно кученце се хвърли върху очилатия и впи зъби в панталоните му. Човекът се опита да се освободи от него, ритна го един-два пъти, но то не отпускаше челюсти. Тогава очилатият се наведе, сграбчи кученцето за шията и го стисна с мощните си юмруци. Кучето нададе страшен, предсмъртен стон, разтвори зъбчетата си. Човекът го запрати в храстите и се втурна към волгата. Не успя обаче да се качи в колата, защото върху него връхлетяха майор Димчо и Наско Нето.

— Защо биеш кучето, бе! — викаше със сълзи на очи Наско и замахна с дясното си кроше. — Не те ли е срам! Сега ще видиш ти!

В същия миг майорът дръпна куфара, който падна на тротоара и се разтвори.

Сержантът се съвзе от вцепенението си, изтича напред, но беше късно. Очилатият се развъртя, блъсна в гърдите династронавтите, които се преметнаха на земята, вмъкна се в колата и хлопна вратичката. След миг сивата волга изчезна зад ъгъла. Единственото, което съобразителният сержант Марко можа да види, бе номерът й: Б-66-17.

Ъгълът зад Докторската градинка представляваше жалка картина: разбит куфар, на тротоара разпилени найлонови чорапи, американски цигари, шишенца парфюм и тубички бял прашец; сред тях — двама плачещи династронавти, в храста — безжизненото тяло на едно кученце, и над всичко това — фигурата на сержант Марко.

„Небеса! — ридаеше в себе си кварталният. — Пак тия династронавти! И то тъкмо когато щях да заловя контрабандистите.“ Идеше му да грабне тия двамата, па да ги метне на коленете си, па да им тегли един страхотен пердах по онова място отзад… Но вместо да направи това, той им помогна да се изправят, избърса им нослетата, поутеши ги. А те хич и не му обръщаха внимание: прибраха си трупчето на кученцето и започнаха да му правят изкуствено дишане.

Скоро обаче се оказа, че Никиж-ем няма особени повреди и бързо се съвзе. Но в очите му, в тия доскоро добри бебешки очи, сега се беше вгнездила злоба. И ако династронавтите можеха да четат в кучешки очи, щяха да прочетат в тях решимостта на Никиж-ем на всяка цена да си отмъсти на този човек с черните очила, чиито крака впрочем миришеха тъй лошо…

Сержантът се повъртя още малко около двамата династронавти и като установи, че те не се интересуват от него, сърцераздирателно въздъхна и се зае да прибира разпилените вещи. Забелязали това, майор Димчо и Наско Нето мигновено забравиха кучето и започнаха усърдно да му помагат и да редят чорапите, кутийките и тубичките с белия прашец в куфара. Когато най-после свършиха, Наско Нето затвори куфара, вдигна го и тръгна с него. Майорът го последва.

— Ехей, накъде? — спря ги кварталният.

— У дома — отвърна с най-невинен тон Наско.

— Тъй ли? А защо у дома?

— Защото така. Куфарът си е наш.

Сержантът замига:

— Ваш ли?

— Ами че да! Това си е нашето съкровище. Помните ли, аз ви казах тогава, когато бях у вас, но вие ме изгонихте и ми казахте да не се мяркаме вече пред очите ви, защото сме ви изгорили душицата и ми казахте също, че ще ни изселите в друг квартал… Довиждане!

Двете вежди на сержанта отново заиграха. Той стисна зъби да не извика, грабна куфара от ръката на Наско, седна върху него и отчаяно се хвана за главата.

Династронавтите предпазливо се отдалечиха, като оставиха кварталния сам с куфара и с неговата мъка…

А половин час по-късно сержантът стоеше мирно пред началника на районното управление на милицията, който сдържано говореше:

— Затова, че сте сложили ръка на куфара и сте запомнили номера на сивата волга, хвала, но затова, че сте изпуснали престъпниците заради някакви си деца, заслужавате най-строго наказание. Този път ви прощавам, но искам да се надявам, че в най-близки дни ще поправите грешката си и ще докажете, че сте достоен член на българската народна милиция!

Сержантът се прибра в къщи смазан. Веса, разтревожена от неговия окаян вид, не го и запита дори къде е бил цяла нощ и цял ден и се зае да му приготви вечеря. Той обаче не се докосна до храната, изпи само двайсет капки валериан и тържествено-мрачно изрече:

— Слушай ме добре, жена! Или аз ще заловя тия контрабандисти, или твоят мъж ще излезе от редовете на славната българска народна милиция! И още нещо: или ще изгоня тия династронавти-минастронавти от тоя квартал, или аз ще си отида! Лека нощ!

Легна си и заспа дълбок сън без сънища.