Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (2)

Прологът продължава

Наистина имаше от какво да се смути човек: тия вещи принадлежаха на някакви особено хитри диверсанти.

— Как ви се струва, а? — попита капитанът.

— Страшна работа! — казах аз. — Само едно не ми е ясно — защо са им лъковете и летните кънки, па и тия стъклени топчета и турският ятаган? Нима и тези вещи принадлежат към новия опасен арсенал на империалистическата агентура?

— И на нас много неща не са ни ясни — продума той с въздишка и аз забелязах, че капитанът далеч няма толкова остри очи и не е толкова строг, колкото ми се стори отначало. — Много разчитаме на вас, за да ги изясним… Но както и да е, елате да видите задържаните. Жалко, че ще ги събудим, бяха много уморени, но няма как.

Мислейки за това хуманно отношение към заловените престъпници, аз го последвах. Пред една желязна врата той се спря. Повдигна капачето на шпионката и надзърна:

— Погледнете! — каза той. — Това е тринайсетият.

В абсолютно голата килия един мъж на средна възраст яростно сновеше напред-назад. Бе облечен елегантно, макар и малко поизмачкано, носеше черни очила. Лицето му бе жестоко, със силно изпъкнала долна челюст.

— А сега да влезем тук — продума капитанът.

Войникът отвори съседната врата, аз пристъпих и замръзнах на прага.

Не беше изненада, не беше страх, не беше и обърканост. Спря ме някакво чувство, което не мога да определя точно, защото сякаш влизах в приказен свят. В чародейния свят на Снежанка и седемте джуджета. Само че Снежанка я нямаше и джуджетата не бяха седем, а дванайсет.

Имаше ги всякакви — дребни, средни, по-дълги, слабички. Имаше един дебеличък с очила и един висок с ковбойски панталони и зелена риза на квадрати със страховита черна коса на главата. Имаше едно тъничко джудже с момичешка фигура и едно дребосъче с вирнато носле и с почти бебешки сандалки…

Стаята беше голяма, разделена на две от дебела червена линия, изтеглена на пода. Вляво от чертата, на килима, спяха шест от джуджетата и всички носеха бради. Вдясно спяха другите шест и всички носеха мустаци.

Потърках очи: не сънувам ли? Погледнах капитана: на устните му играеше тайнствена усмивка.

— Не можете ли ги позна? — прошепна той.

Поклатих отрицателно глава.

— Погледнете ги добре! Ето този тук твърди, че ви познава — каза той.

Приближих се към посоченото от него брадато джудже. Обронило глава на гърди, то сладко спеше. На скута му имаше някаква издутина, покрита с яке. Наведох се, вгледах се в лицето му и изведнъж сърцето ми заблъска. Не може да бъде! Не може да бъде! Изправих се, тръгнах покрай другите, навеждах се, вглеждах се в лицата и така — докато разгледах всички. Нямаше съмнение: те бяха!

— Е, познахте ли ги сега? — попита капитанът.

Не отговорих нищо, върнах се към първото джудже: същото мургаво лице, същата къдрава коса, същите добре очертани, пълни устни и червени бузи. Само че откъде се е взела брадата? Машинално посегнах, подръпнах я. Джуджето се размърда, в скута му нещо изскимтя.

— Няма да успеете — прошепна капитанът. — Ние вече опитахме.

Погледнах го: и той ли е луд?

Отново енергично подръпнах брадата на къдравото джудже. То лекичко изпъшка, вдигна глава, отвори очи.

Същите очи: живи, черни, умни.

Погледите ни се срещнаха. То ме позна и се усмихна и зад усмивката видях кривото ляво зъбче, което имаше само един човек на планетата Земя! В полусън то протегна ръце към мене. И се разплака с горчиви детски сълзи, които се стичаха по брадата му.

— Само това ми липсваше сега — промърмори капитанът.

В този момент се чу пак скимтене, издутината в скута на джуджето се размърда и изпод якето се показа едно кученце. Едно кученце с болезнено позната физиономия. То ме погледна весело и се хвърли върху мене, като започна бясно да ме целува с топлото си езиче.

Другите диверсанти се разшаваха, замаяно се изправиха, бързо ме наобиколиха и незабавно се включиха към плача на къдравия. След минутка цялата стая се огласяше от дванадесетогласния рев на диверсантите, а сълзите им мокреха брадите и мустаците. Само кученцето весело лаеше, промъкваше се между краката им, скачаше на раменете, премяташе се презглава и още повече засилваше олелията.

