Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (45)

16. Сержант Марко иска да се мести в друг квартал

Точно така: в друг квартал, ако може, дори и в друг град. Далеч от тия династронавти, които даже тук помрачиха най-красивия момент в живота му!

Колко усилия, колко воля и размисъл хвърли той, за да се добере до следите на този контрабандист! Колко ловко откри колата Б-66-17 на улица „Московска“!

Как незабелязано я проследи до гарата, после как се докопа до самия човек във влака, как самоотвержено скочи след него от вагона, как тича подир него из непрогледния мрак, как се бори с него и как най-после го окова…

И ето! Сега, вместо сам да обере лаврите за арестуването му, тия хлапета ще прогърмят по целия свят със своя проклет вестник, че те са заловили бандита, па не само бандита, но и самия сержант, а после ще вземат да разкажат цялата история на своя приятел писател и отново ще направят кварталния за резил! Не! Стига! Край! Не мога повече да се разправям с тая Федерация! Капитулирам! Ще се преместя в друг квартал, ако ще, и в друг град! Където и да е, дори на улица „Васил Мулетаров“, където няма нито диверсанти, нито династронавти!

Потънал в тия нерадостни мисли, сержант Марко седеше на тревата край колибката до окования диверсант и настръхнал слушаше безкрайните разговори, които брадатите и мустакатите водеха ето вече половин час:

— Вие сте виновни! — ръмжеше Сашо Кобалт Болокуду. — Ако не бяхте сбъркали влака…

— А кой задигна кучето? — отвръщаше майор Димчо. — Ако не бяхте го откраднали, ние нямаше да сбъркаме влака…

— Кучето само дойде при нас!

— Не е вярно!

— Вярно е!

— Не!

— Да!

— Не!

— Да!

— Мммм! — ръмжаха мустакатите.

— Мммм! — ръмжаха, брадатите.

— Язък ви за шестиците по география! Не знаете къде е запад!

— Ами вие? Дето имате само двойки по аритметика?

— Да не си посмял, чуваш ли?

— Да не ме уплашиш нещо, а? Ха-ха!

— Мммм!

— Мммм!

Двете групи скочиха и протегнаха напред юмруци.

Сержантът запуши уши с длани, но зверското ръмжене проникваше и през тях. Веждите му заиграха.

— Млък! Млък! — закрещя той в нощната тишина. — Млък! Че ще ви скъсам ушите!

Те млъкнаха и отново насядаха. Контрабандистът затрепера още по-силно. Макар и да се беше примирил със съдбата си, той все още не можеше да дойде на себе си от ужаса, който предизвикаха тия джуджета, когато го обкръжиха на поляната, въоръжени със стрели, копия и ласа̀…

Сержантът погледна часовника си: бе полунощ. Реши да задържи всички тук до зазоряване и едва тогава да ги поведе към милицията, а там — каквото сабя покаже!

И отново настъпи тишина, заредена с експлозив.

— Значи няма да отиваме в Куба, а? — обади се по едно време Кънчо.

— Нее… — въздъхна Вихра, която виждаше как с пропадането на точка 23-та, фактически се сгромолясва целият й списък. — Нее…

— Е, хайде тогава да ядеме! — предложи Кънчо. — Много съм гладен.

— Вярно, бе! Как не се сетихме по-рано! — възкликна Рони Дато. — И хем да изядем всичко, защо ни е вече храната?

— И без това ще лежим шест години и осем месеца — каза Наско Нето.

— А в затвора дават ядене безплатно — добави Рони.

И пръв отвори раницата си. Останалите го последваха и изкараха наяве всичките си хранителни резерви: сухари, сирене, кюфтета, локуми, масло, конфитюр, компоти, фъстъци, семки, сладко от вишни, кисели бонбони, а Рони Дато измъкна роле с яйце. И започнаха да ядат…

При третата хапка майорът забеляза гладните погледи, които сержантът и бандитът хвърляха към храната. Съжали ги и бутна към тях цяла раница със сухари и кисели бонбони. Контрабандистът не дочака втора покана и започна да яде. Сержантът отначало малко се превземаше, но после отстъпи и той…

Така, в този късен час, под едрите балкански звезди, дванайсет династронавти, един квартален милиционер и един контрабандист правеха среднощна вечеря, но не се побратимяваха. Ядяха, въздишаха и се гледаха враждебно, обзети от горестни мисли…

— Но нищо — обади се по едно време майор Димчо. — Ще отложим за догодина…

И като каза това, той намаза четиринайсет филии с масло, за всекиго по една, и в тъмнината вместо с бялата сол ги посипа с белия прашец от тубичките.

Изядоха филиите и след десет минути заспаха.

Така ги завари капитан Боянов, който почиваше наблизо в Дома на граничаря, край гаричката на село Ябълково, на 50 километра от София…

Внимание, не е край, защото на другата страница има и епилог!