Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерация на династронавтите (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
sivkomar (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Великият поход на династронавтите

 

Роман

За средна училищна възраст

 

Редактор: Емилиян Станев

Художник: Борис Димовски

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за набор на 15.VIII.1964 г.

Излязла от печат на 20.XII.1964 г.

Поръчка 158. Тираж 16 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 12,75. Изд. коли 12,75.

Цена 0,77 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

4. Едно послание от планетарен мащаб

Пристигнаха вкупом пред къщата на сержант Марко.

— Татко-о! — провикна се Кънчо под прозореца.

Кварталният се показа.

— Аха, ето ви най-после! — озъби им се той, като ги видя.

След секунда вече беше вън. Майор Димчо пристъпи към него и както бе гледал много пъти в Младежкия театър, героично изрече:

— Другарю сержант, ето ни! Ние се предаваме доброволно.

— Добре — каза сержантът, — хайде тръгвайте, че закъсняхме. Цяла София обърнах да ви търся.

— Ние бяхме нелегални — провикна се Кънчо.

Наско Нето го плесна по главата — все едно, нямаше какво да загуби: шест години и осем месеца му бяха вързани в кърпа.

И тъй, тръгнаха и династронавтите се почувствуваха малко обидени, че не са им сложили белезници. Все пак те заслужаваха това внимание.

Вървяха мълчаливо, сержантът бързо крачеше напред, Кънчо потичваше, Димчо си мислеше, че сега цели шест години и осем месеца ще бъде разделен от Вихра, а Наско Нето си представяше колко е интересно в затвора.

Съвсем неочаквано за арестантите, които се надяваха да ги откарат ако не в затвора, то поне във военния съд, те се озоваха пред кубинското посолство. Сержантът каза нещо на милиционера, после се обърна към тях:

— Хайде, идвайте, какво чакате!

И вече напълно объркани, те влязоха.

В салона с кожената мебел чакаше познатият мургав момък без брада. До него стояха още няколко души, все мургави, и един с бяла коса.

Сержант Марко започна да се извинява:

— Цял час ги търсих, едвам ги открих…

— Нищо, нищо… — каза усмихнато човекът с бялата коса. — Седнете!

Седнаха. Почерпиха ги с ликьор, бонбони, а кварталният запуши една дебела хаванска пура, но понеже такова нещо му се случваше за първи път, така се разкашля, че очите му щяха да изскочат.

Човекът с бялата коса, когото другите наричаха другаря посланик, се заинтересува от живота на династронавтите, попита какво работят родителите им, как върви училището и накрая стана и извади от джоба си един бял плик:

— Компанерос династронаутос — започна той. — Извиках ви, за да изпълня едно приятно задължение. Днес сутринта с дипломатическа поща получих от Хавана отговора на вашето писмо до другаря Фидел Кастро. Компанеро Фидел ме помоли да предам посланието му лично на вас. Заповядайте!

Настъпи тишина… Не, каква ти тишина! Стените се тресяха от тупкането на тринадесет сърчица.

Майор Димчо посегна и пое плика. Кварталният Марко зина, пурата му падна на коленете, но не се сети да я вдигне.

— Пу! Марките са за мене! — прошепна Наско Нето.

Сашо Кобалтовия юмрук незабелязано го ритна под коляното.

Майорът завъртя плика пред очите си: беше голям, с пет восъчни печата и разни надписи на испански език. Марки нямаше. Другите не откъсваха очи от него. Димчо понечи да отвори плика, но погледът му попадна на сержанта, който чакаше с огромно нетърпение.

— Може ли да го отворим в къщи? — попита Димчо.

— Както обичате — отвърна посланикът. — Писмото си е ваше.

Майорът се изправи, изправиха се и другите, сбогуваха се сдържано, посланикът ги покани пак да наминат и излязоха.

Отначало вървяха бавно, почти сковано, без да си кажат думица. Най-отпред майорът с писмото в ръка, а последен — сержант Марко, който още не можеше да дойде на себе си.

И изведнаж майорът не усети как краката му го понесоха напред, другите хукнаха подире му и кварталният остана сам…

Пристигнаха задъхани в ракетния център, увериха се, че няма шпиони, седнаха. С треперещи пръсти майор Димчо отвори плика. Изкара големия бял лист, разгъна го, погледна, нищо не разбра. Впрочем разбра само обръщението: „Компанерос династронаутос“ и подписа: „Фидел Кастро“.

— На испански е — каза той.

— Трябва да намерим Роландо от Сиера Маестра да ни го преведе — предложи Наско Нето.

— Ех, да си имахме сега един кибернетичен робот — каза майорът, — щеше да го преведе за десет секунди.

И понеже Фани и Кънчо не знаеха какво е кибернетичен робот, той им обясни: електронна машина, която прилича на човек, почти мисли като човек, управлява отдалече ракетите, отговаря на въпроси и дори може да превежда от един език на друг. Ей така, много просто: слагаш писмото от едната страна, натискаш копчето и от другата страна излиза готовият превод.

— А може ли да решава задачи? — попита Фани.

— Като нищо — отвърна майорът. — Тъкмо сега татко монтира в института един такъв робот. Казва се БШ 4.

— Ех, да си имах и аз един такъв робот! — с копнеж въздъхна Наско Нето. — Щеше да ми оправи тромбето по аритметика.

Но тъй като кибернетичен робот още нямаха, а и познанията им по испански език бяха оскъдни, решиха да потърсят Роландо. Решението бе да се доведе кубинецът жив или мъртъв, за да преведе писмото. Разделиха се на бойни групи и тръгнаха.