Капитанът постоя, постоя, па рече:

— Вижте какво, другарю, аз излизам. Не понасям сълзи, дори когато са диверсантски. А вие, моля, успокойте ги и се опитайте да измъкнете нещо от тях. Аз съм оттатък. Ако имате нужда от нещо, обадете ми се.

Останах сам с дванадесетте мустакати и брадати нарушители на границата и с тяхното кученце. След малко плачът попрестана.

— Е? — продумах аз най-после. — Ще ми обясните ли как сте попаднали тук?

— Той е виновен! — извика къдравият диверсант с брадата, като посочи високия диверсант със страховитата коса и будьоновските мустаци. — Ако не беше задигнал Никиж-ем…

— Не е вярно! — провикна се мустакатият. — Вие го задигнахте!

— Вярно е!

— Не е вярно!

Мустакатите се отдръпнаха зад червената черта и заеха бойна позиция. Брадатите се приготвиха за отбрана.

Всичко беше ясно. Казах:

— Толкова ниско ли е паднала Федерацията на динамичните астронавти?

— Тя вече не съществува! — през сълзи извика къдравият.

— Тъй ли? Защо?

Настъпи натегнато мълчание. Най-после къдравият диверсант започна да разказва, отначало тихичко, после все по-смело и развълнувано. Естествено, той беше постоянно прекъсван от останалите, които ту му възразяваха, ту му подсказваха. Кученцето кротко слушаше с изплезен език, седнало на задничето си.

Така, при тия необикновени обстоятелства, аз отново се срещнах с династронавтите, моите мили герои от първата ми книга. И макар че бяха с бради и мустаци, познах ги. Познах предводителя на Федерацията и главен астронавт къдравия майор Димчо; познах бившия командир на Отряда на динамичните Сашо Кобалтовия юмрук, който пак носеше своята вечна зелена риза на квадрати; познах Рони Дато с очилата, който все тъй казваше „да“, когато Наско Нето казваше „не“; познах красивата комисарка Вихра, която сега бе с панталони и дълга енгелсовска брада; познах Сашо Еквилибриста, слабичкия Игорчо и най-малкия кандидат-династронавт Кънчо. Естествено, познах и Никиж-младши. Само Фани я нямаше, но това е вече друг въпрос, който ще ви стане ясен по-късно…

Те разказваха, разказваха неуморно и никой не усети кога настъпи утрото. Към девет часа от вратата надникна капитан Боянов:

— Как е?

— Всичко е наред — казах аз.

— Не са ли гладни?

— Уха — възкликна Рони Дато, който напоследък беше поотслабнал.

— Ще ви изпратя мляко с кифли — каза ухилен капитанът.

В десет часа аз излязох от Управлението на граничните войски. Вдясно от мен крачеха брадатите, вляво — мустакатите, а отзад припкаше Никиж-ем. Въпреки всички усилия не можахме да махнем нито брадите, нито мустаците. Новото българско лепило УЛЕ (Универсално лепило — препоръчвам ви го!) се оказа превъзходно. Хората се обръщаха да ни гледат, а сума дечурлига тръгнаха по петите ни, смятайки ни за артисти от френския цирк.

Първата ми работа бе да се отбием в една бръснарница, където сред благоговейното мълчание на всички клиенти брадите и мустаците бяха обръснати. След това заведох диверсантите по домовете им. Какво стана там, не смея и да помисля. Имаше пердах, имаше плачове, но какво да се прави — борбата за освобождението на народите иска жертви…

Тринайсетия го нямаше. Той си остана зад онази желязна врата.

Едва към обед успях да намеря редактора на издателството:

— Другарю Ст. — заявих аз, — обещаната книга скоро ще бъде готова. — И му разказах за снощното си премеждие.

— Давай! — каза той.

И ето — сега часът е два. Изпих едно силно кафе, за да дойда на себе си, и седнах пред машината да ви разкажа за необикновените приключения на моите стари приятели динамичните астронавти, които поради някакво историческо стечение на обстоятелствата станаха мустакати и брадати, и за тяхното вярно куче Никиж-младши, което съкратено се казва Никиж-ем.