Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (43)

14. Първа кубинска бригада пред граничните застави

Когато товарните вагони оглушително заскърцаха със спирачките си и майор Димчо съзря там пред локомотива фенера на кондукторката, той веднага обяви тревога и вдигна сънната бригада:

— Пристигнахме! — прошепна той. — Трябва да слизаме! Виждате ли онзи електрически влак отпред, дето преди малко ни изпревари? Сега граничарите го проверяват и като свършат, ще дойдат тук. Трябва да побързаме…

Грабнаха раниците си, скочиха на земята.

Нощта беше тъмна и само сиянието на звездите осветяваше вагоните. Свикнали с мрака, брадатите бързо се ориентираха. Наоколо се простираха обширни ябълкови градини. Някъде назад светеше малка сграда с островърха куличка.

— Това е заставата — обясни майорът. — Трябва да се държим далече от нея. Оттатък е Югославия!

За всеки случай той извади светещото компасче, завъртя се един-два пъти и най-после установи къде е запад: точно зад заставата с островърхата куличка.

Образуваха партизанска колона и тръгнаха: най-напред командирът майор Димчо, последна — комисарката Вихра.

Внезапно в тишината нещо пронизително изсвири. Брадатите настръхнаха и замряха в очакване на картечни изстрели. Скоро обаче разбраха, че това е локомотивната свирка на електрическия влак. Прикрити зад дърветата, те видяха дългото тяло на вагоните да се изнизва през градините и да изчезва зад завоя. След малко потегли и техният парен локомотив с товарните вагони.

И именно в този момент те почувствуваха, че връщане назад няма, че са сами, съвсем сами в нощта. Гърлото на майора се сви, коленете му предателски потрепереха, краката му като че отказваха да вървят напред… Беше тихо, беше страшно. Горе блещукаха равнодушните звезди, наоколо ябълките тревожно мълчаха. Майорът усети нечия топла ръчичка в своята десница: беше Кънчо.

— Бате Димчо — прошепна най-малкият интербригадир, — страх ме е…

— Ха! Че какво има страшно? — поокуражи се командирът. — Сега като тръгнем, и след пет минути сме в Югославия.

Откъм ариергарда долетя гласът на комисарката:

— Какво става там на челото? Защо спирате?

Тия думи окончателно разсяха напрежението у Димчо. Стиснал треперещите пръстчета на Кънчо, той решително тръгна напред в мрака, под безстрастните звезди и безмълвните ябълки.

Вървяха, вървяха… Енергично, мълчаливо, предпазливо и само стъпките им едва отекваха в нощта и скоро заставата с куличката остана далече зад тях…

„Още малко — мислеше си майорът. — Още малко и ще минем оттатък. Веднаж стигнем ли там, ще си починем, ще вечеряме и после ще продължим до Белград.“

— Гладен съм, бате Димчо — обади се умоляващо Кънчо.

— И аз съм гладен — каза някой от последните.

И понеже и сам той беше ужасно гладен, майор Димчо обяви петминутна почивка за вечеря. Седнаха на тревата, отвориха раниците си и като си святкаха с фенерчетата, задъвкаха — съгласно програмата — хляб и захар. Никога, ама никога през живота си не бяха яли толкова вкусно и с такъв апетит, макар че им пречеха брадите.

Тогава се появи кучето… Дойде откъм градините като светкавица, хвърли се върху Кънчо и едва не го повали, после се запремята върху другите…

— Никиж-ем! Никиж-ем! — развикаха се всички, като запрегръщаха топлото телце на кученцето.

— Казах ли ви? — заяви майорът самодоволно. — През цялото време е тичал зад нас и ни е намерил! Това се казва вярно куче!

Седнаха отново до раниците, изкараха най-хубавата си храна и я предложиха на кучето, но то се дърпаше към градините и не искаше да яде…

— Тихо! — сгълча го майорът. — Тук е гранична зона! Седни и кротувай!

Никиж-ем изпълни тази заповед с явно нежелание. Седна до Вихра, но очите му все гледаха надясно, към градините…

Хубавата вечеря, радостта от завръщането на кучето, чувството, че са почти в Куба, разсея всички страхове. Брадатите интербригадири се поизлегнаха на тревата и се загледаха в небето. Там някъде горе беше Марс — тяхната стара мечта, и Димчо си мислеше, че като се върне от Куба, непременно ще трябва да организира нова експедиция към червената планета и този път, разбира се, ще вземе и Вихра със себе си… Вихра пък гладеше дългата си брада, замечтано рееше поглед в гирляндите на Млечния път и си мислеше за точка 20-та от списъка, отнасяща се до любовта към Брамс…

— Майоре — прошепна тя, — кажи ми кого обичаш повече — Брамс или Йохан Щраус?

— Брамс! — отвърна той без всякакво колебание.

Тя ужасно много се зарадва на този отговор и бързо добави:

— Хайде тогава да си пуснем малко музика от радиото! Може да хванем отнякъде Четвъртата симфония на Брамс.

Майорът си помисли, че тук, в граничната зона, не бива да се пуска музика, но не намери сили в себе си да откаже на такава мила и нежна молба. Изкара радиостанцията от раницата, включи батерията, завъртя бутона.

Тишината се наруши от лекичко бръмчене, после във високоговорителя се смесиха оркестрови звуци, морзови сигнали, песни, джазови ритми. Майорът упорито търсеше Четвъртата симфония от Брамс, но нея я нямаше по цялата дължина на скалата. И изведнаж един мощен глас прогърмя и заглуши всичко:

„Внимание! Внимание! Диверсантите се насочват към рекичката. Носят куфар с водопроводна бомба… Ние сме по следите им… Нуждаем се от помощ… Има опасност да вдигнат във въздуха Кремиковци… Всички на крак! Следете нашите светлинни сигнали! Край!“