Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (27)

14. Роботът ПЕЦО засича. Засичат и телевизорите в квартала

Наско Нето също не можа да предвиди удара, който му готвеше съдбата. На другия ден учителят по аритметика го извика и му каза:

— Наско, днес домашното ти не е в ред. Много грешки… Я погледни!

Наско погледна: тетрадката беше нашарена с червено мастило.

Една мисъл се мярна в главата му: ПЕЦО е сбъркал! Обърна глава към Димчо — майорът едва не потъна в чина, по-ален от планетата Марс.

Учителят накара Наско да вземе тебешира и да реши задачата на черната дъска. Но Наско само сумтеше, правеше някакви безсмислени драскулки и хич не знаеше откъде да почне. Откъм чиновете долитаха безброй подсказвания, но къде ти да хване нещо! Та той и понятие нямаше от задачата.

— Какво става, Наско? — запита озадачен учителят. — Та нали завчера ти писах шестица за една подобна задача? Много скоро си я забравил. Внимавай, ако така продължи, ще те вдигна на устен. Седни си!

Наско Нето си прибра тетрадката и седна замаян, като току-що излезнал от барокамера кандидат-космонавт. През междучасието той попита Димчо.

— Майоре, какъв беше тоя номер, бе?

Димчо беше ужасно смутен:

— Сигурно е сбъркал роботът…

— Ама нали уж роботите не грешат? Като машините: трак-трак…

Майорът имаше съвсем измъчен вид. Беше отслабнал, бледен, блестящите му тъмни очи бяха помътнели, гледаше разсеяно и не слушаше дори внимателно. Последните няколко дни го бяха буквално съсипали: краят на учебната година наближаваше, паспортите можеха да пристигнат всеки момент, а той още не беше готов. Не само че се занимаваше с хиляди организационни дреболии, не само че не му растеше брадата, но на гърба му тежеше тази страшна двойка по български, която трябваше непременно да превърне в шестица. А отгоре на всичко — и робота!

Учеше до късно, прехвърляше цялата граматика, цялата христоматия, след това, вместо да спи — идваше редът на Насковите задачи… Роботът ПЕЦО трябваше да действува, той нямаше право нито да засича, нито да греши. А на̀ — този път сгреши! Сгреши така, че можеше да провали най-добрия си приятел, своя главен разузнавач! Сгреши така, че има опасност утре-другиден да дигнат Наско на дъската и такава двойка да му завъртят, че на куково лято ще замине за Куба!

— Ама нали роботите не грешат, бе майоре? — питаше Наско Нето. — Нали са машини.

— А какво като са машини? — отвърна отчаяно майорът. — Нали и машините ги правят хора! Ако хората са сбъркали при построяването им и машините ще направят сума ти грешки. Каквото има в мозъка на робота, го е имало преди това в мозъка на конструктора. Аритметика, физика, химия и дори граматика…

— Значи татко ти е сбъркал, като е конструирал ПЕЦО, така ли? — попита със страшно съмнение Наско Нето.

— Татко не бърка никога! — почти извика майорът. — Сигурно е техникът. Но тази вечер ще помоля татко да отвори главата на ПЕЦО и да провери. Може да се е отвинтила някоя бурмичка.

— Да ти дам ли задачите?

На майора ужасно му се искаше да каже „не“, но като видя скръбното лице на Наско Нето, кимна.

— Дай! — въздъхна той. — Дано татко оправи ПЕЦО.

Тогава Наско Нето потупа майора по рамото и назидателно каза:

— Нека, нека татко ти си попрегледа книгите по аритметика и граматика, че да не бърка друг път.

Вечерта двамата дълго стояха в бараката и изпробваха радиостанцията. Срещу продадените вчера вторични суровини те бяха успели да си купят микрофон и сега, напрегнати и внимателни, те включваха апарата ту на приемане, ту на предаване и чакаха отговор… Защото там горе, в тавана на Сашо Кобалт Болокуду, се намираше радиостанцията на Черните, която също се включваше ту на приемане, ту на предаване…

Засега бяха решили да си предават само цифри и нищо друго — най-обикновена проба. Изглежда обаче, че и двата апарата още не бяха в пълен ред, защото ожесточено писукаха, дращеха, ръмжаха и пукаха, като изхвърляха зловещи искри.

И точно в това време телефоните в телевизионната кула яростно зазвъняха:

— Какво е това ваше предаване? Нищо не се вижда!

— Нищо не се чува! Невъобразими смущения в апаратите!

— Повредата не е във вашия телевизор!

— Къде е тогава, дявол да го вземе!

— Странични смущения.

След няколко минути иззвъня и телефонът на кварталния:

— Ало! Тук Антон Антонов, режисьорът. Другарю сержант, не виждате ли, не чувате ли какво става във вашия квартал? Бандитите на етера отново нарушиха моето предаване… Боже мой, това е сигурно конкуренцията, която иска да ме провали!

Сержантът нахлузи шапка и изхвърча навън. Най-напред отиде у Наскови, за да види със собствените си очи в какво се състои смущението.

Другарят М. Морев и другарката Л. Морева тъкмо седяха на ниските кресла и гледаха предаването на другаря Антон Антонов: „Как да се държа с жена си“. На екрана обаче вместо образи пращяха черни светкавици, безумно се въртяха триъгълници, и то така, че апаратът се издуваше до пръсване. Мореви уплашено подскачаха на столовете, но, разбира се, не напускаха поста си: откакто си купиха телевизора, никой и нищо не можеше да ги вдигне от тия кресла. Тук се хранеха, тук четяха, тук приемаха гости, тук решаваха ребуси, а другарят Морев дори бридж играеше тук, и то без за миг да отклонява втренчения си, хипнотизиран поглед от матовото стъкло на апарата…

След като разбра, че няма да успее да откопчи нищо от тия телезрители, сержант Марко излезе и тръгна из улиците. Какво става в неговия квартал? Какво? Вървеше, ослушваше се, озърташе се, но и този път не можа да открие нищичко. Всичко си беше, както обикновено — кротко, чисто, тихо…

След несполучливите проби, интербригадирите прибраха радиостанциите и си отидоха в къщи. Наско Нето мигновено се намести до родителите си пред телевизора. Тъкмо беше свършило предаването на другаря Антон Антонов и започваше криминалният филм в девет серии: „Страшилището от Пернанбуко“. Предаването мина идеално и Наско Нето се чудеше на киселото настроение на татко си, който ругаеше някакви бандити на етера.

Но Наско не можа да доизгледа спокойно филма. В сърцето му се беше загнездил мъничък, подличък страх, който не му даваше мира: ами ако таткото на Димчо не оправи ПЕЦО? Ами ако роботът отново не успее да му реши задачите? Ще го вдигнат на дъската и ще го спукат като нищо… И тогава — адио, Куба!

Преди още говорителката да беше казала „Лека нощ“, Наско Нето се прозина и си легна, но страхът продължаваше да гризе сърцето му.