Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерация на династронавтите (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
sivkomar (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Великият поход на династронавтите

 

Роман

За средна училищна възраст

 

Редактор: Емилиян Станев

Художник: Борис Димовски

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за набор на 15.VIII.1964 г.

Излязла от печат на 20.XII.1964 г.

Поръчка 158. Тираж 16 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 12,75. Изд. коли 12,75.

Цена 0,77 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

5. Наско Нето открива живот на Луната

Главният разузнавач Наско Нето и неговият помощник Кънчо имаха за задача да претърсят астрономическата обсерватория. Взеха със себе си и Никиж-ем, защото обсерваторията се намира чак в парка край плавалнята.

Отначало нямаше нищо страшно, защото въпреки вечерния час паркът беше пълен с народ. Но колкото повече наближаваха обсерваторията, толкова по-безлюдни ставаха алеите. Наско Нето, пък и Кънчо неведнаж бяха идвали насам и се бяха заглеждали в малките кръгли къщички с кубета, където се намират телескопите, но никога не смееха и да мечтаят, че ще имат възможност да ги видят отблизо. Сега, разбира се, имаха пълно основание да влязат.

Бутнаха вратата, беше заключена. Но това пречка ли е за такива видни разузнавачи? Наско Нето си спомни как лани бяха проникнали в Научния институт за изследване на животните и бяха пуснали на свобода кучетата и, без много да му мисли, повдигна телта. Промъкнаха се.

Дворът не беше голям, кръглите къщички с кубетата весело се открояваха на фона на звездното небе и приличаха на играчки. Луната, съвсем пълна тази вечер, блестеше с платинена светлина. Не се виждаше жив човек.

— Никиж-ем! — заповяда Наско Нето на кучето. — Намери Роландо! Ро-лан-до!

Кучето кимна и тръгна. Най-напред се спря пред вратата на една ниска сграда. Тя се оказа обаче заключена. Без да се колебае, то се отправи към една от кръглите къщички и задраска с лапички по тясната висока портичка. Наско я бутна, тя лекичко скръцна и се отвори. Кучето веднага заподскача нагоре по тесните, спираловидни стълбички. Разузнавачите го последваха.

Озоваха се в едно кръгло, неголямо помещение, натъпкано с най-различни апарати с екранчета, осцилографи, електронни уреди и фотокамери. Точно в средата на стаята се издигаше кръгла табуретка, над нея висеше телескопът, а още по-нагоре, над широкия отвор на тръбата, като небосвод тежеше заобленият металически купол. Роландо обаче го нямаше. Някъде се беше сврял и Никиж-ем.

— Какво е това, бе бате Наско? — попита Кънчо, като разшири още повече големите си, вечно учудени очи.

— Телескоп. С него се гледат звездите и Луната. Като през увеличително стъкло.

— Нека да погледна малко!

— Не може сега, защото е затворен.

— А не може ли да се отвори?

— Чакай да видя! — каза Наско и взе да бърника разните копчета по апаратите. По едно време дръпна някакво лостче, горе нещо зашумя и над главите на разузнавачите куполът се разцепи точно по средата и бавно, бавно се отвори. Скоро къщичката остана без покрив и през кръглото отверстие се откри част от небето и в нея — огромната бледа луна.

В първия миг разузнавачите се посмутиха, но Наско Нето бързо се съвзе:

— Не си бъркай в носа! — смъмри той Кънчо за кураж. — На̀, нали искаш да гледаш, гледай! Само че замижи с едното око.

Покачи го на табуретката и го намести под окуляра. Кънчо, съгласно инструкцията, затвори едното око и като — сбърчи важно носле, погледна с другото.

— Виждаш ли нещо? — попита Наско.

— Виждам — невъзмутимо отвърна Кънчо.

— Какво?

— Лъв.

Наско презрително сви устни и свали Кънчо от столчето:

— Хайде къш, това не е за малки деца!

Седна и погледна. И едва не падна от изненада.

Не беше лъв, но Наско Нето можеше да се закълне, че там горе, на повърхността на гигантската светла Луна имаше някакво огромно същество. То имаше невероятно големи очи, страхотни косми, страшни нокти и шаваше… шаваше… И дори се чуваше как шава…

Ризата на Наско се намокри от пот. Той потърка очи да не би да сънува. Та той, като стар астронавт, отлично знаеше, че на Луната живот няма и не може да има, защото там няма въздух, няма и вода, а само угаснали вулкани, мъртви морета и дебел пласт пепел, в който се забиват метеорити… И все пак на̀, ако искате, вярвайте, ако искате, не, но опитът доказва, че на Луната живот има!

Той погледна пак: съществото продължаваше да си седи на Луната и да шава и сега вече се виждаше неговата безкрайно дебела и безкрайно дълга опашка.

— Видя ли лъва, бе бате Наско? — попита Кънчо.

— Какъв ти лъв! — зашептя Наско Нето. — Това е лунно същество, нещо като динозавър или ихтиозавър, може би лунозавър… Леле, каква опашка има… И какви нокти…

— Може ли да се бори с боа? — попита Кънчо.

— Стига си дрънкал глупости! — провикна се Наско и за свое изумление забеляза как от вика лунозавърът взе да се гърчи и да ръфа Луната. Не можа да издържи на тази страшна космическа гледка, грабна ръката на Кънчо и побягна…

… А през това време Никиж-ем полагаше невероятни усилия да се измъкне от горния отвор на телескопа… Трябва да кажа, че той попадна там, подтикнат от най-добри намерения: търсеше Роландо. Нали такава беше заповедта: да намери Роландо! Потърси тук, потърси там и като не го откри нито под масата, нито в кошчето за хартия, нито във фотоапарата, той се покатери по издатините на дългата тръба и скочи върху стъклото. Роландо го нямаше и тук. Затова пък горе беше много интересно: от върха на телескопа се виждаше не само Луната, но и гората, телевизионната кула и почти цяла София. Освен това стъклото беше гладко и прохладно и да се лежи на него в тази гореща нощ, беше много приятно… Изведнаж нещо странно привлече вниманието му: под стъклото, в дъното на тръбата, той видя своите приятели Наско и Кънчо, само че малки, малки като топлийки, сякаш се намираха на другия край на света. Те гледаха към него, махаха нещо с ръце, спореха… Това го удиви извънредно много и той поиска да отиде при тях. Оказа се обаче, че излизането от телескопа е по-трудно от влизането: лапичките на кученцето се плъзгаха по стъклото като върху лед… Какво ли не прави то, за да се махне, оттук! Лазеше по корем, премяташе се презглава, скачаше на задните си крачета… Напразно и напразно! И кой знае как щеше да свърши този разузнавачески поход на наследника на кучето чудо, ако пазачът на обсерваторията не беше чул квиченето, което идеше от върха на телескопа. Озадачен и дори поуплашен, той изтича в кръглата къщичка, изкачи се по стълбичките и зина от изненада, като видя животното върху стъклото… Прибра кучето и заслиза надолу. Никиж-ем обаче не дочака да го предадат на милицията. С две енергични движения то се откъсна от ръцете на пазача и хукна към гората, по стъпките на своите приятели…

Настигна ги едва при реката, защото те също бягаха, понесени от космически ужас и от новината за новооткрития живот на мъртвата планета Луна.