Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (11)

9. Четвърта бойна група в схватка със световния империализъм

Бяха трима — най-силните, най-смелите и най-хитрите: полковник Димчо, Наско Нето и комисарката Вихра. Тук беше и наследникът на кучето-чудо — Никиж-ем.

Задачата на четвърта бойна група бе: 1) Да се пръснат протестни позиви пред американското посолство. 2) Да няма трошене на джамове и 3) Да няма човешки жертви.

Позивът беше кратък:

„Империалисти! Вие отново посегнахте на Острова на свободата и като пратихте от Флорида самолет с неизвестни знаци, мислите, че ще ни шашнете. Ние не сме будали! Ние знаем кой уби кубинските деца! Престъпниците трябва да знаят също: часът на разплатата и на великото отмъщение наближава. Всички възрастни и деца от целия свят ви презират. Скоро към Куба ще потече всеобщата помощ на планетата Земя и тогава мислете му! ФДА.“

Отначало някой предпазливо възрази срещу острите изрази в позива: няма ли те да предизвикат дипломатически усложнения между България и Съединените щати? Полковник Димчо обаче обясни, че Федерацията си има свое самостоятелно мнение по тия въпроси и не може да мълчи, когато под развалините на кубинските училища загиват пионери.

И тъй — те наближиха посолството, което се намира в най-оживената част на града. Спряха се на ъгъла, погледнаха: обстановката беше крайно сложна. Пред входа на посолството имаше милиционер; пред витрината — хора, които зяпаха фотографии; пред съседната витрина на киноклуба — също хора; край будката — опашка за вестници; на улицата — десетина коли…

— Аз отивам на разузнаване — каза Наско Нето, който беше главен разузнавач на Федерацията. И се упъти право към витрината на посолството. Залепи нос на стъклото и се загледа.

Мина минута, минаха пет, десет… Той продължаваше да зяпа с отворена уста.

А през това време полковник Димчо и Вихра, останали сами, не знаеха просто какво да си кажат. Не смееха дори да се погледнат. Димчо се правеше, че чете афишите по стените, а Вихра си свиркаше Четвъртата симфония на Брамс…

Трябва да ви разкрия, че напоследък техните отношения бяха твърде особени: срещнеха ли се, веднага гърлата им се свиваха и забравяха всичките си думи, макар че все искаха да се виждат и да бъдат един до друг. Димчо, който доскоро предпочиташе приключенските и научно-фантастичните романи, взе да чете и други, които Наско Нето наричаше лигави, като например „Романът на три сърца“ от Джек Лондон и „Виктория“ от Кнут Хамсун. А когато неотдавна Вихра му даде „Павел и Виргиния“, той я изгълта на един дъх и беше ужасно развълнуван. До такава степен бе развълнуван, че след това взе назаем от Вихра Четвъртата симфония на Брамс и я слуша цял следобед, като си показваше бялото на очите.

И тъй — стояха те мълчаливо и стеснително и чакаха Наско Нето. А той дойде чак след двайсет минути. Беше много възбуден:

— Ей, знаете ли какъв спътник са пуснали американците, а? Идете да видите снимката. Казва се „Ехо 2“ и препредава телевизия от Ню Йорк за Москва.

— Голямо чудо! — каза полковникът. — И ние ще си направим по-хубав спътник. Какво друго разузна?

— Има и снимка от последния мач за световно първенство по бокс. Дето Флаш Елорд пердаши Такаши Мацумото.

— Не за това те питам, бе — ядоса се полковникът, — а каква е обстановката!

— Обстановката ли? Дребна работа. Като нищо ще пуснем позивите.

Седнаха на една скамейка в близкия парк и започнаха да обсъждат начините за пускането на позивите. С ракета явно не можеше…

— Да имахме хеликоптер, можехме да ги пуснем отвисоко — каза Димчо.

— Или с кола! Профучаваш с колата покрай посолството и хвърляш! Гледал съм това в сума ти шпионски филми — каза Наско Нето.

— Само че нямаме пари за кола — забеляза Вихра. — Всичките ги дадохме за кубинските деца и за телеграмата.

Замълчаха. Никиж-ем внимателно ги гледаше и махаше опашка.

— Хайде на ръка — предложи Наско Нето. — Като в ремсовите романи. Вие двамата тръгвате напред и се прегръщате, за маскировка. Аз идвам подир вас и хвърлям. Ако се опитат да ме преследват, вие ще ме спасите, като се пречкате пред краката на преследвачите.

Димчо изведнаж се изчерви силно, а Вихра извърна глава.

— Не! — каза рязко тя.

— Ама защо, бе? — попита Наско Нето. — Той ще те прегърне само така, на ужким!

— Само да смее! — закани се тя.

— Ама че се превземате вие, жените! Заради вашите глезотии можем да провалим акцията. — Наско Нето презрително плюна.

Отново настъпи мълчание. Димчо и Вихра не смееха да се погледнат. В този момент погледът на Наско Нето попадна на Кучето.

— Ама че сме диванета! — провикна се той. — Никиж-ем! Само с него!

Другите двама мигновено разбраха и се обърнаха, забравили за всякакво стеснение.

— Да, бе! — възкликна полковникът. — Как не се сетихме по-рано! Дайте позивите!

Пъхнаха листчетата между зъбите на кучето и Димчо бавно и отчетливо го инструктира:

— Никиж-ем! Виждаш ли оня милиционер там?

Кучето кимна.

— Като го отминеш, пускаш позивите точно пред вратата. Разбра ли?

Кучето кимна.

— А после ще избягаш. Ние ще те чакаме тука. Разбра ли?

Кучето кимна.

— Хайде сега — фъс!

Никиж-младши побягна. Династронавтите напрегнато го следяха с поглед. Лекичко подскачайки, той се провираше между краката на хората, мина покрай една голяма кола, огледа се кокетно на лъскавата й повърхност, поколеба се дали да я намокри и се насочи право към милиционера. Но тук, вместо да пусне листчетата на земята, то направи нещо съвсем друго: изправи се на задните си лапи и поднесе позивите на милиционера. Този обаче явно не разбра какво иска да му каже кучето и затова само го погали и го отпрати обратно.

Никиж-ем се върна. Позивите си бяха в устата му.

— Глупчо! — скара му се полковник Димчо. — Аз ти казах да ги пуснеш на земята, а не да ги даваш на милиционера. Хайде пак!

Но и този път Никиж-ем направи съвсем същото. То беше възпитано куче и знаеше, че не бива да се прави боклук на земята.

Ядосан, Димчо взе позивите и ги сложи на скамейката. Династронавтите започнаха да се отчайват. Нима няма да се намери разрешение? Нима Четвърта бойна група ще провали акцията? И неочаквано разрешението дойде от небето:

Точно така, от небето! Изведнаж, ама съвсем изведнаж, задуха силен вятър, почти като вихрушка. И преди династронавтите да разберат какво става, вятърът грабна позивите, вдигна ги високо, пръсна ги, завъртя ги във въздуха и ги понесе право към посолството.

В първия миг династронавтите се втурнаха да ги събират, но бързо съобразиха, че е по-разумно да бягат, и хукнаха в обратна посока с втора космическа скорост.

И не видяха как едно листче се лепна върху лицето на американеца, който тъкмо слизаше от един форд, и как друг позив, понесен от вятъра, се шмугна през прозореца право в канцеларията на посланика…